page contents Книжен Ъгъл: "Безсмъртна любима" и Кейт Тиърнан, писателката с много имена
Предоставено от Blogger.

"Безсмъртна любима" и Кейт Тиърнан, писателката с много имена

31.1.11

Кейт Тиърнан, писателката с рождено име Габриел Шарбоне, е авторка на над 70 книги. Но признава, че най-голямото й предизвикателство е ърбън фентъзи трилогията „Безсмъртна любима” ("Кръгозор") – паранормална романтика, съчетаваща любов, която продължава да живее през вековете, и свят, изпълнен с магия. „Вечен живот” е книга първа.

Под името Кейт Тиърнан авторката създава най-успешната си поредица – Sweep, в която  се проследяват приключенията на съвременни ученици, занимаващи се с уика. Поредицата се състои от 15 книги и е успешно продадена по целия свят. През 2012 г. се очаква и филмовата й екранизация.


Под собственото си име Габриел Шарбоне  тя е най-известна като авторка на детски книги и различни поредици на „Дисни”. През 2008 и 2009 в съавторство с Джеймс Патерсън (известния автор на трилъри, „Целуни момичетата”, „Завръщането на паяка” и др.) Шарбоне написва два тийнейджърски романа, (Sundays at Tiffany's и Witch & Wizard).

Шарбоне е написала 75 книги под собственото си име, с псевдонима си Кейт Тиернан и под още няколко различни имена и като „писател в сянка”.

Коя съм аз, Кейт Тиърнан?

Родена съм в Ню Орлиънс, Луизиана, на 24 юли 1961 г. По онова време Ню Орлиънс беше чудесно място, в което да растеш – все още със семейна, топла атмосфера, готово да приеме всякакви чудатости и по-тъмни страни на човешката природа.

Живеехме в малка къща на малка улица, но градината ни ми се струваше огромна и с брат ми лудеехме вътре по цял ден, трупахме всякакви боклуци, копаехме дупки и въобще, правехме всичко, което си пожелаехме. Бяхме си направили дървена колиба, покрита с огромни бананови листа, и когато валеше дъжд, стояхме под тези приличащи на слонски уши листа и нито капчица не падаше върху нас. Скачахме в пълните с вода дупки, катерехме се по дърветата и от там се прехвърляхме на покрива на гаража ни.

Спомням си, че прекарвах много време сама, в свои измислени светове. Телевизорът ни беше черно-бял и хващаше само три канала, така че не го гледахме много често. В съседство имаше само още две-три момичета, затова си играех най-вече с брат ми и с някои момчета от квартала. Бях съвършената мъжкарана и се справях чудесно с всички типично момчешки игри.

Дори и като съвсем малка знаех, че Ню Орлиънс е специално място. Гробищата бяха великолепни и ние изследвахме всички, до които можехме да се доберем. Все още обичам гробищата и се опитвам да ги посещавам на всяка ново място, където пътувам. Карнавалът Марди Гра беше важно събитие. Родителите ми имаха интересни приятели – художници, грънчари и писатели – и постоянно им ходехме на гости във Френския квартал.

Учех в държавната гимназия „Бен Франклин” и по онова време тя се намираше в бивша съдебна палата, близо до Мисисипи. В продължение на три години посещавах и колеж по изкуствата - две години визуално изкуство и една година творческо писане. В сградата нямаше климатик, само запалени студенти и големи прозорци  и понякога жегата беше убийствена. Беше почти невъзможно да останеш буден след обяда в някои от горещите дни.

Беше ми много приятно в колежа, защото можех да избирам какво да уча и часовете ми бяха в различни дни по различно време. Чувствах се по-свободна и можех да се концентрирам върху това, което наистина ми беше интересно.

После заминах за Ню Йорк и започнах да уча творческо писане и руски език и литература. Имах прекрасни учители, но някак си не успях да вникна в това, което ни казваха, не успях да разбера цялото „онова нещо” – какво е наистина да пишеш. Никога не успявах да напиша повече от три страници. Но един от учителите ми написа веднъж върху мой текст, че имам истински талант и уникален стил – въпреки прекалената ми лаконичност – и все още се сещам за тези думи с огромно удоволствие.

Дипломирах се от Лойола Юнивърсити, в Ню Орлиънс, в специалност руски език.  Преместих се в Ню Йорк отново и получих работа като асистент в издателство Random House. Работех за началника на отдела за младежка литература, но издавана в аудио- и видеоформат. Бях заобиколена от детски книги и редактори и хора, които четяха много – също като мен.

