page contents Книжен Ъгъл: Марина Фиорато: За „Стъкларят от Мурано” ме вдъхнови Шекспир
Предоставено от Blogger.

Марина Фиорато: За „Стъкларят от Мурано” ме вдъхнови Шекспир

13.2.11

Венеция, 1681. Венецианските огледала са по-скъпи от злато, а талантът да обработваш стъкло е най-ревностно пазената тайна на Републиката. Затова островът Мурано става едновременно дом и затвор за майсторите на стъкло. И те са зорко следени и пазени от Съвета на десетимата. Най-талантливият от тях – майстор Корадино Манин, открива нов метод за направата на огледала. Но за да защити дъщеря си, той продава своето знание и душата си на френския крал Луи XIV – Краля Слънце...

Лондон, наши дни. Нора Манин е сред развалините от един брак. Огорчена и наранена напуска града и заминава за Венеция, където са нейните корени. Младата жена, в чиито вени тече кръвта на Корадино, отива да учи занаята на предците си на остров Мурано.

Докато Нора се опитва да намери нов живот и отново да повярва в любовта, съдбата й се оказва неразривно свързана с историята на предците й и с тайните и предателствата от миналото, които са живи и опасни и в настоящето. Това е романът "Стъкларят от Мурано" от Марина Фиорато (ИК "Кръгозор").

Марина Фиорато е наполовина венецианка, наполовина англичанка. Родена е в Манчестър и израства в Йоркшир Дейлс. Има диплома по история от Оксфорд Юнивърсити и от университета във Венеция, където изучава пиесите на Шекспир като исторически източник. След това започва да се занимава с рисуване и история на изкуството. Работила е като илюстратор, актриса и филмов критик. Правила е дизайна на турнетата на рок групи като U2 и Rolling Stones. Живее в Северен Лондон със съпруга, сина и дъщеря си.

Марина е наречена по името на героиня от последната пиеса на Шекспир “Перикъл”. Марина е дъщерята на Перикъл. Марина е изкушена от киното и преди да стане писател, е участвала в няколко филма. Била е проститутка на Рупърт Евърет, съпруга на Кийт Алън и шеф на Хю Лори.
Марина е работила като дизайнер на Elevation Tour на U2 и на Forty Licks tour за Rolling Stones. Едно от най-големите постижения на дизайнерския екип на Марина е електронната сцена за We Will Rock You, прочутия спектакъл на Queen, който се играе на London's West End.

Марина е омъжена за режисьора и писателя Саша Бенет. Сватбата им е била във Венеция, на прочутия остров Мурано. Марина получава малка роля във всички филми на съпруга си Саша Бенет. Любопитно е, че обикновено героините й преживяват някаква опасна ситуация и животът им винаги е изложен на риск.

Във всеки от трите романа на Марина присъства жираф. В началото е просто съвпадение, но впоследствие животното става нещо като талисман на Марина и тя смята да го вмъква във всеки от следващите си романи. Марина има татуировка на корема си. Това е девизът на Венеция - Lui e me fra il cielo ed il mare (той и аз между небето и морето). Блогът abookbloggersdiary интервюира Марина Фиорато.

- Разкажете ни малко повече за личния и професионалния си живот, за началото.. Кога решихте да се посветите на литературата?

- Родена съм в северната част на Англия, там получих и първоначалното си образование. В университета първо изучавах история. След това се разбунтувах срещу академичното влияние на родителите ми и се записах в училище по изкуствата и започнах да се занимавам с филми и музика. Занимавах се с графичен дизайн и имах щастието да работя по филми като Tomb Raider с Анджелина Джоли и Proof of Life с Ръсел Кроу. След това се насочих към рок музиката и работих с групи като U2, Rolling Stones и Aerosmith. А след това забременях с първото си дете и излязох в отпуск по майчинство. Тогава старият ми живот ме намери отново и докато се грижех за сина си, в главата ми започна да се оформя идеята за „Стъкларят от Мурано”. Написах книгата и никога повече не се върнах към старата си работа. Мисля, че се опитвах да бъда нещо, което не съм, и след като родих детето си, идеите за семейното ми наследство, за венецианския ми произход станаха много важни за мен. Миналото ми ме намери и сякаш ми отмъсти за опита да се откажа от него.

- Има ли книга или автор, които да са ви вдъхновили да станете писател?

- Израснах с книгите на Памела Кауфман – харесвам чудесния й земен стил на писане, начина, по който успява да пресъздаде различни епохи. Тя много ме вдъхновява – в нейните книги просто можеш да усетиш, помиришеш и видиш миналото! От по-съвременната проза харесвам Томас Харис. Той пише модерно, но с ренесансов дух и атмосфера.

- Изучавали сте история в Оксфорд и във Венеция, където сте специализирали пиесите на Шекспир като исторически източник. Как образованието ви е повлияло на писането ви?

