Журналистика в социалния тропик

Проф. Милко Петров

Погледната от Европа, Америка изглежда като гигантски изпитателен полигон, на който процесът „идея-изобретение-масов пазар“ се върти с шеметно темпо. В САЩ всичко избуява бурно, достига върховна зрелост и отмира с трескавата динамика на тропическия ареал.

Автомобилът, киното, телевизията и десетки други интелектуални рожби на Стария континент само за няколко години се превръщат в неизменен атрибут на американския дом и в емблематична ценност на американската цивилизация. Но шансът на растежа е даден не само на перспективното и практичното: в САЩ дори негодното и нежеланото се изтласква от общественото съзнание не надолу, а нагоре – към сцената, към пълното отиграване, към тоталното изчерпване.
Така кошмарите на Европа се превръщат в пъстрите сънища на Холивуд, потенциалните американски диктатори стават телевизионни посмешища, а яловите социални експерименти (плановата икономика, Сухият режим) се издухват от торнадото на публичната дискусия.

Този ефект на социалния тропик неведнъж е бил обясняван с просторите и природните богатства, с липсата на военни действия и с мултинационалния генетичен потенциал, с либералния модел и с историческия късмет. Но ако просторите са овладени, ако либералният модел действа, ако културните различия не прерастват в кървави етнически сблъсъци, обяснението трябва да се търси и в още един феномен: журналистиката. Тя е и режисьорът, който извежда всичко на сцената, и критикът, който светкавично оценява плюсовете и минусите, и весталката, която показва кое има право на живот и кое – не.

Няма друга страна, в която журналистиката да определя така категорично формите и стила на комуникацията между властници и управлявани, да въздейства толкова пряко върху политиката и икономиката, да участва така дълбочинно във формирането на националните ценности.

Ако не се създава под напора на съдбовни обществени очаквания, журналистиката е повече занаят, отколкото призвание. Поне такова е доминиращото европейско разбиране за нея. От това пренебрежително допускане логично следва, че щом журналистиката не е свободна да бъде върховен съдник, защо тогава да не й вменим задължението да бъде поредният чиновник в чакалнята на властта? – така поне разсъждават европейските политици от осемдесетте години на ХIХ век, когато започва ерозирането на европейския либерален модел. Подобни са разсъжденията на повечето европейски държавници и политици – от Бисмарк до Клемансо, от Дизраели до Кавур.

Ако не дефинира категорично своята пристрастност, то според авторитетите на ХIХ век журналистиката не заслужава да бъде „causa sui“, тоест да бъде кауза, преследваща свои собствени цели. Разграничението е безпощадно – или журналистика придворна, съгласно тривековната европейска традиция, или журналистика партийна, барикадна, партизанска – такава е алтернативата, която времето предлага на тогавашната преса.

Едно изключение в подобно ограничаващо свободния дух противопоставяне предлага американската журналистика. Стартирала като комерсиална, превърнала се в пламенен трибун през Войната за независимост, която освобождава Северна Америка от британската опека, американската преса демонстрира една учудваща способност да се самодефинира адекватно в различни обществени ситуации, като разработва самобитен модел на самосъхраняване и развитие.

Нещо повече, тя превръща този модел в основа за просперитета на обществото, в условие за неговото развитие и икономическо обогатяване. Ето, това е първото основание да се разглежда журналистиката като структурно определящ елемент в американския социокултурен модел, като влиятелен и динамичен фактор в обществения живот, който не просто изразява, но и поражда обществен живот.

Журналистиката не може пряко да променя света, освен в случаите на изключителни обществени очаквания, когато спасителната формула се търси практически навсякъде – от вестника, през религиозната проповед, та чак до спиритизма и месианското бълнуване. Но журналистиката със сигурност има призната привилегия да изразява света и търсещото изход обществено съзнание адекватно. Това й признават всички теоретици на всекидневната журналистическа словесност, които са категорични за способността й да бъде чувствителен, резониращ екран на социалната драма.

Не създава ли журналистиката обаче своя митология на съществуване, свои вътрешни правила, които се „овъншняват“ чрез предметизацията й в поредица предизвикани от самата нея социални актове? Именно тази способност, която властниците почти винаги схващат като неконтролируема опасност, я отличава от съзерцателната природа на чисто художественото, придава й предизвикателна, вулгарна жизненост, която обаче почти винаги е тъждествена с живота.

Да се регулира обществото чрез коригиращото въздействие на медиите, да се развлича, убеждава, просвещава, ангажира – с една дума – да се ръководи и всъщност коварно да се манипулира, според апокалиптичното предупреждение на Ноам Чомски, – не е ли това крайната цел на ефективно работещата подсистема на обществото?

