page contents Книжен ъгъл: Откъс: Животът на Едгар Кейси
Предоставено от Blogger.

Откъс: Животът на Едгар Кейси

14.7.10

Едгар Кейси е смятан за най-големия медиум, пророк и лечител на XX век. Той действително е помогнал на хиляди хора да решат здравните и житейските си проблеми, но е отричан и обвиняван в шарлатания. Непрекъснато е трябвало да се бори с предразсъдъците на лекарската гилдия относно нестандартните лечебни практики, включващи революционни за времето си методи като ароматерапия, хомеопатия, масажи, диети.
Не по-лесно е общуването му с обикновените хора, повечето ревностни християни, за които е трудно да приемат идеите му за карма и прераждане. Кейси обаче е излекувал множество болни и е направил хиляди тълкувания на хора, които са искали да узнаят призванието си, миналите си животи и кармични връзки.
Томас Съгрю е съвременник и добър приятел на Едгар Кейси и семейството му. За да напише биографията, той прекарва дълго време в дома на Кейси и получава от самия него информация за живота и необикновената му дарба. Разговаря с роднини, приятели и съмишленици на медиума, за да опише възможно най-обективно житейския му път. "Животът на Едгар Кейси" от Томас Сюргю е фундаментален труд, от който черпят всички по-късни изследователи на живота и творчеството му. От излизането си през 1943 г. (още докато Кейси е бил жив) тя е претърпяла повече от 50 издания. Предлагаме откъс от предстоящото българско издание (ИК Хермес).

Кейси и разобличителят


Томас Съгрю


Младият мъж, който отвори вратата, беше слаб и висок, почти колкото госта. Без да продума, непознатият влезе в антрето.
– Вие ли сте Едгар Кейси? – попита той.
– Да – отговори младият мъж.
– Аз съм д-р Хуго Мюнстерберг от Харвард и съм дошъл да ви разоблича. Напоследък за вас се писа твърде много във вестниците.
Той огледа бързо антрето и надникна във всекидневната, намираща се отдясно.
– Какъв е вашият modus operandi? – попита той. – Къде ви е кабинетът?
Младият мъж стоеше все така неподвижен. Беше като зашеметен.
– Не разбирам какво искате да кажете – отвърна той.
– Кабинетът, кабинетът – д-р Мюнстерберг нетърпеливо махна с ръка.
Изведнъж младият мъж дойде на себе си и като се усмихна, тръгна към всекидневната.
– Заповядайте, седнете – каза той. – Дайте да ви взема палтото. Камината е запалена. Но нямам кабинет. Не използвам никаква апаратура, ако това имате предвид. Ако поискам, мога да легна на пода и да заспя.
Д-р Мюнстерберг влезе, но остана прав и с палтото си. От вътрешния си джоб той извади тесте изрезки от вестници.
– Прекалено много се тръби за това нещо, за да е истинско – каза той и остави изрезките на масичката.
Младият мъж разсеяно ги разлисти. Очевидно ги бе чел и преди. Едната бе цяла страница от раздела на списание „Съндей” в нюйоркския „Таймс” от 9 октомври 1910 година със заглавие „Необразован мъж става лекар под хипноза – странната способност на Едгар Кейси озадачава медиците” и започваше така:
„Медицинската гилдия в тази страна проявява жив интерес към странната способност, която, както се твърди, притежава Едгар Кейси от Хопкинсвил, Кентъки. Той диагностицира трудни болести, докато се намира в полусъзнание, въпреки че няма никакви медицински познания, когато не е в това състояние”.

