"Красиво зло" - нов издателски феномен?

„Красиво зло” от Ребека Джеймс става световна сензация още преди книгата да бъде публикувана. Агентът на авторката, който открива таланта и на Джоан Роулинг, представя ръкописа на „Красиво зло“ на издателствата, участващи на Франкфуртския панаир на книгата през октомври 2009 г. и подклажда истинска  международна война сред някои издатели. Една година по-късно книгата е издадена в над 35 страни, сред които вече и България, в поредицата „Enthusiast Teen’s Books“ – Различните книги за тийнейджъри на ИК Ентусиаст.

Главната героиня на Ребека Джеймс – Катрин е само на седемнайсет, но съдбата й поднася куп неприятни изненади, които превръщат живота й в истински ад. След бруталното изнасилване и убийството на по-малката й сестра, някога перфектното семейство на Катрин Патерсън е окончателно разбито.
Въпреки крехката си възраст, чувството, че е „белязана“ никога няма да я напусне. Същото чувство, което я принуждава да се премести от Мелбърн в Сидни и да промени дори името си. Там, нащрек и сама, Катрин намира последното нещо, което очаква – приятел.
Харизматичната й нова приятелка Алис е всичко, което Катрин не е и не иска да бъде. Тя е най-магнетичното момиче в училище – екстровертна, прекрасна, флиртуваща и непредсказуема, винаги център на вниманието и се ползва с голяма популярност. Но зад фасадата на безгрижна купонджийка всъщност се крие огорчена, плашещо жестока млада жена, готова да разруши живота на всеки.

„Красиво зло“ завладява с мистериозна атмосфера и чувството за неизбежен фатален край. От силното начало до шокиращата кулминация, той разгръща една потресаваща история, в която хора, причини и обстоятелства не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.
Романът става световна сензация още преди да бъде публикуван, защото агентът на Ребека Джеймс, който открива таланта и на Джоан Роулинг, представя ръкописа й на издателите на Франкфуртския панаир на книгата през октомври 2009 г. и подклажда истинска война сред тях за неиздадения все още роман.

След публикуването на книгата „Уолстрийт Джърнъл“ определя „Красиво зло“ като международна сензация и „издателски феномен“. Само за една вечер, почти разорена, Ребека Джеймс се превръща в милионер и се сдобива със светкавична слава.. Ето защо никак не е учудващо, че я сравняват с Джоан Роулинг („Хари Потър”), с която имат освен общ агент и „огледални“ инициали: R.J. – J.R.,  и Стефани Майър („Здрач”).. Само за година книгата е издадена в над 35 страни, сред които вече и България.

Ребека Джеймс е родена в Сидни през 1970 г. Първоначално работи като сервитьорка, а след това преподава английски в Индонезия и Япония. След като навършва 30 години, тя започва да проектира кухни. Ребека е буквално напълно разорена, когато бизнесът й фалира. Днес обаче, по думите й, тя е „шашардисана” как за една нощ се превръща в милионер. „Красиво зло” е преведена на над 30 езика. „Много е страшно, но това сега ми прилича на изумителна вълшебна приказка”, споделя авторката пред  „Уолстрийт Джърнъл”.  Предлагаме откъс от книгата.

