page contents Книжен Ъгъл: "На учителя с любов" по италиански
Предоставено от Blogger.

"На учителя с любов" по италиански

23.7.10

Харизматичният преподавател по класически езици взриви книжния пазар в Италия и стана кумир на младите хора. Дебютният му роман, издаден през 2010 г., вече се превежда в десетки страни, а страницата му във „Фейсбук” има хиляди фенове.
Той е на 32 години, израснал в Палермо, днес живее в Милано и е новото дете-чудо на италианското книгоиздаване. Неговият първи роман с приказното заглавие “Бяла като мляко, червена като кръв” (ИК Обсидиан) е вдъхновен от училищния живот или по-скоро от разказите, споделени от учениците, на които е преподавал, първо като заместник, после като гимназиален преподавател.

Именно учениците му го подтикват да напише този роман за възмъжаването, за страховете, страданията и мечтите на съвременните млади хора в момент, когато светът на възрастните няма какво да им каже. А и възрастните ще научат  нещо за вълненията на своите деца от тази великолепна книга, която ще ги върне към времето на първата любов. Така Алесандро д’Авения се превръща в кумир за младите хора.


Стилът и езикът не гонят висшите литературни критерии. Става дума за юношески разказ от първо лице на героя, влюбен в неизлечимо болно момиче. Нека видим кой е този млад автор с възторжено слово и външност на добро и прилежно момче.

Алесандро веднага ни казва, че открай време мечтаел да преподава в гимназия. Вървял към мечтата си през обичайните перипетии на нашето време: бакалавърска степен по класическа литература, после задължителна педагогическа специализация, която и до днес си спомня като сюрреалистичен кошмар – нарича се Школа за специализация на гимназиални преподаватели. За щастие днес процедурата е променена, обяснява ни той. Когато бях там, програмата съдържаше 400 часа обучение с участието на опитни преподаватели и това беше полезно за да разбереш дали имаш склонност към учителската професия, защото става дума за дейност, изискваща определена нагласа спрямо човешките взаимоотношения…
- А кое не беше наред в тези курсове?
- Теоретичната част. Същинска касапница. Лекции, водени от академични специалисти, напълно лишени от контакт с реалността. Влиза един и ни изнася лекция по социология. Друг – по психология. И всичко това витае из облаците. Накрая оставаш с чувството, че държиш торбичка пълна с конфети. Лекции на висше теоретично ниво, но за жалост без допир със земята.
- Тоест нищо, което да се сравнява с практическия опит?

- Абсолютно нищо. Аз и моите приятели и колеги се чувствахме като бинтовани мумии. А за мен преподаването е съвсем друго. Преподаването е да успееш да обясниш Данте и в прогимназията, на дванайсетгодишни деца. А ако нямаш някакъв контакт с реалността, просто няма да успееш.
- С две думи, трябва не само идеалистичен, но и прагматичен подход към обучението…
- Да, а вместо това получавахме безумни внушения от типа: ако допуснете грешка по време на урока и някой ученик забележи и ви поправи, трябва да отречете, да продължите и да се преструвате, че е вярно, за да не загубите авторитет.
- Наистина глупаво. Напомня оправданието на прелюбодеец, хванат на местопрестъплението: “Скъпа, не е каквото изглежда!”
- Именно. Струва ли ви се нормално учителското съсловие да бъде създавано според подобни критерии?
- Да поговорим за вашата литературна дейност. Как стигнахте до идеята за този роман?
- Както навярно вече разбирате, пак е свързано с училището. Бях на 27 години, живеех в Рим и ми предложиха да замествам преподавател в лицея “Данте”. Имаше риск ситуацията да се нажежи, защото учениците не обръщат и капка внимание на един млад заместник. Тогава реших да ги убедя да ми разкажат по някоя история от живота си. Съгласиха се. Забелязах, че техните разкази съвпадат с отдавнашната ми мечта да пиша. А след като получих педагогическа правоспособност, отидох за една година да преподавам в Милано и междувременно посещавах курс за сценаристи в Католическия университет. Пет години след онзи момент на “просветление” романът беше готов.
- Главният герой Лео е наивен и малко разхайтен шестнайсетгодишен младеж, който иска да стане писател. Стилът е съвсем опростен. Защо?
- Исках разказът да изглежда реален. Това ме интересува. Дори юношеските мечти трябва винаги да имат връзка с реалността.
- Мислите ли да станете професионален писател?
- Не, защото ако не съм с децата, няма да имам какво да разкажа.
- Сещам се за някои прецеденти от предишни години: Доменико Старноне, Паола Мастрокола… Четохте ли ги?
- Да, но след това се поддадох на по-кинематографични влияния, например “Обществото на мъртвите поети” и донякъде неотдавнашният френски филм “Класът”. В известна степен съм черпил и от Достоевски и Гросман.
- Смесени ли са класовете, в които преподавате днес? Има ли деца на емигранти?
- Не много. Сега преподавам в частно училище, а подобни ситуации по-често се срещат в общественото образование. Но има и деца на чужденци.
- Знаете ли, че сега ще трябва да изтърпите да ви сравняват с Паоло Джордано и Федерико Моча? Вече започнаха.
- Знам, но не се чувствам особено близък нито до единия, нито до другия. Желая свой собствен облик – автентичен Алесандро Д’Авения.
- А знаете ли, че ще ви се наложи да излезете на сцената на литературните награди?
- Ако исках да се преструвам на абсолютен идеалист, можех да отговоря, че животът ми определено не се крепи на това. Но ще кажа, че ако ми присъдят награда и я смятам за заслужена, ще приема на драго сърце. Но мога да мина и без нея – всъщност до днес си живея много добре без награди.