page contents Книжен Ъгъл: Откъс: "Три чаши чай" и Грег Мортенсън
Предоставено от Blogger.

Откъс: "Три чаши чай" и Грег Мортенсън

17.10.10

Грег Мортенсън
„Три чаши чай” на Грег Мортенсън (ИК Хермес) поставя рекорд, като се задържа над три години и половина в Топ 100 на най-голямата електронна книжарница "Амазон" и жъне хиляди възторжени отзиви. Оглавява класацията и на „Ню Йорк Таймс” и фигурира в Топ 10 за нехудожествена литература вече 191 седмици, а в „Паблишърс Уикли” продължава да стои начело на класациите над 140 седмици. Преведена е на 47 езика, продава се в милиони екземпляри и се радва на нестихващ интерес.

Защо тази книга успява да задържи вниманието на милиони читатели по целия свят в продължение на години? Защото това е книга за човечността и надеждата, книга, която връща на хората вярата в изконните човешки ценности. Зад нея стои истинската история на един обикновен човек, който доказа, че ако имаш воля и постоянство, можеш да промениш света. Предлагаме откъс от "Три чаши чай".


Урокът на хаджи Али

Грег Мортенсън, Дейвид Релин


Грег Мортенсън с децата на Корфе
Една вечер, докато лежал край огнището, Мортенсън помолил хаджи Али да го заведе в училището. По грубоватото лице на стареца преминала сянка, но той настоял и най-сетне старейшината се съгласил. След обичайната закуска от чапати и ча, хаджи Али го повел по стръмна пътека до просторна скална издатина на двеста и петдесет метра над реката. Оттам се откривала поразителна гледка към ледените исполини, чиито върхове пронизвали синевата далеч над сивите скални стени на Корфе. Ала Мортенсън не се възхищавал на панорамата. С ужас видял, че там, на откритото, направо върху ледената земя, били коленичили осемдесет и две деца – седемдесет и осем момчета и четирите момичета, които имали куража да се присъединят към връстниците си. Като се стараел да отбягва погледа на госта си, хаджи Али обяснил, че в селото няма училище, а правителството не осигурява преподаватели. Техният труд струвал по един долар на ден, сума, която в Корфе не можели да си позволят. Затова си поделяли разходите със съседното село Мунджунг. Учителят идвал по три дни в седмицата, а през останалото време децата сами преговаряли уроците, които той им давал.

Със сърце, заседнало в гърлото, Мортенсън слушал как учениците, замръзнали в стойка „мирно“, изпълняват националния химн на Пакистан в началото на „учебния ден“. „Благословена да е свещената земя. Щастлива да бъде богатата ни страна, символ на непоколебимостта, земята на Пакистан“, пеели те с приятно дрезгави гласчета, а в почти зимния въздух дъхът им се превръщал в кълбета пара.

Когато и последният тон на химна замрял, децата насядали в подреден кръг и се захванали да преписват таблицата за умножение. Повечето драскали направо в прахта с помощта на специално донесена пръчка. Късметлиите като Джахан имали каменни дъски, върху които пишели с клечка, потопена в смес от кал и вода. „Представяш ли си деца в четвърти клас в Америка сами, без да ги надзирават, да седят кротко и да учат уроците си? - пита Мортенсън. - Сърцето ми се късаше за тях. Имаше някаква ожесточеност в жаждата им за знание независимо от обстоятелствата, която ми напомняше за Криста. Чувствах, че трябва да сторя нещо“.

Но как? Имал пари точно колкото да стигне до Исламабад и да хване полет за дома, при това, ако ги харчел много икономично. В Калифорния най-доброто, на което можел да се надява, било непостоянна работа в някоя болница, а единствените му ценности били вещите в багажника на Ла Бамба, както наричал червения възстар и неикономичен буик, единственото подобие на дом, което имал. При все това, трябвало да има начин. Мортенсън стоял редом до хаджи Али на скалната издатина с изглед към долината, откъдето се разкривала кристално ясна панорама към планините. Бил прелетял половината свят, за да премери силите си с тях, но ето че изведнъж покоряването на К2 и идеята да положи на върха огърлицата на Криста му се сторили маловажни. Имало много по-смислен начин да почете паметта на сестра си. Поставил ръце върху раменете на хаджи Али, както старецът бил правил десетки пъти след деня, когато изпили заедно първата чаша чай.

-Аз ще ви построя училище – казал той, все още без да осъзнава, че с тези думи съдбата му поема по нов път, много по-криволичещ и труден от грешните пътеки, които го довели дотук. – Наистина ще го сторя. Обещавам.

