page contents Книжен Ъгъл: "Хермес" представя: "Живот под хипноза" от Ричард Бах
Предоставено от Blogger.

"Хермес" представя: "Живот под хипноза" от Ричард Бах

30.1.11

Ричард Бах
Славата застига Ричард Бах през 1970 г., с "Джонатан Ливингстън Чайката", фантастичната повест притча , станала световен бестселър и култова книга за цяло поколение. Той е пряк потомък на великия композитор Йохан Себастиан Бах. Роден е през 1936 г. в Оук Парк, щата Илинойс, и завършва Калифорнийския университет. От 1956 до 1962 г. служи в американската авиация и приключва службата си с чин капитан от Военновъздушните сили. Летенето и писането са неговата истинска страст.  Следващите му книги са "Илюзии", "Едно", "Мост през вечността", които го нареждат сред най-известните писатели на XX век.

В най-новата си книга "Живот под хипноза" (Hypnotizing Maria) според "Паблишърс уикли" "той отново разглежда любимите си теми: любовта към летенето и интересът към метафизичното. Според Ричард Бах светът ни е резултат от множество хипнотични внушения, които сме приели за истина, а за да живеем пълноценно собствения си живот, трябва да се научим да подлагаме на проверка тези внушения. Според Бах всеки от нас има силата да се освободи от самозаблудите и така да промени света. Ние не създаваме нашата действителност, ние създаваме привидности, които управляват живота ни. Тази книга показва как сме го правили и го правим през всеки един ден от живота си..."
                                                          
Пилотът Джеймс Форбс чува зов за помощ по радиото. Съпругът на Мария е колабирал, докато управлява самолета, с който пътуват. Следвайки указанията на Форбс, жената успява да приземи самолета. Впоследствие обяснява чудотворното безаварийно кацане с твърдението, че била под хипноза, докато пилотирала. Форбс разбира, че несъзнателно е хипнотизирал жената и така е спасил живота на двамата. Тази случка го кара да се замисли дълбоко за истинността на нашите възприятия и за възможността илюзиите да управляват живота ни.

А дали не стои така въпросът и с целия ни живот? - пита се Джеймс Форбс. – Ами ако животът, който водим, е просто една халюцинация?  Дали не живеем по инерция, следвайки наложените ни от обществото правила и стереотипи? Доколко истински са нашите „истини”? Дали всъщност целият ни живот не е живот под хипноза? Как можем да излезем от транса и да бъдем себе си?

Докато си задава тези въпроси, Джеймс Форбс се натъква на интересна жена, която твърди, че в живота няма случайности. Всичко се случва за наше най-висше благо: появяват се хората, които са ни нужни в даден етап от живота ни; информацията, необходима ни да разрешим определена житейска дилема; уроците, от които се нуждаем, за да преминем на следващото стъпало от развитие. Като доказателство за теорията й пилотът се натъква на твърде много необясними съвпадения, за да са просто случайност. В рамките на няколко дни той преживява огромна духовна трансформация. Стига до заключението, че Законът на привличането наистина действа. Нужно е обаче да се освободим от илюзиите, да излезем от хипнотичния транс и да открием собствения си път. За да живеем обаче свободно и щастливо, трябва да пожертваме скуката. А това невинаги е лесно… Предлагаме откъс от книгата, подготвена от ИК "Хермес".