Имаше снимка на младия мъж, както и на баща му, мустакат господин на име Лезли Б. Кейси, описан като „ръководещ” хипнотичния сън. Третата снимка бе на д-р Уезли Х. Кечъм, младия лекар, който бе докладвал за този феномен на Американското общество за клинични изследвания в Бостън. Имаше рисунка, на която младият мъж лежеше заспал на маса, докато над него бе надвиснал чудноват демон от Отвъдното.
– Всичко това е направено без моето знание и позволение – обясни младият мъж на д-р Мюнстерберг. – По това време бях в Алабама и нищо не знаех.
Д-р Мюнстерберг застана с гръб към камината, за да се сгрее.
– Твърдите, че нямате кабинет – каза той. – Позволявате ли да ви виждат? Лампите светнати ли са?
– О, винаги е много светло. Провеждам тълкуванията сутрин и следобед, по две всеки ден. Ако не е достатъчно светло, запалваме лампите, за да може стенографката да записва всичко, което казвам.
– А пациентът? Къде е пациентът?
– Повечето си седят у дома, където и да е това. Просто ми прочитат адреса им и аз някак успявам да намеря мястото.
– Не ги преглеждате преди това?
– О, не. Нищо не разбирам от медицина, когато съм буден. Предпочитам да не знам дори името на човека, преди да заспя. И без това то не ми говори нищо, повечето хора са от други щати.
– И те описват симптомите си в писмо до този... д-р Кечъм?
– О, не. Просто искаме да сме сигурни, че наистина имат нужда от помощ. Това е.
 Докато младият мъж говореше, д-р Мюнстерберг наблюдаваше лицето му. Честно, открито изражение. Закръглени бузи, прав нос, вдадена навътре брадичка, без да е слаба, сиво-сини дружелюбни очи. Права кестенява коса и мек, провлачен говор. Мъжът изглеждаше 25-годишен.
– На колко години сте? – попита докторът.
– На 34. През март ще стана на 35.
– Изглеждате по-млад. Как се казвате? Ирландец ли сте?
– Не, името идва от Каси. Мисля, че е от нормандски френски произход. Нямаме писмени документи, свързани със страната, от която сме дошли първоначално. Прекият ни предшественик е Шадрак Кейси. Живял е в окръг Поуатан, Вирджиния, и синовете му са се сражавали в Революцията. Получили са земи от правителството в Тенеси и Кентъки и затова сме тук.
Той се приближи към квадратна маса от орехово дърво в ъгъла на стаята. Походката му беше бърза и уверена, стъпката – лека като на човек, свикнал да ловува и живее на открито.
– Тази маса е дошла от Вирджиния преди повече от сто години – каза той
– Роден сте във ферма? – попита д-р Мюнстерберг.
– Да, господине. Родил съм се тук, в окръг Крисчън Каунти. Кейси са притежавали почти цялата земя между Хопкинсвил и границата с Тенеси. Близо 25 километра. Обаче прадядо ми имал четирима синове, а дядо ми – седем, така че при разделянето на земята не останало кой знае какво до моето поколение. Аз съм фотограф.
– Но вече не работите като такъв, разбира се.
– О, напротив. Това е част от договора ми с моите партньори. Те трябва да ми осигурят студио и оборудване. Там си изкарвам хляба. Разбирате ли, на ден мога да правя само по два сеанса, а някои от хората нямат пари.
Д-р Мюнстерберг се позасмя.
– Вие сте или много простодушен, или много умен. Не мога да разбера играта ви.
Младият мъж тъжно поклати глава.
– Аз съм най-глупавият човек в Крисчън Каунти, когато съм буден.
– Но когато заспите, знаете всичко. Така ли?
– Така казват. Аз не знам. Хората твърдят, че им казвам как да се чувстват по-добре, отколкото самите те могат да го определят. После изпълняват лечението, което им предписвам, и се оправят. Стенографката записва всичко и дава копие на пациента. Д-р Кечъм добавя нужния коментар. Това е всичко, което знам.
– Нямате ли обяснение? Психичните способности не се ли предават в семейството ви?
– Казват, че дядо ми можел да намира подземни води. Обикалял с раздвоена лескова пръчка и казвал на фермерите къде да копаят за кладенци. Винаги се натъквали на вода, така разправят. Твърдят още, че можел да прави и други неща, като например да накара метлата да танцува, но това вероятно са измислици. При баща ми няма нищо чудновато, освен че змиите го обожават, а той ги мрази.
– Змиите обичат баща ви?
– Когато се прибираше от полето, те го следваха. Ако си оставеше шапката на земята, те се увиваха около периферията й. Това толкова го изнерви, че той заряза фермерската работа. Семейството ни живее в града вече петнайсетина години.
– А вие отдавна ли се занимавате с това?
– С поставянето на диагнози? О, правя го редовно, откакто нещата се разчуха преди около година. Допреди това не му обръщах особено внимание. Правех го само за приятелите и околните, които ме молеха от време на време.
– Какво сте изучавал? Казвате, че нямате познания по медицина?
– Не. Така и не изкарах повече от първи курс в гимназията. Завърших в провинцията, където се учи до девети клас.
