page contents Книжен Ъгъл: Льо Каре, Патерсън, Балдачи - с трима майстори на трилъра започва 2011 г.
Предоставено от Blogger.

Льо Каре, Патерсън, Балдачи - с трима майстори на трилъра започва 2011 г.

3.1.11


"Най-търсеният човек" от Джон льо Каре (Колибри)


Когато боксьорът Мелик Октай и майка му – и двамата турци, и двамата мюсюлмани, живеещи в Хамбург – прибират в дома си от улицата някой си Иса, те неволно задействат верига от събития, в които се намесват разузнавателни агенции на три страни.

Иса, който твърди, че е студент по медицина, всъщност се оказва търсен терорист и оттук Льо Каре започва да тъче платното на своя трилър по онзи незабравим начин, който го прави един от асовете на този жанр.

Джон льо Каре (р. 1931 г.) е литературният псевдоним на Дейвид Корнуел – едно от най-големите имена в света на шпионския трилър. Романите му се отличават с високата си литературна стойност и в тях авторът разглежда основни морални ценности през призмата на патриотизма, шпионажа, целта, оправдаваща средствата.

Льо Каре се прочува като върхов майстор на елегантния стил, умело заплетената фабула и остроумния диалог. Той познава отвътре света на шпионажа и достойно продължава вековната традиция, поставена още от Кристофър Марлоу и доразвита в наши дни от Греъм Грийн, Съмърсет Моъм и Джон Диксън Кар.



"Кърваво наказание" от Джеймс Патерсън (Хермес)


Жителите на Ню Йорк изпадат в ужас: убиец психопат, който нарича себе си Учителя, броди из улиците на града и „дава уроци” на надменните и арогантните. Първоначално следователите не откриват връзка между убитите. Става ясно, че всеки може да е следващата жертва.

Само един детектив от нюйоркската полиция може да се справи със залавянето на Учителя и това е Майкъл Бенет. Задачата му обаче се оказва много по-сложна, отколкото дори той би могъл да предположи.

Майкъл е самотен родител, който след смъртта на съпругата си трябва да се грижи за децата. Разболели се от остра вирусна инфекция, те създават куп грижи на Бенет и бдителността му на опитен професионалист се притъпява.

В този момент на слабост се случва немислимото: специалистът по отвличания и преговори Майкъл е похитен от Учителя. Опитният детектив трябва да спре психопата и да се измъкне от клопката му, за да спаси Ню Йорк от най-ужасяващото бедствие в историята на града.



"Избави ни от злото" от Дейвид Балдачи (Обсидиан)


Евън Уолър е чудовище. Под прикритието на законен бизнес в Канада е натрупал огромно богатство чрез търговия с момичета от Третия свят. Той е замислил и ново доходно начинание, което може да причини смъртта на милиони хора.

Шоу, сътрудник на енигматична разузнавателна организация и главен герой в трилъра „Цялата истина”, е приел задачата да предотврати подготвяната пагубна сделка. Единственият му шанс да го направи е на най-невероятното място – живописно туристическо селище в Прованс.

Но злодеянията на канадския бизнесмен са много повече от тези, които са известни на Шоу. Той няма представа, че и някой друг преследва Уолър във Франция по съвсем различни причини. Реджи Кемпиън е член на нелегална британска групировка, която раздава собствено правосъдие за престъпления към човечеството. Тя знае истинската самоличност и националност на Уолър и не възнамерява да го предаде на властите, а да го убие.

Без да подозират за мисиите си, Шоу и Реджи се впускат в дуел на нерви, ум и актьорски дарби. Но дали Уолър не се досеща за целите на двамата безгрижни богати туристи?

„Избави ни от злото” е най-оригиналният трилър на Балдачи, в който читателят знае цялата истина за всички герои за разлика от самите тях.

Предлагаме откъс от книгата на Джон льо Каре в превод на Венцислав К. Венков.