Научих много и реших, че мога и аз да напиша детска книга. Така че затварях вратата на кабинета си (колкото и да е странно, си имах собствен кабинет) всеки ден по обед за около час, в продължение на десет дни, и пишех. И наистина написах книга. И я продадох, и тя беше издадена.

Години наред писах много – писах всякакви тийнейджърски книги под различни имена, писах като писател в сянка (събирах материали за книги на други автори). Натрупах голям опит от всичко това. След години се върнах отново в Ню Орлиънс, защото исках децата ми да се родят тук.

Една издателка се свърза с мен и ми поръча нова серия. Идеята беше проста: „Тийнейджърка открива, че е вещица.” Даде ми една страница с описание на сюжета и остави всичко друго в ръцете ми. Бях изключително въодушевена, пред мен се разкри цяла нова вселена. Винаги съм описвала в книгите си как бих искала да изглежда света. Сега имах най-пълната възможност да го направя. И така се роди поредицата Sweep, която се превърна в бестселър.

Когато Sweep приключи, бях съкрушена. Но вече бях започнала да пиша нова -  Balefire – и нейната нова вселена успя да ме съблазни. Установих се в Ню Орлиънс, за да мога да опиша най-пълноценно красотата и загадъчността на този град. Карах героите да вършат неща, които бях правила самата аз като малка. Ураганът Катрина ни удари, когато пишех четвъртата част на Balefire; гледах новините по телевизията и знаех, че моят роден град никога вече няма да бъде същият. В тази последна, четвърта книга, описвах града такъв, какъвто беше преди наводнението, и седях и плаках с дни, докато пишех за неща и места, които вече не съществуваха.

И ето, сега е ред на „Безсмъртна любима”. По някакъв начин тази нова поредица съчетава всичките ми любими неща от Sweep и Balefirе – любовта, която продължава да живее през вековете, свят, изпълнен с магия и възможности. Тази нова поредица е моето най-голямо предизвикателство, но вярвам, че успях да сътворя една чудесна история. Надявам се и вие да сте на същото мнение.

Сега живея в Северна Каролина с дъщерите, съпруга си и доведените си синове. Къщата ни е заобиколена от гори и създава усещането, че сме някъде далече в пустошта. Имаме кучета и котки и се занимаваме с безброй неща. Това е чудесен живот.

"Вечен живот" - книга първа от трилогията "Безсмъртна любима"

Ново име, нов град, нов живот. Настасия го прави твърде често, за да помни точната бройка. И едва ли скоро ще престане, защото нищо не свършва в живота ти...,  когато си безсмъртен.

Затова Настасия търси убежище в дом за безсмъртни, които успешно се справят с бремето на вечния живот. При тях тя намира сигурност – хора, които я разбират и й помагат. Там среща великолепния, невъзможно привлекателен Рейн и двамата откриват, че помежду им има някаква необяснима връзка…

В живота й от векове не са се появявали такива чувства, такава страст. Но дали тази зараждаща се любов няма да се окаже и обречена? И дали този нов град ще е ключът към нейното спасение – или към нейната смърт…Защото, когато живееш вечно, миналото ти има време да те настигне...
Предлагаме откъс от книгата.


И така, да минем на въпроса с безсмъртието. Сигурна съм, че имате въпроси по темата. Само дето аз нямам всички отговори. Нямам представа колко като нас има по света. Срещала съм стотици през годините, а простите сметки показват, че броят ни трябва да се увеличава през цялото време, нали така? Раждат се нови, а старите извънредно рядко гушват букета. Най-вероятно самите вие сте попадали на достатъчен брой безсмъртни, без да го осъзнавате. В общи линии ние сме като нормалните хора, само дето не умираме, когато би трябвало.
Повечето от нас вярват, че на света винаги е имало безсмъртни, точно както хората, които вярват във вампири мислят, че винаги са съществували вампири (реално, ако обърнете внимание на старите митове за вампирите, ще забележите припокриване на темата за „вечния живот”). Не знам как е започнало всичко, нито пък къде или защо, но съм срещала безсмъртни от повечето раси и етнически групи. Нужни са двама безсмъртни, за да се родят безсмъртни деца, така че ако безсмъртен се събере с нормален човек, тяхното поколение няма да бъде безсмъртно – в много случаи обаче хората, родени от подобна двойка, живеят извънредно дълго, повече от сто години.
Имаше една такава жена във Франция, а знам и за един град в Грузия, където странно много хора са прехвърлили стотния си рожден ден. Отдават го на здравословния начин на живот и яденето на кисело мляко. Да, бе! Просто някой особено разгонен безсмъртен се е разходил из онзи край.
Ние също стареем, но по различен начин от нормалните хора. Принципно, докато навършиш шестнайсет, една година си се равнява на една година. След това обикновено остаряваш с една година за около сто човешки години. Виждала съм безсмъртни, които стареят много по-бързо или по-бавно, но нямам представа на какво се дължи това. Най-старият човек, когото някога съм срещала, беше на около осемстотин години. Беше отвратителен – надут, гаден и зъл. Странното е, когато се сблъскаш с безсмъртен, който все още е едва на четирийсет или петдесет – тези хора все още нямат ясна идея как да се оправят в живота, защото се чувстват като възрастни, но изглеждат като тийнейджъри. Това ги поставя в доста неприятна ситуация и те не знаят какво да правят със самите себе си.
Колкото до мен, аз съм родена през 1551 година, хубаво, симетрично число. Почти 460 години по-късно все още ми искат личната карта по баровете. Преди да си помислите „Еха, това е изумително яко!” нека да ви кажа какъв трън в задника е бавното стареене. Аз съм възрастен човек. Пораснала съм преди цяла вечност, но въпреки това съм прикована към здрача на юношеството и от мен се очаква да се държа по начина, по който изглеждам. От друга страна много тийнейджъри явно се имат за безсмъртни и смятат, че нищо не може да им навреди. Цялата концепция за опасността или за смъртта им е напълно чужда, безпочвена и нереална. Така че може би все още съм си тийнейджърка. Да, знам, направо да ме оплаче човек.