Но въпреки своята разноречивост, вътрешно противопоставяне на бизнес интереси и политически пристрастия, американският медиен пазар, поставен в условията на ясно очертания либерален модел, успява така да изрази и направлява обществото, че то да постигне висока степен на социална организация, икономическа ефективност, на социална хармонизация, на максимално възможна етническа, расова и религиозна търпимост, за която други страни, с далеч по-благоприятни социални дадености, могат само да мечтаят. Eто това е второто основание да се разглежда американската журналистика като част от функционирането на социокултурния модел Америка.

Журналистиката на САЩ е особено интересна през периода 1883–1887 г., когато се появява типично американската градска преса, която вече не копира британските образци и налага един демократичен, на места уличен, на места брутален, но разбираем и увличащ полуобразованите емигранти диалог. Той ги приобщава към социума, към възприемане на неговите ценности и нагласи и към социално хомогенизиране на населението, независимо от драстичните и понякога дори конфликтни различия.

Развитието на американската журналистика от 1883 г., та до днес е особено интересно и заради постоянно променящото се съотношение между субективно и обективно при отразяването на действителността. При всяко нововъведение доминира субективното (по-често като творческа инвенция или мениджърски прийом, отколкото като ясно дефинирана и осъзната политическа или социална поръчка, както често става в Европа). Много са примерите в това отношение. Нововъведенията на Дж. Пулицър, У. А. Уайт, У. Р. Хърст, Е. У. Скрипс, Л. Стефънс, Ъ. Хемингуей, Х. Люс, Д. Сарноф, Н. Мейлър, Р. Рон, А. Нюхарт изпреварват действителността, предугаждат развитието й, „додават“ й елемент на достоверност „на кредит“.

Но успешната и бърза реализация, довела до търговски или творчески успехи, а понякога и до двете едновременно, става гаранция за бързото им „опредметяване“ и превръщането им в неотменим елемент на професионално-творческия процес, без тревогата от правилата, от писани и неписани кодекси. Това не бива да ни учудва с оглед на характера на американската бизнес и творческа среда, ориентирана към постижението, каквото и да е то, а не към доказването му чрез сложна, кабалистична доказателствена процедура, както често става в Европа.

В САЩ нововъведението бързо се обективира и се схваща вече като елемент на професионалния и обществения живот, като факт, който налага съобразяването и постоянното съизмерване с него. Така „опитоменото“ субективно се превръща във вторична обективна реалност и отваря място за нови субективни интерпретации, които лесно могат да бъдат обективирани от мелницата на всекидневния журнализъм, ускоряващ своя механизъм за бързо издигане и сваляне на герои, мъченици, звезди и злодеи.

Зрелищността на предлаганите образи не само облекчава възприятието, както обикновено се твърди от изследователите на масовата култура и масовата преса, но тя дефинира по нов начин рецептивните нагласи като цяло. Аудиторията привиква да преработва и журналистическата информация по схемата на скечово-сценичната култура на забавлението: със същите сюжетни поанти, ефектни и директни изходи от заплетените ситуации, предизвикващи бързо, безкритично възприемане и бързо освобождаване на паметта.

Този модел, предложен за първи път от „жълтата“ и доразвит по-късно от таблоидната журналистика, се опира, разбира се, на по-дълбоки рецептивни нагласи, заложени в самата американска култура. Но така или иначе, именно масираното навлизане на „жълтия печат“ превръща тази рецептивна нагласа в устойчив синдром на възприемане-забравяне в американската масова култура и дори във всекидневното общуване.

Развитието на американската журналистика от 1883 г. до днес е интересно и с постепенното навлизане на визуализацията, на променящите се съотношения между текст и изображение, на открояващата се диференциация на журналистиката като тип социална дейност – първоначално единосъщна с културата, политиката и религиозната проповед, от края на ХIХ век тя се приближава все повече към бизнеса и всекидневния живот.

Проявленията на американската журналистика от 1883 г. до днес разкриват и променящите се параметри на социалното пространство, очертавано от нейните послания: разширяване на публичността, включването на нови сегменти от аудиторията, промяна на ролевите отношения автор–реципиент в алтернативната преса на шестдесетте години на ХХ век, сателитното трансфериране на новини от свободно практикуващи репортери, които са тематично по-независими и оспорват диктата на телевизионните мрежи.

Американската журналистика извоюва тази си ключова позиция още през последната трета на XIX век с един отказ и с един избор. Тя се отказа от педагогическите претенции, литературните подражания, ораторския балкон и патрицианското високомерие. Тя избра страната на масите и от тяхно име активно се намесва в управлението, докато се превръща в основен регулатор на демокрацията, стимулирайки и обезвреждайки (когато се налага) мощта на Америка.

