Беки Б. се завръща

Софи Кинсела

Ребека Брандън  се завръща в последния роман от поредицата за Беки Б. След бременността идва бебето, а Мини е вече на 2 години и е доста своенравна. И се е метнала на майка си по отношение на свирепата си категоричност и пристрастеност към луксозните марки. Когато финансовата криза стига и семейство Брандън, Беки тържествено обещава, че няма да си купува нови дрехи, докато не облече всяка от старите си поне три пъти. Същевременно Люк прави опити да развива бизнеса си. А Мини си остава дяволче.

Въпреки нестабилното положение Беки е решила да изненада съпруга си по случай рождения му ден, като сама организира празничния му ден. Но планирането зад гърба на мъжа си и с минимален бюджет не е по силите на младата майка. Беки Б. е същата омаломощена, но горда от добрите покупки шопинг маниачка, която всички познаваме и обичаме от досегашните книги от поредицата: „Тайният живот на Беки Б.“, „Беки Б. в Манхатън”, „Беки Б. и аферата с чантата”, „Сватбата на Беки Б.”, „Беки Б. очаква бебе” (сп. Паблишърс уикли). Предлагаме откъс от новата книга на Софи Кинсела "Мини Беки Б." (ИК Кръгозор)



Добре де, спокойно! Не се паникьосвай! За нищо на света не се паникьосвай! Тук шефът съм аз! Аз, Ребека Брандън (по баща Блумууд), съм зрелият човек. А не моята двегодишна дъщеря.
Само дето не съм много сигурна, че тя го знае.
- Мини, скъпа, дай ми това пони. – Опитвам се да звуча спокойно и уверено, като Бавачката Сю по телевизията.
- Пониии! – крещи Мини и сграбчва още по-здраво понито.
- Няма пони!
- Моето! – пищи истерично тя. – Пони моееееее!
Уф! В ръцете си държа най-малко милион чанти, цялото ми лице е обляно в пот и със сигурност точно сега не ми е до това.