На следната утрин, още преди първи зори, Мортенсън вече кръстосвал по покрива на хаджи Али. Сега бил тук в качеството си на директор на организация. Имал повече отговорности от построяването на училище в затънтено село. Вярата, която Джийн Хоърни инвестирал в него, тежала на широките му плещи и той взел решение да не позволява повече нескончаеми срещи и празненства и да се погрижи строежът да върви експедитивно.

Когато жителите на селото се насъбрали на площадката, той ги посрещнал с отвес, нивелир и тефтер в ръка. „Направляването на строителната работа беше като дирижирането на оркестър, спомня си Мортенсън. Най-напред взривихме с динамит големите канари на по-малки късове, които работниците започнаха да пренасят. Върволицата мъже лъкатушеше като мелодия през хаоса от отломки. След това идваше ред на майстор Махмал, който само с няколко удара на длетото оформяше късовете в изумително правилни блокове. Групички жени мъкнеха вода от реката и я смесваха с цимента в големи дупки в земята, а зидарите измазваха и полагаха тухлите в бавно растящи редици. Накрая долитаха ята дечица, които набиваха клинове в процепите между каменните блокове“.

„Всички бяхме много щастливи, че помагаме, спомня си дъщерята на учителя Хусейн, Тахира, тогава десетгодишна. Баща ми ми каза, че училището е нещо много хубаво, но тогава не знаех какво представлява то, така че отидох на площадката, за да видя защо всички са толкова развълнувани и да помогна. Цялото ни семейство бе на строежа“.„Доктор Грег донесе книги от неговата страна, разказва Джахан, внучката на хаджи Али, по онова време на девет години, която заедно с Тахира е възпитаничка от първия випуск на местното училище. В тях бях виждала снимки на училища, затова имах представа с какво сме се заловили. Доктор Грег ми се струваше много изискан в чистите си дрехи. Децата на фотографиите в книгите също изглеждаха много спретнати. Спомням си, че си помислих, че ако отида в неговото училище, един ден може също да стана като тях“.

През целия месец юни стените на постройката се издигали все по-нависоко, ала тъй като селяните трябвало да работят на нивите и да гледат животните, всеки ден едната половина от бригадата отсъствала и на Мортенсън му се струвало, че строежът напредва прекалено бавно. „Опитвах се да съм суров, но справедлив началник, казва той. Самият аз от изгрев до залез бях на площадката и проверявах с помощта на нивелира и отвеса дали стените са равни. Винаги носех тетрадката със себе си и следях всички изкъсо, за да не се похаби и една рупия. Не исках да разочаровам Джийн Хоърни и затова пришпорвах хората“.

В един ясен следобед в началото на август хаджи Али го потупал по рамото и го помолил да се поразходят. Следван от бившия алпинист, старецът се изкачвал по склона на планината в продължение на около час и посрамил с издръжливостта си много по-младия мъж. Мортенсън чувствал как безценното време отлита и когато най-после спрели на тясна издатина високо над селото, бил задъхан колкото от напрягането, толкова и от тревога за хода на работата в негово отсъствие.
Хаджи Али го изчакал да си почине и го накарал да се огледа наоколо. На тази голяма височина въздухът притежавал кристална прозрачност. Отвъд Бахор Дас ледените игли на върховете във вътрешността на Каракорум безмилостно пробождали беззащитната синева. Триста метра под тях сгушеното сред зеленеещите ечемичени ниви селце изглеждало като спасителен сал сред бушуващо каменно море.

Хаджи Али протегнал ръка и я положил на рамото на Мортенсън.
-Тези планини са тук открай време – рекъл той. – Ние също. – После наместил върху главата си тъмнокафявото топи от агнешка вълна – единствения отличителен знак за високото му положение като нурмадар на селото – и продължил с тон, чиято сериозност накарала Мортенсън да онемее също като от ширналата се гледка. – Не можеш да им заповядаш какво да направят – заявил хаджи Али. – Трябва да се научиш да се вслушваш в тях. Сега те моля да се вслушаш в мен. По волята на Всемогъщия Аллах ти стори много за нашето село и ние сме ти признателни. Но трябва да сториш за мен още нещо.
-Каквото пожелаеш.
-Седни. И си затвори устата – рекъл хаджи Али. – Подлудяваш всички.

