page contents Книжен Ъгъл: Избрано от седмицата: Катарите, "Смирнофф" и Дяволът
Предоставено от Blogger.

Избрано от седмицата: Катарите, "Смирнофф" и Дяволът

25.1.11

Петко Тодоров

Дали сме на Европа дисидентско християнство

„Може да разглеждаме катарството като западната версия на богомилството”, заключава Мишел Рокбер в „История на катарите. Ерес, кръстоносни походи, Инквизиция от ХІ до ХІV век” (изд. „Рива”). Никак не е малко. Може би най-големият авторитет по темата го признава, не е нашенското напъване „И ний сме дали нещо на света”.

Казва така: „Българската ерес показва на практика още преди 1000 г. всички съществени черти на религията, която ще проповядват в голяма част от Западна Европа – въпреки известни различия, продиктувани от мястото и времето – хората, които ще бъдат назовани два века по-късно „катари”, сами ще се наричат „приятели на Бог” и ще изчезнат от католическия Запад през ХІV в.”.

„Дисидентско християнство”, Монсегюр, Каркасон, 20 години война и 100 години инквизиция. Духът на Европа е сложно нещо, нашето изкушение е географската му територия.

Как водката „Смирнов” стана „Смирнофф”

„Към края на 50-те години на ХІХ век около 46 процента от държавния бюджет идват от данъци върху водката”, отбелязва Линда Химелщайн в „Царят на водката” (изд. „Прозорец”). Това е историята на семейството и водката „Смирнов” От горния цитат тръгват множество обяснения на руския живот, руския капитализъм и на руската история. И в последна сметка на участта на фамилията и на марката.

Царят на водката е Пьотр Смирнов. Той е крепостен селянин, откупува свободата си и влиза в „третото съсловие”. Той е прекалено праволинеен, иначе нямаше да успее да направи от доказано не най-добрия продукт доказано най-известният. Сюжетният парадокс идва с кончината му и разпада на семейството. Защото там почва любопитната постистория. В нейния център е най-неблагонадеждният му син Владимир с невероятната биография, която ще завърши с американския етикет „Смирнофф”.

Скандинавия пише различното крими

Последният разговор между ченгетата в криминалето „Дяволът държи свещта” на Карин Фосум завършва с: „Не можем да приберем никого за нищо. Нали?” Риторичността е антиполицейска, тя е извън догмите на черния роман. Тя е резултат от струпването на обстоятелства и събития в конкретната фабула, но е и ключ за разчитане на новото скандинавско крими. Авторката е норвежка (изд. „Емас”).

Първият труп пада някъде в средата на романа, героите няма как да се разделят на по-скоро добри и по-скоро лоши, в по-голямата част от страниците не се случва почти нищо. Но зарибяването на читателя почва с първите редове и е убийствено ефективно. Дали чудовищният ритъм, диктуван от последното филмово крими е дотегнал, дали скандинавските писатели налучкват неподозирани усещания – да му мислят литературоведите. Успехът на Стиг Ларшон с „Милениум” в САЩ е знаменателен.