Журналистиката постави дълбокия си отпечатък върху Съединените американски щати, като превърна своята фундаментална необходимост – съобразяването с публиката – в норма на обществения живот, като изработи постепенно форми и средства за социален контрол над политиката. С това коренно измени на първоначалния си модел – да информира управляващите и да контролира управляваните.

Американският печат е блудният син на Просвещението, който отхвърли неизпълнимите възпитателни амбиции и своевременно видя, че на сцената излизат милионите обикновени хора. Вместо да ги образова и усмирява, той предпочете да ги изрази: с най-ниските им инстинкти, с най-пошлите им ценности, с най-вулгарната им социална агресия.

Резултатът е зашеметяващ: именно от презряната „жълта преса“ избуява реформистката журналистическа школа на „макрейкърите“, която издейства едни от основните социални закони. Така пресата обезопасява класовите конфликти, като ги „изживява“ по своите страници, култивира омразата на тълпите, изпращайки я на точен адрес, отработва чрез бурна и всеобща дискусия всяка нова политическа тенденция, ускорява или укротява, но във всеки случай извежда чрез словото целия потенциал на едно явление – положителен или отрицателен, отиграва го в целия спектър на възможностите – от трагедия до комедия, от анализ до пародия – и осъществява една демокрация на идеите.

Колкото и крайно да звучи твърдението, че журналистиката е спестила на Америка тоталитарните експерименти, Хитлер и Сталин, поне не може да се отрече приносът й за бързото изживяване на подобни тенденции, за трансформирането на физическото насилие в словесно-психологическо.

И ако иронично се подхвърля, че именно журналистиката е свела политиката до масово шоу, борсата – до бингозала, културата – до уличен театър, нека не забравяме, че това са проявления на един и същ феномен: извеждането на главните социални актьори от Храма на Сцената, където те стават видими, достъпни и уязвими. Те са принудени да действат – незабавно и ефективно, да се съобразяват с публиката и да не разчитат много на задкулисния мрак, защото именно там ги дебнат репортерите.

Американската журналистика не е само всевиждащото око на новия бог – масата, нито е само жълтото момченце, което не се уморява да повтаря, че царят е гол (описвайки всичките му детайли), тя е и главният психоаналитик на Америка, който непрекъснато превръща несъзнаваното в осъзнато, потуленото – във видимо за всички, премълчаваното – в обект на публична дискусия.

Според някои тълкуватели първият стих на Библията гласи: „Бог създаде света, говорейки“. Журналистиката създаде демократична Америка, като чрез словото детабуизира обществената и личната реалност. Тя създаде и утвърди масовия пазар на идеите. Тя изрази врявата на социалния тропик и внесе разум в него. Тя превърна феномена Америка в проект, над който чрез дискусията работи цяла една нация.

Именно този поглед върху обществения механизъм – едновременно отвън и отвътре – дава на изследователя изключителната възможност чрез журналистиката да обозре специфичния културно-политически модел на САЩ. Как взаимодейства тя с другите сфери на обществения живот? Как предусеща, налага и контрира социалните тенденции? Как собственото й развитие изразява движенията на времето – от нахлуването на имигрантските потоци, през възхода на градовете, опиянението на двадесетте години и отрезвяването от Голямата депресия?

Как стремително усвоява всички шансове на технологическата ера, как трескаво създава нови форми и жанрове, как в нейния живот пулсира същата динамика на социалния тропик, същото редуване на раждане и смърт, на почти дарвинистична битка за оцеляване и как в резултат на този привидно нерегламентиран, тръгващ отдолу, неокастрен растеж се стига до социално ценното, разумното и полезното. Вероятно нито една друга журналистика не е падала толкова ниско, но и нито една не е постигала толкова много. Това не е журналистика за пример – но в нея можем да намерим примери за всичко.

Из предговора към книгата "Америка - социалният тропик. Социум и медии на САЩ от Пулицър до Мърдок", подготвена от ИК "Сиела". Милко Петров е професор по чуждестранна журналистика и изграждане на имидж във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет "Св. Климент Охридски", доктор на филологическите науки. Четиринадесет години е работил като журналист в печата - в. "АБВ", в. "Отечествен фронт", в. "Епоха". Специализирал е в САЩ, Германия и Франция. Преподавал е в редица университети у нас и в чужбина. Автор е на пет книги и над триста научни публикации, разглеждащи въпросите на журналистическата теория, световната журналистика и персоналния имидж.