„После взе отвеса, нивелира и деловодната книга и тръгна обратно към Корфе, разказва Мортенсън. Следвах го по целия път, притеснен какво ли смята да прави. Извади ключа, който винаги носеше на врата си, окачен на една кожена каишка, отвори шкафче, украсено с поизличена от времето будистка дърворезба, и заключи вещите ми вътре, редом до част от бут от ибекс, който се сушеше, една броеница и стария му английски мускет. След това накара Сакина да ни сервира чай“.
Мортенсън чакал нервно половин час, докато старицата запарвала масления чай. Взрян в себе си, хаджи Али прокарвал пръсти по редовете на Корана, който ценял повече от всяка друга своя вещ, разгръщал страниците напосоки и мълвял тихи арабски молитви.

Когато порцелановите купички парещ чай задимели в ръцете им, нурмадарят проговорил отново.
-Ако искаш да успееш в Балтистан, трябва да уважаваш начина ни на живот – казал той, като разпалвал лулата си. – На първата чаша чай с човек от моя народ ти си непознат, при втората – почитан гост, при третата – член на семейството, а за своето семейство ние сме готови да сторим всичко, дори да умрем – продължил той, като топло положил дланта си върху тази на своя американски син. – Доктор Грег, не бързай с третата чаша чай. Може и да сме неуки, но не сме глупави. Живеем и оцеляваме тук от много отдавна.

„В онзи ден хаджи Али ми даде най-важния урок в целия ми живот, казва Мортенсън. Ние, американците, смятаме, че всичко трябва да се върши бързо. Измислили сме половинчасовия обяд и двуминутните футболни тренировки. Лидерите на нашата страна си мислеха, че операция „Шок и ужас“ ще спре войната в Ирак още в зародиш. Той ми даде да разбера, че трябва да измина пътя до третата чаша чай, да забавя темпото и да започна да възприемам изграждането на взаимоотношения като нещо не по-малко важно от изграждането на училища или мостове. Накара ме да осъзная, че неговият народ може да ме научи на много повече, отколкото някога бих могъл да се надявам аз да науча тях“.

Три седмици по-късно стените на училището се извисявали над главата на понижения от началник до наблюдател Мортенсън и оставало единствено да се постави покривът. Материалът, плячкосан от Чангази, не бил открит, затова той се завърнал в Скарду, където заедно с Парви надзиравал покупката и изработването на дървени греди, достатъчно яки, за да издържат снеговете, които сковавали селцето през зимата.

Както можело да се предвиди, пътят на джиповете, пренасящи дървения материал до Корфе, бил отсечен от ново свлачище, на трийсет километра от селото. „На следната утрин, докато двамата с Парви умувахме какво да сторим, откъм планината се зададе огромен прашен облак, разказва Мортенсън. До знанието на хаджи Али някак бе достигнала вестта, че сме закъсали по пътя, и той бе изпратил мъжете от селото да ни пресрещнат. Въпреки че бяха вървели през цялата нощ, те пееха и пляскаха с ръце, и за хора, които не са мигнали, проявяваха завидно бодър дух. А най-невероятното бе, че шер Тахи бе пристигнал заедно с групата и настояваше да оглави колоната от носачи“.

„По онези краища се смята, че светите хора не бива да се унижават с физически труд. Но той отказа да отстъпи и застана начело на трийсет и петимата мъже, които понесоха гредите към Корфе. Като дете, шер Тахи е прекарал полиомиелит и накуцва, затова продължителното ходене сигурно е било истинска агония. Въпреки това той ни предвождаше по целия път през долината на Бралду, ухилен до уши под тежкия товар. Така консервативният молла изрази своята подкрепа към това, с което се бях захванал – училище за всички деца в селото, та дори и момичетата“.

Не всички из долината на Бралду били толкова толерантни. Седмица по-късно, докато Мортенсън – прегърнал Туаха през рамо – се възхищавал на умението, с което Махмал и неговите работници полагали гредите, откъм селото се раздал тревожен вик – момчетата, накацали по покривите, предупреждавали, че някакви чужденци прекосяват моста.
Мортенсън последвал хаджи Али до наблюдателния пост върху стръмната скала над моста. Към тях идвали петима мъже. Единият, който, изглежда, бил водачът им, оглавявал процесията. Четиримата му плещести придружители носели тополови сопи и удряли с тях по дланите си в такт с вървежа си. Главатарят бил слабоват по-възрастен мъж с болнав вид, който се придвижвал с помощта на бастун. Той поспрял неуважително на около петдесетина метра от хаджи Али и принудил управителя на селото да отиде и го посрещне.