А всичко си вървеше толкова добре... Обиколих целия мол и купих и последните неща от списъка си с коледни подаръци. Двете с Мини тъкмо се бяхме запътили към къта на Дядо Коледа, а аз се спрях само за момент, за да погледна една къщичка за кукли. При което Мини грабна една играчка пони, която беше изложена там, и отказа да я върне обратно. И сега аз съм в разгара на аферата „Понигейт”.
Покрай нас минава мамичка в прилепнали дънки „Джей Бранд” и безупречно облечена дъщеря, и прави традиционния „Мамешки оглед”. Разтрепервам се. Откакто родих Мини, разбрах, че мамешкият оглед е по-жесток и от Манхатънския оглед. Защото при Мамешкия оглед оценяват не само цената на тоалета ти до последното пени. О, не! Не пропускат също така и тоалета на детето ти, марката на количката, завивките, закуската, както и дали детето ти се усмихва, дали е сополиво или пищи.
Което действително си е много само за един поглед, но, можете да ми вярвате, майките са прочути с мултифункционалността си!
В дадения случай Мини безсъмнено печели максимален брой точки за тоалета си. (Рокля – уникат на Дани Ковиц, палто – „Рейчъл Райли”, обувки – „Бейби Диор”.) Освен това я държа в бебешки повод на Бил Амбърг – много готин, рекламираха ги във „Вог”. Но вместо да се усмихва като ангелчето от въпросната фотосесия, тя се дърпа в повода като бик, очакващ всеки момент да се втурне на арената. Веждичките й са свъсени от яд, бузките й са яркочервени, а ето, че сега си поема дъх за нов писък.
- Мини. – Пускам повода и я прегръщам, така че тя да се почувствам спокойна и в безопасност. Нали именно това препоръчват в книгата на Бавачката Сю „Обуздаване на проблемни деца”?! Купих си я онзи ден, ей така, да я прелистя. Само от любопитство, разбира се. Така де, не че Мини ми създава проблеми. О, не! Нищо подобно! Нито е трудно дете. Нито „неподдаващо се на контрол и своенравно”, както каза онази тъпа даскалица по музика от забавачката. (Че какво знае тя, а? Та тя не може да свири както трябва дори на триъгълник!)
Проблемът при Мини е, че тя е... тя... кипи от енергия. И си има категорични мнения за всичко. Примерно дънките (отказва да ги носи) или морковите (отказва да ги яде). А точно сега категоричното й мнение е, че иска да има играчка пони.
- Мини, скъпа, мама много те обичам! – изричам нежно и гальовно. – И ще направиш мама много щастлива, ако й дадеш това пони. Да, точно така, дай го на мама... – Почти съм го хванала. Пръстите ми вече обгръщат главата на понито...
Ха! Чевръста съм си! Знаех си! Не мога да се сдържа да не се огледа, за да проверя дали някой е забелязал превъзходния ми родителски подход.
- Моееее! – пищи Мини, като го изтръгва от ръцете ми и се втурва напред. По дяволите!
- Мини! МИНИИИ! – изкрещявам аз.
Грабвам чантите си и се втурвам като обезумяла след дъщеря си, която вече е успяла да се покрие в отдела на Екшънмен. Честно да ви кажа, направо не знам защо изобщо си правят труда да тренират онези атлети за Олимпийските игри – спокойно могат да си вземат групичка дечица, ей така, направо от улицата.
Когато най-сетне я настигам, едва си поемам дъх. Вече е крайно време да започна с моята следродилна гимнастика. Някой ден.
- Дай ми понито! – Опитвам се да го изтръгна от ръцете й, но те са като менгеме – не пускат.
- Пони моееее! – настоява тя и тъмните й очи ме стрелват решително. Понякога, като я погледна, толкова прилича на баща си, че направо е стряскащо.
Та като стана въпрос за него, къде е Люк? Нали това коледно пазаруване трябваше да го правим заедно?! Като семейство! Обаче той изчезна още преди час, като промърмори нещо, че трябвало да се обади на някого, и оттогава насам въобще не съм го мяркала никъде. Сигурно сега си седи някъде и цивилизовано си пие капучиното и чете вестник. Типично!
- Мини, няма да купуваме това пони! – отсичам аз, колкото ми е възможно по-твърдо. – И без това вече имаш достатъчно играчки и пони не ти трябва!
Жена с клечеста тъмна коса, сиви очи и деца в количка за близнаци ми кимва одобрително. Не мога да се сдържа и аз да не й направя традиционния Мамешки оглед, обаче тя се оказва от онези майки, която ходи с равни обувки и тъпи домашно плетени чорапи. (Защо изобщо хората си правят труда да си плетат саморъчно чорапите? Ей това не мога да разбера!)
- Чудовищна измама, нали? – отбелязва важно тя. – Тези понита струват цели четирийсет паунда! Моите деца дори и не молят за подобни глупости! – допълва, като хвърля поглед на двете си момченца, които са се отпуснали и смучат палците си. – Ако веднъж им отстъпиш, свършено е с теб! Моите съм ги обучила добре!
Ама че фръцла!
- Абсолютно! – отсичам достолепно аз. – Напълно съм съгласна с вас!
- Някои родители биха предпочели просто да купят това пони на хлапето си, за да си осигурят спокойствие. Тотална липса на дисциплина! Отвратително!
- Да, ужасно – съгласявам се аз и тайничко оглеждам понито, което Мини умело държи на разстояние от мен. По дяволите!
- Най-голямата грешка би била да им отстъпиш – продължава жената и оглежда с присвити очи дъщеря ми. – Точно така започват да гният хубавите ябълки!
- Аз никога не отстъпвам на дъщеря си! – побързвам да изрека. – Мини, няма да купим понито и точка!
- Понииии! – Воят на Мини се превръща в сърцераздирателно хълцане. Божичко, такава кралица на драмите е! (Това го е наследила от майка ми.)
- Е, късмет! – изкисква се злобно жената и се отдалечава. – Весела Коледа!
- Мини, престани! – просъсквам бясно в мига, в който тя ни обръща гръб. – Излагаш и двете ни! И за какво изобщо искаш това глупаво пони?
- Понииии! – продължава си на нейното тя и притиска понито към сърцето си, сякаш е отдавна изгубен домашен любимец, който е бил продаден на осемстотин километра от нас и току-що е прекрачил прага на фермата, с подпухнали лапи и треперещ от дългия път.
- Но това е просто една глупава играчка! – отбелязвам нетърпеливо. – Какво му е толкова специалното на това пони?
И за първи път поглеждам истински към понито.
Аууу! Всъщност... то е доста красиво! Изработено е от бяло дърво, с блестящи звездички по цялото тяло и най-сладичкото ръчно изрисувано личице! И си има малки червени колелца!
- Мини, наистина нямаш нужда от пони – казвам, но този път не чак толкова убедително. Току-що забелязах седлото. Ама това истинска кожа ли е? И си има истинска юздичка, а гривата е изработена от истински конски косми! На всичко отгоре си има и комплект за поддръжка!
Ама четирийсет кинта изобщо не са много за такова нещо! Бутвам едно от малките червени колелца – то перфектно се завърта. И сега, като се замисля, Мини всъщност си няма играчка пони. Това безсъмнено е непростима празнина в колекцията й от играчки!
Така де, не че й отстъпвам. Нищо подобно!
- Може и да се навива – чувам зад себе си нечий глас. Обръщам се и виждам към нас да се приближава възрастна продавачка. – В основата има ключе. Ето, вижте!
Тя навива ключето и после и двете с Мини проследяваме като хипнотизирани как понито започва да се издига и спуска като на въртележка, и при това от него излиза музика!
О, боже! Обожавам това пони!
- Днес е на специална коледна промоция от четирийсет паунда – допълва продавачката. – Обикновено се продава за седемдесет. Ръчна изработка от Швеция.
Че това си е почти петдесет процента отстъпка! Знаех си аз, че си струва! Знаех си! Жестока сделка!