page contents Книжен Ъгъл: Евелина Ламбрева Йекер: Романът на Сибиле Левичароф ме вбеси, затова написах моя
Предоставено от Blogger.

Евелина Ламбрева Йекер: Романът на Сибиле Левичароф ме вбеси, затова написах моя

19.1.11

В началото на 2009 година на немскоезичния литературен пазар се появи романът "Апостолоф" на Сибиле Левичароф (виж повече тук). В немскоговорящите страни гръмнаха вестници, телевизии, електронни медии.


Почти всички литературни критици тук вкупом изпаднаха в еуфория, която бих сравнила с духовен оргазъм, когато обсъждаха и рецензираха този роман. Купих си го и започнах да го чета. Четях го много бавно, сутрин и вечер по няколко страници, докато пътувах с влака за работа и обратно.

Когато го привърших, се почувствувах като набито без причина дете...Защото, когато започна да чета една книга, аз все едно приемам покана за гостуване в света на автора и чрез книгата му, му отивам на гости. Така направих и този път.


Но при "Апостолоф", сякаш още с първата глава на романа, авторката хлопна вратата на жилището си зад гърба ми и заключи вратата. След което, без много да ми обяснява, започна да ми удря шамари. Тъкмо се опомнях от едната плесница, тя ми удряше следващата...

Не можех да крещя, нямаше кой да ме чуе. Стоях във въображаемия коридор на първата глава като заложница на омразата й и ми се плачеше от сподавен гняв, беззащитност и безсилие... Свърших романа, но той не ме оставяше на мира! Минаха дни, седмици, а четивото и чувствата, които то предизвика у мен, не ми излизаха нито от главата, нито от душата. Безсилието ми и болката от него не отслабваха.

Седнах и написах критическа статия, която публикувах във www.liternet.bg: "Отвъд "Апостолоф" – за необходимостта от помирение с мъртвите”, но и след публикацията не ми олекваше...

Една сутрин, докато се събуждах, в просъница изведнъж осъзнах: яростта и агресията ми, безсилието и беззащитността, които изпитвах след прочита на този роман, бяха реактивирали у мен ранния детски спомен от омразата на силно травматизирания ми баща към всичко българско, възникнала след побоищата в мазетата на ДС, когато е бил по погрешка задържан на 17-годишна възраст.

Сибиле Левичароф плюеше и ругаеше в романа си по България и българското, както баща ми в детството ми. И тогава се чувствувах точно така безсилна, засрамена, беззащитна и смачкана, както сега, когато бях прочела "Апостолоф"!

Да, но като малка не съм можела да се съпротивявам радикално, защото съм била дете. Но сега мога, казах си, и няма повече да мълча, няма да щадя никого! Няма да остана заложница на омразата на Левичаров, ще напиша и аз своя роман.

За пръв път през живота си прописах директно на немски. Пишех в несвяст. Пред мен се преплитаха образите на Левичароф и на баща ми, сякаш говорех и на двамата, пишейки и слушайки постоянно „Реквием” на Моцарт. Затова на някои места в текста ми, аз вървя подир Левичароф с парцалче в ръка и се мъча да изчистя повръщаното от нея.

Затова на някои места имам завоалирани иронични послания към Левичароф, затова е и епизодът с екстрадирането на двамата ми герои дядото и внука от любимата Германия, затова романът ми се казва "Защото говорехме немски".

Ирония на съдбата е, че и бащата на Сибиле Левичароф е бил лекар, както и моят. Нейният избягал в Германия и след време се самоубил, моят останал в България, защото я обичал. Незаслужените обвинения и изтезанията в мазетата на Държавна Сигурност в Пловдив обезкървяват и в крайна сметка убиват любовта и доверието към родината у баща ми още в юношеството му.

Остава силната любов към немския език и култура, възникнали в детството му. От тях баща ми беше сътворил в представите си една идеализирана Германия, която естествено не съществува, за да се спаси от непоносимата за него реалност. Това бе неговото въображаемо бягство.
Както бащата на Сибиле Левичароф, така и моят баща са страдали силно, всеки по своему. Кой от двамата немски възпитаници е избрал по-правилния път, емиграцията или оставането в (лъже)комунистическа България? Оказва се, че отговор на този въпрос няма, както няма и правилен път в такава ситуация...