Туаха се навел към Мортенсън и прошепнал:
-Този човек хаджи Мехди. Не добро.
Вече се познавал с нурмадаря на Асколе. „За пред хората даваше вид на благочестив мюсюлманин, ала ръководеше икономиката по цялото поречие на Бралду като бос от мафията, разказва Мортенсън. Получаваше процент от всяка овца, коза или пиле, които балтите продаваха, и дереше кожите на алпинистите с безобразните цени, определени от него. Ако някой посмееше да продаде дори едно яйце, без да му плати неговия дял, хаджи Мехди изпращаше банда горили с бухалки, за да се разправят с прегрешилия“.

След като бил приветстван от хаджи Али с прегръдка, нурмадарят на Асколе отказал поканата за чай.
-Ще говоря пред всички, за да чуят това, което имам да кажа – рекъл той към множеството, събрало се в основата на скалата. – Чух, че един неверник е дошъл да трови с идеите си умовете на мюсюлманчетата – излаял той. – Не само на момчетата, ами и на момичетата. Аллах е против това жените да се образоват. А аз забранявам това училище да се строи.
-Ще го завършим – изрекъл хаджи Али с равен тон. – Със или без позволението ти.
Мортенсън излязъл напред с надеждата да разсее надвисващите неприятности.
-Да влезем да пийнем чай и да се разберем.
-Зная кой си ти, кафир – процедил Мехди, отправяйки към него най-обидната дума за неверник. – Нямам какво да ти кажа. Ами ти, нима не си мюсюлманин? – обърнал се той застрашително към хаджи Али. – Има само един бог. Кого почиташ – Аллах или този кафир?
Нурмадарят на Корфе потупал Мортенсън по рамото.
-Никой освен него не е идвал да помогне на селото ми. Плащам ти всяка година, но не си сторил нищо за нас. Този човек е по-добър мюсюлманин от теб. Заслужава предаността ми повече от теб.
Биячите започнали нервно да си играят с бухалките. Мехди вдигнал ръка да ги вразуми.
-Ако настояваш да запазиш училището, трябва да си платиш – рекъл нурмадарят на Асколе и притворил клепачи. – Искам дванайсет от най-големите ви овни.
-Да бъде волята ти – отвърнал хаджи Али и му обърнал гръб, давайки му да разбере колко се е унижил, като си проси подкуп. – Доведете овните – наредил той.
„По онези места овенът е нещо като първородно дете, скъпоценност и домашен любимец, взети заедно, пояснява Мортенсън. Най-светият дълг на най-голямото момче във всяко семейство е да се грижи за тези животни. Затова ударът на Мехди бе съкрушителен“.
Хаджи Али останал с гръб към неканените гости, докато момчетата не довели дебелорогите животни с тежки копита. После поел поводите и ги завързал заедно. Децата плачели, докато връчвали най-ценното си притежание. Нурмадарят на Корфе повел скръбно проблейващите овни към новия им собственик и му хвърлил поводите, без да продума. След това се обърнал на пети и подбрал хората си към училището.
„Това беше една от най-покъртителните сцени, на която съм присъствал някога, разказва Мортенсън. Хаджи Али току-що бе предал половината от богатството на селото на онзи нечестивец, ала се усмихваше, като че бе спечелил от лотарията“.
Нурмадарят спрял пред постройката, за съграждането на която цялото село се трудило упорито. Тя се издигала уверено срещу върха закрилник на Корфе, със спретнатите си каменни стени, измазани и боядисани в жълто, и дебели дървени врати, които щели да удържат напора на стихиите. Децата от Корфе никога вече нямало да коленичат върху замръзналата земя.
-Не скърбете – успокоил той съкрушеното множество. – Дълго след като онези овни бъдат заклани и изядени, това училище ще бъде тук. Хаджи Мехди ще има какво да яде днес. Децата ни получават образование завинаги.
След смрачаване, докато седели край огъня, тлеещ в огнището, хаджи Али повикал Мортенсън да се приближи до него. Взел оръфания омазнен коран и го обърнал към светлината.
-Виждаш ли колко прекрасен е Коранът? – попитал той.
-Да.
-Но не мога да чета от него – продължил нурмадарят. – Изобщо не мога да чета. Това е най-голямата мъка в живота ми. Ще сторя всичко, за да може децата в селото ми никога да не познаят това чувство. Ще платя всякаква цена, за да имат учението, което заслужават.

„Докато седях до него, споделя Мортенсън, осъзнах, че всичко – перипетиите, през които бях преминал от мига, когато му обещах да построя училище, битките, които бях водил, за да удържа на думата си, – всичко това бе нищо пред жертвите, на които той бе готов. На пръв поглед хаджи Али бе неук човек, който почти никога не бе напускал малкото си селце в сърцето на Каракорум. Ала бе и най-големият мъдрец, когото съм срещал“...

Виж още за книгата и автора