– Но оттогава, естествено, сте чел много.
– Ами аз обичам да чета и работех в книжарница, но мисля, че нямам особено изтънчен вкус. Ако искате, разгледайте книгите в антрето.
Д-р Мюнстерберг веднага стана.
– Сега ще видим какво четете. Би трябвало да е интересно – каза той и излезе от стаята.
Докторът започна да сваля книги от етажерките и да ги трупа на пода. Някои от тях прелистваше, обхождайки с бърз поглед страниците им, след което небрежно ги пускаше да паднат отворени.
– Тук като че ли няма нищо, което да си заслужава вниманието – каза той. – „Жътварят”, „Обичайното право”, „Молитвената броеница”, „Момичето от Лимбърлост”, „Пътеката до самотния бор”... Я да видя тези томове... Списание „Джъдж” и „Ред Бук”.
– Давам ги за подвързване всяка година – обясни младият мъж. – Обичаме да ги пазим.
– „Витата стълба”, „Събуждането на Хелена Ричи”... кой е този Е. П. Роу? А, имате всичките му произведения!
– Те са на съпругата ми. Подарих й ги преди години. Е. П. Роу е любимият й романист.
– Хмм. Да, сега разбирам. Любовни истории... ама че глупости! „Докторът”. Не, това е роман. „Джунглата”, „Конистън”, „Кланът”, „Ребека от фермата „Сънибрук”, „Кутията за енфие на кардинала”... някаква поезия е това... хмм... Ела Уилър Уилкокс.
Той се изправи и се върна във всекидневната.
– Тук няма нищо – каза той. – Ще трябва да търся нещо друго.
– Може би ще искате да прочетете някои от тълкуванията ми? – предложи младият мъж. – Държа копия от тях в кабинета си в града, но тези за съпругата ми са тук. Онзи ден й направих сеанс, за да видя как се развива състоянието й. Всички лекари казват, че ще умре. Има туберкулоза. Но сега, когато следва предписанията, започна да се възстановява.
Той нямаше търпение. Лицето му грееше.
– Отивам да ги донеса!
Той се запъти към отсрещната стая и почти веднага се върна с два листа, изписани на машина. В горния край на всеки от тях имаше негова снимка с надпис „Едгар Кейси-младши, психичен диагностик”.
– Печатарят е допуснал грешка – каза той, като подаде листовете на доктора и посочи надписа. – Объркал ме е с чичо Едгар и ме писал „младши”, а аз не съм. Д-р Мюнстерберг започна да чете, а младият мъж любезно се отдалечи и седна до масичката.
– Не мога да науча кой знае какво от това, не съм доктор по медицина – каза д-р Мюнстерберг и бързо вдигна поглед, за да види реакцията на думите си. Младият мъж предложи нещо друго.
– Може би ще пожелаете да се срещнете с някои от хората, подложили се на сеанс – те ще ви кажат дали е имало резултати. Например г-жа Дитрик и още... г-жа Дабни, г-ца Пери... г-жа Боулз, може би.
– Добре – отвърна докторът. – Ще ми напишете ли имената и адресите им? – той продължи да чете.
Младият мъж седна на бюрото до стената и отвори бележник. Д-р Мюнстерберг го наблюдаваше, докато пише, а после се върна към документите. Той вдигна поглед, когато младият мъж свърши.
– Ето имената и адресите. Чичо Били може да ви закара – разстоянието е твърде голямо за разходка пеш. Имате ли намерение да останете до утре? Сутринта ще правим тълкуване и можете да присъствате.
– Да, все още няма да тръгвам – каза докторът, като остави листовете на масичката. – Ще си взема стая в хотела. Довечера ще посетя тези хора и ще ги разпитам.
– Собственикът на хотела, г-н Ноу, е един от партньорите ми. По-късно вероятно ще намерите там и д-р Кечъм, и баща ми.
– Добре. Ще се опитам да се срещна с тях.
Той прибра листа с имената във вътрешния си джоб.
– Значи до утре?
– До утре, господине.
– О, и още нещо – на каква сила вие и помощниците ви отдавате това явление?
– Не знаем, господине, като изключим онова, което се предава по време на сеансите.
– Имате предвид онова, което казвате, докато спите.
– Да, господине. Пише го в статията в „Таймс”.
Той взе изрезката и зачете.
– Ето какво съм казал, когато са ме помолили да обясня случващото се: „Умът на Едгар Кейси е податлив на внушение, каквито са подсъзнателните умове на всички хора. В неговия случай обаче той притежава още способността да тълкува разбираемо за рационалния ум информацията, която е получил от подсъзнанието на други индивиди. Подсъзнателният ум не забравя нищо. Съзнателният ум приема външното впечатление и предава мислите към подсъзнанието, където те остават, дори и съзнателният ум да бъде унищожен”.
Той сгъна изрезката и я върна заедно с останалите на д-р Мюнстерберг. Докторът го погледна право в очите.
– Въпросът за подсъзнанието може да се обобщи с две думи: „Няма такова!”... Е, продължавам с разследванията си.
Той си излезе, без да се ръкува или да каже довиждане. Младият мъж остана до прозореца, докато файтонът се отдалечи, а после взе листовете с документирания сеанс и отиде в отсрещната стая.