Красиво зло
Ребека Джеймс

Не отидох на погребението на Алис.
Бях бременна. Полудяла и подивяла от скръб. Но не за нея скърбях. Не. По онова време вече я ненавиждах и се радвах, че е мъртва. Алис бе тази, която причини това, Алис, която разруши живота ми, отне ми най-прекрасното нещо, което някога бях имала, и го разби непоправимо на милион късчета. Не плачех за Алис, а заради нея.
Но сега, четири години по-късно, по-щастлива в един нов живот, най-после намерила закътано място в удобния делничен живот, който водим с дъщеря ми Сара (моята сладка и толкова сериозна малка Сара), понякога ми се иска все пак да бях отишла на онова погребение.
Работата е там, че виждам Алис навсякъде – в супермаркета, край входа на детската градина на Сара, в клуба, където двете с момиченцето ми понякога се отбиваме да хапнем нещо евтино. С крайчеца на окото си мярвам блестящата, руса като жито коса на Алис, тялото, с което би се гордял и модел, приковаващите окото дрехи и спирам и се втренчвам с лудо биещо сърце. Обезумяла, на ръба на истерията, се заставям да се приближа, да се уверя, че не виждам призрак, че това не е тя, а просто друга нейна двойница. Отблизо тези жени понякога наистина приличат на нея, но никоя никога не е толкова красива. В повечето случаи, когато ги погледна отблизо, установявам, че всъщност няма никаква прилика.
Извръщам се и продължавам с това, което съм правила до този момент, но цялата топлина се е оттекла от лицето и устните ми, а в пръстите си усещам неприятното туптене на адреналина. Денят ми неизменно е съсипан.
Ако бях отишла на погребението, сега смъртта на Алис щеше да изглежда по-реална. Нямаше да ми се налага да плача или да се правя на отчаяна. Можех да се изсмея горчиво и да се изплюя в гроба й. На кого ли щеше да му пука? Само ако ги бях видяла как спускат ковчега й в земята, как го заравят с висока един метър и осемдесет сантиметра купчина пръст, щях да съм по-сигурна, че е наистина мъртва. Мъртва и погребана.
Щях да знам, че Алис си е отишла завинаги.
Събуждам се преди Сара, преди слънцето да изгрее напълно, и си приготвям чаша чай. Лятото почти е дошло и сутрешният въздух е топъл, така че изнасям чая си навън. Не са много случаите, в които си позволявам да се поглезя със спомени, с мисли за веригата от събития в какъвто и да било хронологически ред. Всички тези неизбежни „само ако...” са прекалено болезнени, безполезни, опустошителни за душевното ми равновесие. Но от време на време, когато е тихо и съм сама, когато не бързам да приготвя Сара и себе си за нещо, си позволявам този лукс – да си спомням...
***
- Влизай, влизай. – Алис стиска ръката ми и впива изпълнен с очакване поглед в лицето ми, докато оглеждам стаята. – Какво мислиш? Направих го сама, знаеш ли. Трябваше да го видиш, когато се нанесох – толкова мърляво, толкова мръсно. Удивително е как малко цвят може да промени една стая. Малко пот и буркан с вода – нищо друго не ти трябва.
- Страхотно е! – изричам и не мога да задуша леката завист, която ме обзема. Апартаментът на Алис е толкова простичък, толкова по-млад от стерилния, обзаведен в минималистичен стил апартамент, в който живея аз.
- Наистина ли? Наистина ли ти харесва?
- Да – засмивам се, - наистина.
- Толкова се радвам, Катрин! Искам да го харесаш така, както го харесвам аз, защото смятам двете с теб да прекарваме много време заедно. И си представям как ще го прекарваме тук, в тази стая, и ще си говорим, докато останем без глас. В мрака на нощта ще обсъждаме най-съкровените си тайни.
Тя е толкова чаровна и се държи така сърдечно с мен, че я намирам буквално неустоима. Нали казват, че чаровните могъщи хора умеят да те накарат да се чувстваш така, сякаш си единственият човек на света? Никога не съм разбирала какво означава това – досега. Не съм съвсем сигурна какво прави или как го прави – друг на нейно място би изглеждал прекалено усърден, дори угодник, - но когато Алис ме дарява с вниманието си по този начин, се чувствам погалена, стоплена от увереността, че момичето насреща ми наистина ме разбира. Всеки мисли, поне до известна степен, че е по-интересен, по-неповторим, отколкото светът осъзнава, всеки се чувства мъничко недооценен. А след като толкова дълго съм крила истинската си същност от света, сега аз съм особено уязвима. Чаровните хора като Алис притежават вълшебната способност да въздействат върху всеобщото желание за признание. И когато зашеметяващият лъч на вниманието им проблесне върху теб, разбираш, че това е най-прекрасното нещо на света. Внезапно си станал интересен, желан, всяка дума, която казваш, е духовита и достойна да бъде чута.
Виждам как се отварям към Алис. И за един кратък налудничав миг си представям, че й доверявам тайната си. Представям си го съвсем ясно: двете с нея сме в тази стая, леко пийнали, кикотещи се и щастливи и леко стеснителни, както става, когато току-що си намерил нов приятел, специален приятел; слагам ръка на коляното й, за да я накарам да мълчи и да не мърда, така че тя разбира, че ще й кажа нещо важно, а после го правя. Споделям го бързо, без прекъсване, без да срещам погледа й. И когато свършвам, свеждам очи към коленете си и чакам присъдата й. Но Алис е изпълнена с топлина, прошка и разбиране, точно както съм се надявала, че ще бъде. Прегръща ме. Всичко е наред и изпитвам лекота от облекчението, че съм споделила. Свободна съм.
Но не. Няма да й кажа. Не наистина. Не още.