* * *
Рязко спрях колата и положих глава върху ръцете си на волана. Бях изминала целия този път, за да търся жена на име Ривър. Това беше пълна идиотщина. Какво си бях въобразила? Трябваше да обърна, да върна колата и да се прибера у дома. Където и да решах, че ще бъде домът ми този път.
Кога бях срещнала тази Ривър? Нещо като 1920 година? 1930? Всичко, което си спомнях беше лицето й, гладко и загоряло от слънцето, както и ръцете й, силни и нежни. Косата й беше сива, нещо много необичайно за един безсмъртен. Иносенсио тъкмо бе потрошил първата си кола и като казвам това, имам предвид наистина първата. В смисъл, че тези машини тъкмо бяха изобретени.
Дали не беше през... 1929 година? Да, това ми звучеше правдоподобно. Иносенсио си беше купил наистина прекрасен Модел А с прашно син цвят. Това беше една от първите коли Модел А, които от Форд бяха докарали във Франция. Инси я имаше от няколко седмици и се бяхме забили с нея в някаква канавка по пътя край Реймс. Друга кола спря, за да ни помогне. Беше нощ. Аз бях излетяла през предното стъкло и се бях приземила насред канавката. Цялото ми лице беше нарязано – това се бе случило преди да се появят обезопасените стъкла или предпазните колани. Беше кучешки студ.
Иносенсио и Ребека също бяха изхвърлени от колата. Ребека си беше счупила няколко кости. Тя беше най-обикновен човек и най-вероятно беше завършила в някоя болница. Имоджин беше мъртва – беше си счупила врата, когато се бе блъснала в едно дърво. Двамата с Иносенсио не бяхме в най-доброто си възможно състояние, но поне можехме да ходим. Бяхме срещнали Имоджин и Ребека едва предния ден, на някакъв купон. И двете бяха красиви, богати и готови да се забавляват. За тяхно съжаление бяха срещнали именно нас.
Някаква кола спря наблизо. Една жена и двама мъже дотичаха, за да ни помогнат. Мъжете внимателно качиха Ребека на задната седалка в тяхната кола, после установиха, че Имоджин беше мъртва. Жената прегледа Иносенсио, който вече бе започнал да се отърсва от шока и оплакваше загубата на прекрасната си кола. Тя го остави, приближи се и приклекна близо до мястото, където се измъквах от ледената вода в канавката. Каза ми на френски, че всичко ще бъде наред, че трябва да лежа неподвижно и после се опита да ми премери пулса. Отметнах кичур подгизнала коса от очите си, загърнах по-плътно яката от лисича кожа около врата си и я попитах колко е часът – бяхме тръгнали за един новогодишен купон. Имоджин беше мъртва и това беше наистина неприятно, но този факт нямаше как да ми повлияе по някакъв начин. Покварата на безразличието. В крайна сметка Инси не я беше убил нарочно. Понякога хората изглеждаха толкова... крехки.
Точно тогава жената ме погледна. Хвана брадичката ми с ръка и действително погледна в очите ми. Аз се взрях в нейните и двете се разпознахме една друга като безсмъртни. Не че има някаква ясно видима разлика. Не е като да имаме голямо „Б” изписано отзад на ретината. Но можем да се разпознаваме взаимно.
Тя приседна и огледа цялата сцена: съсипаната кола, мъртвото момиче, двамата с Иносенсио, които вече започвахме да се съвземаме.
- Не е нужно да бъде така – каза на френски.
- Кое? – попитах.
Тя поклати глава, в топлите й кафяви очи имаше тъга:
- Можеш да имаш много повече, да бъдеш много повече.
Това беше моментът, в който започнах да се изнервям. Надигнах се и избърсах кръвта от очите си.
- Името ми е Ривър – сподели тя и също се изправи. – Живея в Америка. На север, в Масачузетс. Градчето се казва Уест Лоуинг. Трябва да дойдеш там.