- Изучавала съм подробно Шекспир в училище и бях вдъхновена и от езика му, и от умението му за създаване на история. Аз съм като свраките, когато пиша – крада лъскави парченца от творбите на любимите си автори и ги вплитам в собствения си текст! В „Стъкларят от Мурано” има множество елементи от Шекспир – от нюанси в сюжета до директни цитати. В този случай се вдъхнових най-вече от „Венецианският търговец” – това беше една от пиесите, които изучавах изключително подробно за своята магистърска степен, но заимствах някои неща и от „Ромео и Жулиета”. Някъде в текста има цитат и от „Бурята”. Крала съм по малко от най-добрия автор!

- Как се отнасяте към историческите факти в романите си? Стриктно ли сте ги използвали в текста, или сте променяли някои неща заради сюжета?

- Опитвам се, доколкото е възможно, да бъда коректна с историческите факти – може би заради историческото си образование ми се струва, че всяка неточност би била ужасно дразнеща. Но в някои случаи съм готова да жертвам историческата достоверност заради доброто на романа. Аз съм писател, не е моя работа да създавам исторически материал. Иска ми се да вярвам, че моите романи ще накарат хората да се заинтересуват от даден исторически период или персонаж и ще бъдат отправната точка, от която да се впуснат в по-подробни проучвания и в търсене на подходящи исторически източници. Моят герой Корадино Манин е измислен, така че нямах ограничения в създаването на образа му, които бих имала, ако пишех за реално историческо лице, имах повече свобода. Контекстът на средата обаче, светът, в който той живее, е възможно най-достоверен. В романа има реални исторически лица – като Луи XIV, но тъй като бяха поставени в измислен сюжет, не бях длъжна да правя много детайлни проучвания.

- Има ли нещо общо между вас и Леонора? Ще ни разкажете ли за вашите пътувания във Венеция?

- Има множество прилики между мен и Леонора, най-вече свързани с произхода ни. Също като нея и аз имам венециански корени. Имах късмета да уча и в университета във Венеция в продължение на половин година и живеех в Лид- Всеки ден вземах вапорето за Ка Фоскари (един от известните дворци във Венеция) а това беше едно прекрасно пътуване. Един ден се сетих как бях отишла на разходка до Мурано, където видях как един стъклар прави великолепно, малко кристално конче. Направи го за една минута! Спомних си, че тогава това ми се стори като истинско чудо; споменът се беше загнездил в съзнанието ми. По-късно даже го включих в книгата, когато Джакомо прави стъклен кон за младия Корадин- Години по-късно се върнах във Венеция, за да се омъжа, в малка църквичка на Канале Гранде. Бях облечена в сватбена рокля от осемнайсети век и гостите пътуваха с корабче за сватбения прием. Беше незабравимо преживяване.

- Споменавали сте, че един от любимите ви прозорци във Венеция е на двореца Ка Фоскари. Какво виждате в него, какво чувство ви носят всичките красиви витражи във Венеция, целият този процес на производството на прочутото муранско стъкло?

- По Канале Гранде има безкрайно много красиви прозорци, но Ка Фоскаре е специален за мен, защото учех там. Някогашният дворец днес е една от сградите на университета; за мен е особено важно не как изглежда самият прозорец, а какво виждаш през него. Харесва ми начинът, по който тези прозорци отразяват историята на Венеция – те са прекрасна смесица от западния и източен дизайн и подсилват идентичността на Венеция, на тази република, стояща между два свята, между две империи.

Стъкларството ме очарова, защото като всички велики занаяти е невероятно трудно да се постигнат добри резултати. В книгата съм използвала думата „чудо” и мисля, че го заслужава. Харесва ми как стъклото променя напълно своята същност. В много отношения то отразява самата Венеция – и тя има множество лица и форми; мисля, че въплъщава нейната природа, умението й да се променя. Надявам се, че съм успяла да покажа това в романа. Стъклото започва живота си като прах, която се превръща в течност и после в нещо твърдо; има съвсем малко време, преди стъклото да те втвърди и само истински творец може да работи с него. Невероятно е освен това, че тази изумителна красота се създава от обикновения, простичък пясък – артистично съвършенство от прахта...

От друга страна Венеция е така постоянна, една и съща; архитектурата й не се е променила почти от седемнайсети век насам. В света има много малко места, за които можем да кажем това, защото повечето от съвременните градове са принудени да се променят заради нарастващото население, изникват нови предградия, модерни пътища... Но Венеция не прави така. И имено заради тази непроменяемост ми се стори, че ще бъде интересно да се проследи идеята за наследството и приемствеността в една венецианска фамилия, която притежава особен талант. Беше ми любопитно да разбера дали едно толкова специфично умение може да се предава през поколения в едно семейство като други родови признаци.

Възможно ли е стъкларството да бъде заложено в ДНК-то на венецианците? Дали тези умения са влезли във венецианския геном, възможно ли е самият град да създава творци по някакъв загадъчен начин, който няма нищо общо с това в кой век живеят тези хора? Това бяха някои от въпросите, които си задавах, докато пишех „Стъкларят от Мурано”, и искрено се надявам да съм открила отговорите...