Живот под хипноза

Ричард Бах

Беше седнал на първия ред с надеждата, че когато Великия Блексмит повика доброволци на сцената, би могъл да е един от избраниците му.
Озова се на сцената към края на представлението...
– Съжалявам – прошепна той към хипнотизатора, докато аплодисментите затихваха, – но аз не мога да бъда хипнотизиран.
– Нима? – отвърна меко той. – Тогава какво търсите на тази планета?
Хипнотизаторът направи дълга пауза, просто мълчеше и се усмихваше на Джейми Форбс. Тук-там в публиката прозвуча смях: какво ли щеше да се случи с клетия доброволец.
В този момент доброволецът съжаляваше шоумена и се чудеше дали е по-добре да се оттегли от сцената, или да сътрудничи. Беше предупредил хипнотизатора, но не беше необходимо да го излага пред многобройните зрители, които бяха платили за шоуто.
– Как се казвате, господине? – попита хипнотизаторът достатъчно високо, за да чуят всички в залата.
– Джейми.
– Срещали ли сме се преди, Джейми? – беше следващият въпрос. – Виждали ли сме се някога преди това представление?
– Не, господине, не сме.
– Точно така. А сега, Джейми – продължи той, – ти и аз ще направим малка разходка из собственото си съзнание. Виждате тези седем стъпала пред нас, нали? Ще слезем заедно по тях. Заедно ще слезем по стъпалата, надолу, надолу, по-дълбоко, по-дълбоко...
Джейми Форбс не беше забелязал стъпалата отначало. Изглежда, бяха от пластмаса или от леко балсово дърво, боядисани така, че да изглеждат каменни. Той слезе по тях с хипнотизатора, стъпало по стъпало. Зачуди се как публиката ще наблюдава номера, когато той на практика щеше да слезе под сцената, но реши, че това е проблем на Блексмит. Може би имаше някаква система от огледала.
Стъпалата водеха до масивна дървена врата. Блексмит го помоли да прекрачи прага и когато го направи, хипнотизаторът затвори вратата след него. Гласът му продължаваше да се чува ясно през стените, докато описваше на публиката какво вижда Джейми пред себе си: празна каменна стая, която нямаше нито врати, нито прозорци, но беше изпълнена със светлина.
Стаята не беше четириъгълна, а кръгла. Когато Джейми се обърна да види вратата, откъдето беше влязъл, установи, че е изчезнала. Вероятно от вътрешната страна беше замаскирана така, че да се слива с каменната стена.
„Стената само изглежда каменна – напомни той на себе си. – Цветен тапет, чиито фигури наподобяват груби гранитни блокове. Като стена на средновековна крепост”.
Огледай се, Джейми – долетя гласът на хипнотизатора отвън, – и ни кажи какво виждаш.
- Той предпочете да не споменава, че знае за фалшивите стени.
– Стая с каменни зидове – каза той – в нещо, подобно на крепостна кула. Няма прозорци, няма врати.
– Сигурен ли си, че стените са от камък? – чу се отново гласът на хипнотизатора.
„Не ме предизвиквай – помисли си той. – Не мисли, че ще лъжа заради теб”.
– Така изглежда. Не съм сигурен.
– Провери.
„Е, това си е твоята репутация, господин Блексмит”, реши той. Пристъпи към стената и я докосна. Беше грапава и твърда. Натисна леко.
– Прилича на камък.
– Искам да ни кажеш със сигурност, Джейми. Постави и двете си ръце на камъка и натисни с все сила. Колкото по-силно натискаш, толкова по-солидна ще ти изглежда стената.
Ама че странно нещо искаше от него! Ако натисне с все сила, мислеше си той, по цялата сцена щяха да се разхвърчат декори.
Натисна леко, после по-силно и още по-силно. Стената беше солидна, несъмнено. Май сеансът беше по-скоро магичен, отколкото хипнотичен. Как бе успял Блексмит да построи каменна стая под сцената и как ли я пренасяше от театър в театър?
Потърси хитро прикритата врата, но навсякъде се натъкваше на камък. Натисна с рамо стената, ритна тук-там, обходи пространството, което беше не повече от три метра в диаметър. Отново опря рамо в гранита и напрегна мускулите си, а после започна да рита силно, за да направи вдлъбнатини или да пробие стената в случай, че наистина беше от пластмаса или дърво.
Достраша го, но не чак толкова, защото беше сигурен, че Блексмит ще го освободи съвсем скоро.
– Джейми, има изход оттам – наруши мълчанието шоуменът. – Можеш ли да ни кажеш какъв е той?
„Бих могъл да се изкатеря - помисли си Джейми Форбс, - ако фугите между камъните бяха по-широки”. Погледна нагоре и установи, че таванът също е от каменни блокове. На едно място стената беше опушена, сякаш там е била поставяна факла, за да осветява помещението. Но сега и факлата, и поставката й липсваха.
– Не мога да се изкатеря.
– Казваш, че не можеш да се изкатериш по стената – перифразира думите му Блексмит високо и театрално. – А опита ли, Джейми?
Джейми Форбс взе това за подсказване, че по стената може би има скрити фуги, където би могъл да се закрепи.
Не беше опитал. Пробва да стъпи на ръба на един камък от най-долния ред, но обувката му веднага се изплъзна.
– Не става – извика той.
– Можеш ли да прокопаеш тунел под стената, Джейми?
Тази идея звучеше доста глупаво, защото подът беше изграден от същите камъни като стените и тавана. Той коленичи и драсна с нокът по грапавата повърхност, но тя се оказа също толкова неподатлива, колкото и навсякъде другаде в стаята.
– Какво ще кажеш за вратата? Опитай през вратата.
– Вратата я няма – отвърна той, чувствайки се пълен глупак. Как бе възможно вратата да изчезне? Знаеше, че това е част от номера, но така или иначе вратата вече не съществуваше.
Джейми Форбс прекоси помещението и отиде до мястото, откъдето беше влязъл. Блъсна с рамо камъните, които можеше да са просто измазан с гипс шперплат. Единственото, което постигна, бе да си натърти рамото. Как така цялата стая стана каменна?
– Има изход – подкани го отново Блексмит. – Досещаш ли се какъв?
Джейми Форбс беше уморен и раздразнен. Какъвто и да беше замисълът, този номер започваше да става досаден. Нямаше врати, нямаше прозорци, ключове, въжета, жици, макари, инструменти, нито знаеше някаква комбинация: докосваш първо този блок, после друг и прочие. А може би трябваше да каже някаква тайна парола – нямаше и най-малка представа.
– Отказваш ли се?
Вместо да отговори, той се отдръпна в единия край на стаята, засили се и със скок нанесе ритник на отсрещната стена. Строполи се на земята, разбира се, без да остави и следа по стената.
– Да – извика той, докато се изправяше. – Предавам се.
– В такъв случай ето го и отговора – разнесе се наситеният с драматизъм глас на Блексмит. – Джейми, прекрачи през стената.
„Този човек е луд – помисли той, – побъркал се е по средата на номера”.
– Не мога да направя това – отвърна Джейми, леко сърдит. – Не притежавам способността да минавам през стени.
– Джейми, ще ти кажа истината. Не се шегувам. Стените съществуват само в твоето съзнание. Ще преминеш през тях, ако повярваш, че можеш.
Той протегна ръка и я опря в камъка.
– Аха – промърмори той, – повярвах ви начаса...