В крайна сметка някакви хора минаха по пътя и ни качиха. После взехме влака до Париж, а от там до Марсилия, където беше по-топло. Всъщност си беше същинска пролет и аз напълно изхвърлих Ривър, а и Имоджин, от мислите си.
Чак допреди два дни. Сега, осемдесет години по-късно бях решила да приема предложението й. Осемдесет шибани години, все едно тя все още беше тук, а поканата й продължаваше да важи. Както можете да си представите, безсмъртните често се местят. Да живееш някъде петдесетина години, без нищо във външния ти вид да се промени, може да предизвика доста подозрения. Така че рядко се задържаме на едно място за дълго. Защо изобщо бях решила, че Ривър все още ще бъде тук. Тя просто ми се бе видяла... като нещо извън времето. Знам, доста безсмислено клише, когато го използваш за някой безсмъртен, но тя наистина изглеждаше необичайно солидна. И щом беше казала, че мога да отида при нея по всяко време и сам Господ не би могъл да я помръдне от мястото й, а аз наистина можех да отида при нея по всяко шибано време.
Еспресото и захарта кипяха в кръвта ми и караха ръцете ми да треперят. Какво да правя, какво да правя?
Почукване по прозореца на колата ме накара да подскоча и едва успях да потисна писъка си.
Безумният ми поглед успя да се фокусира, точно когато някакъв мъж се привеждаше, за да ме огледа.
В гърлото ми се надигна леко истеричен смях и ми се наложи да го преглътна. По прозореца ми току- що бе почукал викингски бог, който ме наблюдаваше със загриженост... или може би с подозрение. Величествената му красота можеше да ти спре дъха, сякаш някаква древна митична фигура беше оживяла, а във вените й бе потекла топла кръв.
В следващия момент присвих очи – лице му ми изглеждаше познато. Дали не беше фотомодел? Бях ли го виждала по бельо върху четирийсет футов рекламен билборд на Таймс Скуеър? А може би беше актьор? В някой от дневните сериали? Някак не можех да го поставя в нито една от тези роли. Свалих прозореца. Моля те, моля те, бъди някакъв загорял сексуален маниак, който иска да ме отвлече и да ме превърне в своя робиня, молех се аз на ум.
- Аз... ъъъ... търся Ривър? Ривърс Едж?
- Вие познавате, Ривър? – попита ме той бавно. – Къде сте я срещали?
Кой беше това, личният й телохранител?
- Срещнахме се преди много време. Каза, че мога да дойда при нея – произнесох твърдо. Знаете ли дали къщата й, Ривърс Едж, е някъде наоколо?
Прекалено бързо, за да успея да реагирам, ръката му се стрелна през прозореца на колата и докосна бузата ми. Ръката му беше топла, твърда и нежна едновременно и аз знаех, че е усетил студенината на кожата ми под пръстите си.
Той беше безсмъртен и сега беше разбрал, че и аз съм такава.
Наклоних глава на една страна.
- Познаваме ли се? Срещала ли съм те някъде?
Ако го бях срещала, със сигурност щях да го помня много по-ясно. Никой не би могъл да забрави това лице, този глас. От друга страна аз общо- взето бях пребродила всеки континент твърде много пъти, за да мога да ги преброя. Може би не беше чак толкова стар. Или пък...
Той беше един от тях, един от другия вид безсмъртни. Видът, с който не исках да имам нищо общо, който бях избягвала като чума. Видът, на който се бях присмивала с приятелите си. Видът, който презирах почти толкова много, колкото те презираха мен.
Видът, който се надявах да ме… спаси. Да ме защити. Тахтите.
- Не – каза той, отдръпвайки ръката си. Потръпвах, чувствайки се по-студена от всякога. – Надолу по този път – добави неохотно. Завийте вляво на разклонението и ще стигнете до къщата й.
- Значи Ривър все още е тук?
Лицето му беше напълно безизразно. Не можех да прочета никаква емоция по него.
- Да.