Първоначално не мислех да превеждам своя роман на български, защото смятах, че ще е напълно безинтересен за българската читателска публика. Цонка Станкова, редакторката на разказите ми от Варна, ме помоли да й преведа една глава, просто от любопитство да види, що за четиво е това, което съм написала на немски.

Аз й преведох двете кулминационни глави "Нощно бдение" и "Води", а тя упорито ме насърчи да преведа целия текст, защото според нея това било българска книга, а не текст само за немскоезични читатели. Дано да е така!

За авторката

Евелина Ламбрева Йекер е родена на през 1963 г. в Стара Загора. Завършва Английска езикова гимназия в Русе  и медицина в Плевен през 1989 г. От 1996 г. живее в Швейцария. Доктор на медицината от 2002 г. В момента работи като психиатър-психоаналитично ориентиран психотерапевт и сексуален терапевт на индивидуална практика в гр. Луцерн. Преподава като доцент в Катедрата по психосоциална медицина на Университета в гр. Цюрих.

Литературните й опити започват със стихове на 14-годишна възраст и спират след завършването на висшето медицинско образование. Случайното запознанство с варненския поет Валери Станков и семейството му през 2005 г. довежда до завръщането й към литературата, първоначално към поезията, а впоследствие творческите й интереси се насочват и към прозата.

Автор на стихосбирките "Скок към слънцето" (2006), "Затворен прозорец" (2007; в сръбски превод, 2008), "Между Матерхорн и Шипка" (2007), "Sammle mich..." (нем. ез., Цюрих, 2008), на сборниците с разкази "Влакът за Амстердам" (2008), "Unerwartet" (нем. ез., Луцерн, 2008) и "Бунище за цигулки" (2009). Член на Съюза на писателите в Цюрих от 2006 г., на Съюза на швейцарските писатели от 2008 г. и на Съюза на швейцарските лекари-писатели от 2008 г.

Нейни стихове са номинирани на два международни конкурса за поезия в Италия: в гр. Монца (2006) и в гр. Еболи (2007), поместени съответно в антология и специализирано литературно списание. Има публикации също в антологии на немски и македонски език. „Защото говорехме немски” e дебютния й роман. В момента работи по втория си роман, носещ заглавието „Обядът на семейство Щум”.

За романа

Началото на романа въвежда в преживяванията на едно семейство, което лети към България за погребение. В самолета Иглика Мелничарова, по професия психиатър, омъжена за швейцареца Кристиян, си припомня събитията от изминалата нощ, тревожен разговор по телефона и отново преживява внезапната смърт на баща си. Отначало  тя упорито отказва да отиде на погребението му, но Кристиян и синът й от първия брак, Веселин, успяват да я убедят да тръгне с тях.

Пътуването към дома е и завръщане към травмите от миналото. Романът търси причините един баща да заявява любовта си по абсурден начин. Повествованието проследява мъчителното наслояване на омразата в душата на дъщерята, която плаща скъпо отказа си да бъде обект на манипулации от бащата, говори за драмите на човека, скрил се в света на илюзиите си, за да оцелее.

Д-р Мелничаров, бивш възпитаник на елитното Deutsche Schule в Пловдив от преди 09.09.1944 година, фанатично обича немския език, фанатично полага усилия и дъщеря му да научи перфектно този език. Тази неуместна и наказуема в годините на току-що победилата социалистическа революция любов към немската култура съсипва личността и бъдещето на един лекар, потомък на бежанци от Одринска Тракия.

Той отказва да гради кариера като активист на Държавна сигурност. Така отражението на бащината драма върху дъщерята ще окаже решаващо влияние върху житейските й лъкатушения в годините на ранния посткомунизъм, които са разказани ретроспективно. Това е житейският сюжет на българска емигрантка, в който се вплита историята на забранената от собствения й баща любов към България.

Роман за наказаната любов, която ражда омрази, и за това, как и защо човекът се научава да мрази. Роман за омразата, но написан с любов, когато омразата си тръгва след смъртта.