page contents Книжен Ъгъл: Умберто Еко: Връща ли се часовникът назад?
Предоставено от Blogger.

Умберто Еко: Връща ли се часовникът назад?

10.1.11

В тази книга са събрани серия статии и изказвания, писани между 2000 и 2005 г. Съдбовен период, който започва с тревогите за новото хилядолетие, прави първи стъпки с 11 септември, последван от двете войни в Афганистан и Ирак, а Италия вижда идването на власт  на Силвио Берлускони.

Затова, като оставих настрана толкова други приноси по различни въпроси, реших да включа само онова, което се отнася до политическите и медийните събития през тези шест години. Критерият за подбор ми бе подсказан от една от последните части на мой предишен сборник от статии (Писъмцето на Минерва), озаглавена Триумфът на леката технология.
Под формата на престорена критика на книга, приписвана на някой си Рак Обратноходов, отбелязвах, че в последно време се бяха проявили технологични промени, които представляваха истински крачки назад. Наблюдавах как към края на седемдесетте години тежката комуникация навлизаше в криза.

Дотогава главният инструмент за общуване беше цветният телевизор – огромна обсебваща кутия,  излъчваща зловещ блясък в тъмнината и дразнещи съседите звуци. Първа стъпка към леката комуникация бе направена с изобретяването на дистанционното управление: чрез него зрителят не само можеше да намали или отстрани звука, но и да махне цвета и да превключва каналите.

Сърфирайки между десетки дебати, лице в лице с черно-бял екран без звук, зрителят вече беше навлязъл във фаза на творческа свобода, наречена фаза на Blob. Освен това старата телевизия с нейните директни предавания ни правеше зависими от праволинейността на събитието.

Освобождаването от прякото предаване се случи с появата на видеозаписващото устройство, чрез което не само се осъществи превръщането на Телевизията в Кинематография, но и зрителят получи възможност да връща касетата назад и по този начин да избягва пасивното и репресивно отношение към това, което му разказваха.

В тази фаза звукът би могъл да се избегне напълно, а безразборната поредица от образи да бъде съпътствана от синтезиран на компютър музикален съпровод, и – като се има предвид, че под претекст да помогнат на нас, зрителите, самите автори на предаването бяха добили навика да предлагат писмени пояснения като коментар към действието – скоро щеше да се стигне до програми, в които може да се види кадър с надпис Обичам те, докато двама се целуват мълчаливо. По този начин леката технология щеше да преоткрие немия филм от ерата на Люмиер.

Следващата стъпка беше елиминиране на движението от образите. В Интернет потребителят може да получава, с неврологична пестеливост, само неподвижни образи с ниска резолюция, често едноцветни и без никаква необходимост от звук, тъй като информацията се появява изписана с букви на екрана.

Следващ стадий на това триумфално завръщане към Галактиката Гутенберг би било – както казах тогава – пълното премахване на образа. Можеше да бъде изобретено подобие на неголяма кутия, която да излъчва само звуци и даже да не изисква дистанционно управление, тъй като каналите биха могли да се превключват чрез директно завъртане на едно копче. Мислех, че съм изобретил радиото, но всъщност предсказзах появата на І-Роd .

Най-накрая осъзнах, че последният стадий вече е достигнат, когато чрез предаванията в ефир, с всичките произтичащи от това физически смущения, с pay-tv и с Интернет беше сложено начало на нова ера в препредаването посредством телефонен кабел, като се премина от безжичния телеграф към кабелната телефония, изпреварвайки Маркони и връщайки се към Меучи.

Шеговити или не, тези наблюдения в никакъв случай не бяха рисковани. Междувременно, след падането на Берлинската стена, когато политическата география на Европа и Азия се промени радикално, стана ясно, че се действа наопаки. Издателите на атласи (остарели, поради присъствието на Съветския съюз, Югославия, Източна Германия и други динозаври от този род) бяха принудени да изпратят за вторични суровини цялата си наличност и да се обърнат към атласите, издавани преди 1914 г., що се отнася до Сърбия, Черна гора, балтийските държави и т.н.

Но историята на вървенето назад не спира тук – началото на третото хилядолетие изобилстваше от рачешки стъпки. Ето няколко примера: след петдесетгодишната студена война отново развихрихме бойната или гореща война в Афганистан и Ирак, изравяйки паметните атаки на „коварните афганци” от ХІХ в. в Кибер Пас, възобновихме кръстоносните походи със сблъсъка между исляма и християнството, включително и убийците-самоубийци на Стареца от Планината, връщайки се към подвизите при Лепанто (а някои сполучливи пасквили от последните години биха могли да бъдат обобщени с викове „Mamma, li turchi!”).

