Робърт Паркър и "Двете дами" - последният роман

Робърт Паркър

Майсторът на криминалния роман Робърт Паркър почина през тази година, но остави един чудесен последен роман с бостънския частен детектив Спенсър. Той и неговата любима Сюзан са култова двойка в детективския жанр – вечно спорещи, иронични, остроумни, забавни.

В „Двете дами” (ИК „Обсидиан”) Спенсър се съгласява да охранява професора по история на изкуството Аштън Принс, докато получава открадната от музей картина срещу откуп. „Дамата със славея” е единственото оцеляло платно на изключителен холандски художник от ХVII век.

Спенсър приема случая много лично, след като професорът бива взривен пред очите му – с картината в ръце. Или може би с нейно копие. Убеден, че Принс е нещо повече от преносител на откупа, Спенсър подхваща рискована игра с крадците. Предлагаме откъс от романа в превод на Богдан Русев


Първият ми клиент за деня (и за седмицата, ако трябва да съм честен) пристигна в кантората ми във вторник след Деня на благодарността и се настани на един от столовете за посетители. Беше среден на ръст слаб мъж с костюм от кафяв туид, синя папийонка на листенца и самодоволен вид.
– Вие сте Спенсър – каза той.
– Точно така – потвърдих аз.
– Аз съм доктор Аштън Принс – съобщи той.
Мъжът ми подаде визитна картичка, която оставих на бюрото си.
– Много хубаво – отговорих.
– Моля?
– Какво мога да направя за вас, доктор Принс?
– Изправен съм пред много деликатен проблем.
Кимнах.
– Мога ли да разчитам на вашата дискретност? – попита той.
– Много ясно – отвърнах аз.
– Говоря сериозно – каза той.
– Виждам.
Той се намръщи леко. Не толкова неодобрително, кол-кото несигурно.
– Е? Мога ли? – настоя да разбере той.
– Да разчитате на моята дискретност ли?
– Да!
– Засега няма за какво да бъда дискретен – отговорих аз. – Но ако имаше, щях.
Той ме изгледа за момент, после се усмихна.
– А, разбирам – каза. – Това е опит за остроумие.
– Опит?
– Няма значение – каза Принс. – Но искам да бъда сигурен, че сте в състояние да се отнесете сериозно към моя проблем.
– Ще бъда в по-добра позиция да преценя, ако ми кажете какъв е проблемът – отговорих аз.
Той кимна.
– Предупредиха ме, че сте склонен да се забавлявате по този начин. Явно няма какво да се направи. Добре, преподавам история на изкуството в университета „Уолфорд“. И консултирам съответните органи по въпроси, свързани с кражба и фалшифициране на произведения на изкуството.
И съм много важен.
– Изправени ли сме пред такъв въпрос? – попитах аз.
Принс си пое въздух и шумно го издиша.
– Да, изправени сме – потвърди той.
– И въпросът изисква дискретност – казах аз.
– В значителна степен.
– Ще получите максималното от мен – уверих го.
– Максималното?
– Най-доброто за вашите интереси, което ми позволява достойнството – обясних аз.
– Достойнството?
– Опитвам се да не правя неща, които ще ме карат да мисля лошо за себе си.
– Господи – възкликна Принс. – Искам да кажа, че то- ва е похвална цел, разбира се. Но вие сте частен детектив.
– Още една причина да работя с повишено внима- ние – отговорих аз.
Той отново си пое дълбоко въздух. После бавно кимна.
– Има една картина от седемнайсети век, нарисувана от холандския майстор Франс Херменсзон – започна той.
– „Дамата със славея“ – казах аз.
– Откъде знаете, за бога? – попита Принс.
– Това е единствената картина на Херменсзон, за която съм чувал.
– Той е нарисувал много малко картини – обясни Принс. – Починал е на двайсет и шест години.
– Млад – отбелязах аз.
– Съвсем млад – съгласи се Принс. – Но „Дамата със славея“ е била шедьовър. И сега е шедьовър. Собственост е на музея „Хамънд“. Но миналата седмица беше открадната.
– И крадците се обадиха? – попитах аз.
– Да.
– С искане за откуп – предположих.
– Да.
– И ако намесите полицията, те ще унищожат картината?
– Именно.
– Добре, какво искате от мен? – попитах.
– Музеят „Хамънд“ желае въпросът да бъде приключен... хм, под сурдинка. Обърнаха се към мен, за да осъществя размяната.
– Да дадете откупа и да вземете картината? – попитах аз.
– Да. И, честно казано, това малко ме притеснява. Имам нужда от защита.
– И избрахте мен? – попитах аз.
– Помолих началника на охраната на „Уолфорд“ да се консултира с един свой приятел в Бостънското полицейско управление, който препоръча вас.
– Там много ме харесват – съгласих се аз.
– Ще го направите ли?
– Да.
– Просто така? – попита Принс.
– Естествено – отговорих аз.
– Каква е таксата ви?
Когато чу отговора, той повдигна вежди. После каза:
– Е, не се съмнявам, че те ще покрият този разход.
– От музея ли?
– Да – отговори той. – А ако не искат да платят цялата сума, аз ще дам разликата от джоба си.
– Много щедро – отбелязах аз.
– Държите се иронично – каза той.
– Напротив, защитавам ви – изтъкнах. – Нали това искате?
– Да. И картината. Тя не е просто изключително произведение на изкуството, макар че и това би било достатъчно. Тази картина е изражение на един далечен, трагично прекъснат човешки живот.
– Ще направя всичко, което е по силите ми – обещах аз.
– Доколкото разбрах, това означава много – рече Принс.
Кимнах и казах:
– И още как.