page contents Книжен ъгъл: "Високо под земята" - филмът за четене на Съни Сънински
Предоставено от Blogger.

"Високо под земята" - филмът за четене на Съни Сънински

20.2.11

Съни Сънински
На 22 февруари (вторник) в Дома на киното книгата на Съни Сънински "Високо под земята", която самият автор определя като реалистично фентъзи, ще бъде представена като начало на поредицата "Филми за четене”. Премиерата ще представлява интересно съчетание от кино, театър и художествена литература.
Ето какво казва самият Съни Сънински за своя роман: „По време на икономическата криза парите за снимане на филми са малко, средствата за театрални постановки – също. Не ми остана нищо друго, освен да направя филм под формата на книга, затова наричам тази своя поредица „Филми за четене”.
Всяка прилика с истински лица и събития е напълно случайна, а целият сюжет е абсолютно измислен. Признавам си най-чистосърдечно, че не съм част от тази кошмарна история – аз съм само неин скромен автор и един от създателите на теaтралната експозиция „ България на длан”, послужила за импулс и вдъхновение на долуописаното.
Дълбоко под земята на съвременна София, точно в центъра на бившата социалистическа столица, съществува клуб-атракцион, иронично наречен "Желязната завеса”. В него неизвестни хора управляват събития и факти от криминалния свят, прикрити под гротескно изработени маски на социалистически и съвременни величия. Тук в драматична среща между двама от главните герои ще стигнем до ключовата фраза: И най-малката доза свобода те прави зависим."
Съни Сънински е познат най-вече като режисьор, чрез своите театрални постановки и филми, както и с престижните награди, които е получавал за тях. Някои от най-известните му постановки са "Плажът", "Алхимикът", "Охранители", "Дуенде" и други. Истинското му име е Александър Иванов. Роден е през 1970 г. Автор и инициатор е на проекта "България на длан", който представя макети и възстановки на знакови за България и българите сгради и исторически събития. Предлагаме откъс от изданието на „Probook”

ВИСОКО ПОД ЗЕМЯТА
Реалистично фентъзи


Златна венецианска маска покриваше част от лицето на Актрисата. От гърлото й бликаха протяжни стонове. Мускулестото тяло на мъжа се извиваше и властно обгръщаше нейното. Кокалестите му пръсти моделираха нежната плът като глина и оставяха белезите на ненаситно желание. Сенките на потните им тела демонично се огъваха в причудливи форми върху бетонните стени.
Жената направи опит да се обърне. Рязкото движение разпиля рус кичур коса върху лицето, така че единствено устните й изпъкнаха със своята набъбнала похотливост. Но здравата ръка на Баро я сграбчи и със сила я върна обратно.
– Казах ти да не ме гледаш – нервно изсъска мъжът с възбуден дъх и се притисна до нежната й шия.

Тънка струйка слюнка от устата му плъзна върху рамото на жената и с извратена елегантност потече към гърдите й. Той вплете длан в косите й. Нежното лице под маската застина от болка. Жената започна да се движи ритмично под натиска на мъжа зад нея. Докато напористите му тласъци подмятаха тялото й напред-назад, включеният в стаята монитор монотонно изреждаше поредица от цифри, които последователно се изписваха на екрана:
– 1944, 1942, 1912, 1917 – хипнотично повтаряше гласът в монитора.
Градусът на възбудата растеше и движенията на мъжа се сливаха с ритъма.
– Хайде, хайде, още едно число, давай, миличка – ръцете му се заровиха по-дълбоко в косите й. Жената изстена и послушно се наведе.
– 964, 1989 – обявена е линия...
– Линия...Линия. Мамка му, колко съм добър. Велик съм! – възторжено извика той, а жилите по лицето му се издуха и капчици пот обляха мускулите му.
Вулканът в тялото му изригна и сякаш заля вселената в прилив на удоволствие. Екстазът като скомина премина през устата. Той стисна силно зъби в кучешка захапка и застина с изкривено към тавана лице, докато приливът се оттегли и остави тлеещата лава на задоволената похот. Въздишката му като пухтене на локомотив отекна в тишината и с това буйният му галоп приключи.
Жената с маската отново се опита да се обърне към него, точно когато той величествено се изправи.
– Искаш ли да сменим позата, скъпи?... – попита Актрисата плахо.
– Казах ти да не се обръщаш! Аз съм велик, аз съм най-великият... Аз съм Героят на нашето време – дишаше тежко и учестено Баро.
За миг спря, сякаш се вкамени, после рязко стана от леглото и погледна към мониторите, на които продължаваше да се изписва поредицата от числа. Пулсът в слепоочията му постепенно се успокои и разумът бавно обузда тялото.
Изправен гол пред екраните, той стоеше съсредоточен и неподвижен като пред битка. Жената не смееше да обърне глава и гледаше втренчено завивките пред себе си. Само тежкото й дишане издаваше присъствието й в стаята.
Мъжът взе дистанционното от масичката и превключи. Картината на мониторите се смени с боксов ринг. Камерите следяха мускулест атлет, който прекрачи въжетата и триумфално вдигна ръце нагоре. Публиката в залата изрева.
– Точно така... Размажи ги...Спечели заради мен... – тихо прошепна Баро и, без да се обръща към Актрисата, рязко нареди:
– Обличай се. Слизаме долу... на най-високото място.