С възобновяване на антидарвиновата полемика отново се появи християнският фундаментализъм, който изглеждаше да принадлежи към хрониката от ХІХ в., и възкръсна (макар и само в демографска и икономическа форма) призракът на Жълтата заплаха. От доста време нашите семейства отново приемат в домовете си цветнокожи слуги, като в романа Отнесени от вихъра, повтаря се великото преселение на варварски народи от първите векове на новата ера и (както се отбелязва в една от тук публикуваните статии) се възраждат, поне в нашата страна, ритуали и нрави от Късната империя.

Завърна се, триумфиращ, антисемитизмът с неговите Протоколи, а имаме и фашисти в правителството (макар и доста пост, но някои са си все същите). Впрочем, докато нанасям корекциите, един спортист на стадиона поздрави по римски аплодиращата го тълпа. Абсолютно същото правех и аз преди седемдесет години като член на Балила7, с тази разлика, че бях заставен. Да не споменавам за Децентрализацията, която ни връща към догарибалдийска Италия.

Отново е открит спорът между Църквата и Държавата от времето след управлението на Кавур и – като с обратна поща – под различни форми се завръща Християндемокрацията.         
Изглежда като че ли историята, изтерзана от митарства през изминалите две хилядолетия, се навива около самата себе си, връщайки се към блажения уют на Традицията.

Много други феномени на ретрограден ход ще изплуват от статиите в тази книга, поне достатъчно, че да оправдаят заглавието й. Но без съмнение нещо ново, поне в нашата страна,  се случи – нещо, което не се бе случвало преди: установяването на  управление, основано върху популисткия призив чрез медиите, извършен от частно предприятие и целящ собствения частен интерес – без съмнение нов експеримент, поне на европейската сцена, и много по-прозорлив и технологично настъпателен от популизмите в Третия свят.

На тази тема са посветени много от написаните страници, породени от загрижеността и негодуванието от това Ново, което Напредва и което (поне докато изпращам за печат тези редове) не е казано, че ще може да бъде спряно.

Втората част на книгата е посветена на явлението „режим на медийния популизъм” и аз не се колебая да говоря за „режим”, поне в смисъла, в който средновековните хора (които не са били комунисти) са говорили за regimine principum.

Впрочем, започвам втората част с призив, който бях написал преди изборите през 2001 г. и който беше охулен. Още тогава един писач отдясно, който очевидно все пак ме обича, се учудваше, огорчен, как може толкова „добър” човек като мен да се отнася с такова презрение към половината италиански граждани, които не гласуват като него.

Наскоро пак, при това не отдясно, ми бе отправено обвинение в арогантност по повод на този вид ангажираност – пагубна позиция, която би направила антипатична голяма част от културата на опозицията. Много пъти съм страдал, когато са ме обвинявали, че искам да бъда симпатичен на всяка цена, затова, като открия, че съм антипатичен, се чувствам горд и се изпълвам с добродетелно задоволство.

Ала това обвинение е много любопитно – все едно да бъдат обвинени по тяхно време (si parva licet componere magnis) хора като Росели, Гобети, Салвемини, Грамши, да не кажа Матеоти, че не проявяват достатъчно разбиране и уважение към противниците си.

Ако някой се бори за даден политически избор (в случая граждански и морален), с изключение на правото и задължението един ден да промени мнението си, в дадения момент трябва да счита за справедливо енергично да разобличи грешката на онези, които държат да имат различно поведение. Не виждам предизборен дебат, който да може да се развие под мотото „имате право, обаче, гласувайте за онзи, който няма право”. В предизборния дебат критиките към противника трябва да бъдат строги, безмилостни, за да бъде убеден поне онзи, който се колебае.

Освен това критиките, считани за неприятни, са насочени към нравите. А критикът на нравите (който често в чуждия порок бичува и собствения порок или собствените изкушения) трябва да бъде рязък. Или по-точно, за да използваме великите примери, ако искаш да критикуваш нравите, трябва да се държиш като Хораций; ако се държиш като Вергилий, напиши поема, дай боже най-красивата, за възхвала на божествения Август.

Но времената са мрачни, нравите – корумпирани, а самото право на критика, когато не е потискано чрез цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам.


Както ще се види, посочвам източника за всеки текст, но много от текстовете са били в някаква степен преработени. Не за да бъдат актуализирани, нито допълнени със сбъднати пророчества, а за да бъдат освободени от повторения (в такива случаи е трудно да се избегне натрапливото връщане към едни и същи теми), за да бъде коригиран стилът или за да се отстранят вече забравени от читателя и затова станали неразбираеми позовавания на злободневни в дадения момент факти.

Предговор към едноименната книга, подготвена от "Сиела"