„Най-търсеният човек“


Джон льо Каре

Не можеш да виниш турчина – шампион по бокс, че докато води под ръка майка си по една хамбургска улица, не е забелязал следящия го кльощав младеж в черен балтон.
Големия Мелик, както му викаше обожаващата го махала, бе рунтав гигант, отпуснат, но общителен, с широка естествена усмивка, вързана на опашка черна коса и олюляваща се, развлечена походка, който дори без майка си заемаше половината тротоар.

Едва двайсетгодишен той бе известна личност в своя малък свят, и то не само заради успехите си на ринга: освен това го бяха избрали за представител на младежите в ислямския спортен клуб, имаше три сребърни медала на сто метра бътерфлай от шампионатите на Северна Германия, а на всичко отгоре беше и вратарят звезда на отбора, в който всяка събота играеше футбол.

И като повечето възедри хора, бе свикнал по-скоро него да го оглеждат, отколкото той да се оглежда – още една причина кльощавият младеж да успее да го следи незабелязано в продължение на цели три денонощия.

Погледите на двамата се срещнаха за пръв път, докато Мелик излизаше с майка си от агенцията за пътувания „Ал-Умма“, откъдето току-що бяха купили самолетни билети за сватбата на сестра му в родното им село близо до Анкара. Мелик усети, че някой го наблюдава, обърна се и срещна лицето на висок, болезнено слаб младеж на ръст колкото него, с невчесана брада, зачервени хлътнали очи и дълъг черен балтон, в който можеха да се поберат трима магьосници.

Около врата му бе овързано черно-бяло кафие, а през рамото си бе метнал туристически сак от камилска кожа. Втренчи се първо в Мелик, после и в Лейла. След което се върна към Мелик с немигащи, но умоляващи, пламенни хлътнали очи.

Отчаянието на младежа можеше и да не впечатли особено Мелик, още повече че билетната агенция бе в самия край на главната железопътна гара, където по цял ден се навъртаха всякакви изгубени души: германски скитници, азиатци, араби, африканци, та и турци като него, само че с по-малък късмет – да не говорим за безкраките с електрическите си инвалидни колички, продавачите на наркотици и клиентите им, просяците и кучетата им, та дори и един седемдесетгодишен мъж с каубойска шапка и кожени бричове за езда със сребърни кабари.

Малцина от тях имаха работа, а неколцина изобщо нямаха място на германска територия, но общо взето ги търпяха до спешното им депортиране, обикновено по изгрев-слънце. Само новодошлите и безразсъдно смелите се решаваха да рискуват. По-печените незаконно пребиваващи заобикаляха гарата отдалеч.

Друга причина да не обърне внимание на момчето бе класическата музика, която гърми в тази част на гарата от батарея добре насочени от управата високоговорители – ни най-малко с цел да настрои слушащите я за мир и благоденствие, а по-скоро – да ги прогони.

Но въпреки всички тези препятствия лицето на кльощавия младеж се запечата в съзнанието на Мелик, който за кратък миг дори се почувства неловко заради собственото си щастие. Това пък за какво му беше? Нима не бе преживял току-що нещо прекрасно и нямаше търпение да се обади на сестра си, за да ѝ съобщи, че майка им Лейла – след шестмесечни грижи за умиращия си съпруг и след година дълбок траур по него – вече не може да си намери място от радост, че ще присъства на сватбата на дъщеря си и само се чуди какво да облече за случая, дали зестрата ще е достатъчна, а младоженецът – толкова красив, колкото всички го описват, включително и самата сестра на Мелик.

Та защо да не си бъбри Мелик с майка си? И той така и направи, с най-голям ентусиазъм, чак докато пристигнаха у дома. Трябва да е била неподвижността на кльощавия младеж, реши той впоследствие. Онези бръчки, прорязали тъй младото – за неговите години – лице. Зимният му вид през онзи прекрасен пролетен ден.