НАЧАЛОТО НА КРАЯ


В БАЗАТА НА КРАСАВЕЦА бе надвиснала ужасяваща тишина. Изстрелите бяха утихнали. Димът от празните пълнители мистично обвиваше телата на убитите.
Обезобразеното лице на Архитекта се открояваше сред металните кутии наоколо. Опита се да отвори първо едното, после с усилие отвори и другото око. Светлината от единствената оцеляла лампа в помещението близна зениците му. Но мрежата пред погледа му пречеше да се ориентира. Сякаш невидима сила разтягаше светлината и всичко изглеждаше като в криво огледало. Болката в черепа му припомни за силата на живота и усети твърдото желание на главата да остане на раменете .
Ръката му докосна лицето, но вместо познатите черти пръстите срещнаха мека, лепкава топка месо и потънаха в нея. Явно куршумът е засегнал лицето ми, помисли си Архитекта. Прозрението бе като нож в леден блок. Затвори очи и с изкривено от болка лице се отпусна. Тялото като котва полетя и с грохот се стовари на земята.
– Защо? Защо съм тук? – промълви Архитекта и силна болка разцепи мозъка му.
„Малката България”, семейството му и цялата безсмислена история, в която се бе забъркал, изглеждаха нереални. „Все пак съм жив. Може би за кратко… или завинаги? Дали пък съвсем скоро няма да се простя с живота?” – мислеше той, а въпросите в глутница атакуваха мозъка му.
– Защо съм тук?
Вместо отговор десетки силуети трескаво затичаха в съзнанието на Архитекта.

КОШМАРЪТ

***
В ателието слънчевите лъчи галеха миниатюрните сгради, наредени върху плотовете. Те образуваха приказен малък град, на чийто фон човешката фигура изглеждаше нереална като великан, попаднал в страната на елфите. Някои от макетите бяха готови, а други в процес на довършване. Около всеки се суетяха хора, които внимателно изпипваха детайлите. Архитекта, 35-годишен брюнет, среден на ръст, облечен в работни дрехи, минаваше от макет на макет и почти нежно докосваше елементите.
Спираше с усмивка пред тях и погледът му бащински опипваше фасадите. Последният макет, пред който се задържа, бе храм-паметникът „Александър Невски”. Споменът се смеси с виковете на тълпата.
***
На площада пред „Александър Невски” се бяха стекли тълпи от хора. Митингът беше в разгара си. Гърмеше гласът на оратора, чиито думи потъваха в морето от тела. Гневни лица, скандиращи устни, парчета от лозунги се сменяха като в музикален клип. „Долу!...”. „ Свобода!...” . Някой вдигна плакат с прилежно изрисуван надпис „БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО”.
***
Цевта изстреля поредния куршум. Мъже в полицейски униформи пронизваха графичното очертание на човешко тяло.
***
Силуети с черни маски атакуваха сградата. Няколко изстрела уцелиха тялото на мъж и то се свлече по стената. Гърчеше се в мъчителни конвулсии. Пръстите на ръката се разтвориха и разпиляха банкнотите по земята.
***
Машината за пари изненадващо спря. Изящно поддържани женски ръце извадиха заклещената в апарата банкнота и броенето започна отначало. Множество пачки, строени на купчини, безстрастно очакваха да бъдат преброени. Ръката на жената небрежно и обиграно взе поредната купчинка с банкноти.
***
Нечия ръка отмери белия прах и го сипа в малко пликче.
Метна го на купчинката при другите пликчета.
В дъното се мержелееха голи тела. Собственикът на ръката остана анонимен.
***
В потайните улички на столицата, в един от дискретните барове, разсъблечени жени танцуваха около пилоните. Отрупаната с храна маса едва удържаше тежестта на блюдата, подредени върху й. Двама мъже с ръбести кльощави лица лакомо се тъпчеха и зяпаха дамите на сцената. Жадните, ръфащи погледи безсрамно опипваха телата на жените пред тях и мляскаха в синхрон с движенията им в такта на музиката.
***
Други мъже около масата за карти бяха съсредоточени в играта. Ръката на Покера се протегна към чашата с уиски и той механично отпи.
***
Съпругата на Архитекта направи същото. Вдигна чаша към устните си и с олюляваща се походка тръгна към леглото, където спеше малкото й момче. Придърпа завивката му и откри част от тялото. В ръка детето стискаше играчка – червено „Мазерати”.
***
Двете коли бясно се надпреварваха по шосето. Първи и Втори бяха на върха на еуфорията. Състезанието помежду им щеше да реши вечния им спор кой е по-добрият шофьор. Опиянени от високата скорост, водачите на двата автомобила профучаха край спрелия камион.
***
В кабината на камиона, сгушена, седеше гола жена. Усмихна се и с професионална учтивост посегна към ципа на панталона.
***
Двете голи тела се търкаляха в леглото.
АКТРИСАТА отметна глава и притвори очи в сладострастна усмивка.
***
Плакатът с лицето й се въргаляше в краката на минувачите. Пияни мъже с маски на главите шумно го подритваха. Еднообразният ритъм на музиката подсказваше, че тук е нощен клуб. Всички присъстващи вдигнаха глави към дансинга, оформен като боксов ринг. В близост до него бяха инсталирани светлинни реклами, на които ясно се открояваше Мавзолея в центъра на София, изпъчен с цялата си геометрична монументалност от времето преди да бъде детрониран. Прожекторите в клуба брутално фиксираха символите на социалистическото минало – петолъчка, сърп и чук. Срещу тях, меко осветена, се открояваше снимката на бившия царски дворец.
Тълпа от мъже около боксовия ринг ръкопляскаше ентусиазирано.
Изненадващо картината се разпиля в пространството и потъна в мрака. Кошмарът в главата на Архитекта препусна към небитието. Всичко започна отначало, а бяха минали само три дни.