page contents Книжен Ъгъл: Откъс: "Медалът на предателя" от Хуан Гомес-Хурадо
Предоставено от Blogger.

Откъс: "Медалът на предателя" от Хуан Гомес-Хурадо

4.3.11

Хуан Гомес-Хурадо – журналист, носител на награди и бестселъров автор, е един от най-успелите съвременни испански писатели с милиони читатели по света. Работи като радио и телевизионен журналист, преди да издаде своя първи роман – „Божият шпионин”, който веднага става международен бестселър и е издаден в 42 страни по света. Вторият му роман – „Договор с Бог”, също има международен успех, а през 2008 г. Хуан Гомес-Хурадо печели и престижния литературен конкурс „Торевиеха” (с награда 500 000 $) за книгата си „Медалът на предателя”. Критиците определят творбите му като енергични и кинематографични.
Запален читател и пътешественик, Хуан Гомес-Хурадо прави сериозни проучвания, преди да напише книгите си, за да е сигурен в достоверността на поднесената информация. След успеха на „Договор с Бог“ на български излиза и новият му роман - „Медалът на предателя“ - най-добрата испаноезична книга за 2008 година.
Гибралтарският проток, 1940 г. В епицентъра на ужасна буря капитан Гонсалес спасява група германски корабокрушенци. Когато бурята утихва, водачът на немците му дава медал от масивно злато, инкрустиран със скъпоценни камъни, в знак на признателност. Единствените думи, които капитанът успява да разбере, са: предателство и спасение.
Германия, 30-те години. В апогея на нацисткото движение в Германия Пол живее с майка си в къщата на своя чичо – барон Фон Шрьодер. Баща му е загинал при загадъчни обстоятелства, които Пол е твърдо решен да разкрие. Дори когато любовта му към Алис – смела еврейска фотографка, е поставена на карта, това не може да го отклони от заветната цел. Неговото разследване обаче ще има неочаквани и фатални последици и завинаги ще промени живота на хората, които го обкръжават.
Колко висока е цената на истината? Струва ли си да се плати, ако залогът е любовта и животът на близките? Каква е наградата за предателите? Масонство, нацизъм, любов и измяна... Роман за истината, която може да убива. Предлагаме откъс от книгата.

Гибралтарският проток
12 март 1940 г.

Хуан Гомес-Хурадо


Нова светкавица освети напълно лодката. Капитан Гонсалес успя да съзре, че на борда й имаше четирима души. И най-накрая разбра защо в това счупено корито, подскачащо над вълните, все още имаше хора.
Проклети ненормалници. Завързали са се вътре.
Някаква фигура, покрита с тъмен дъждобран, се приведе над останалите. Вдигна нож в ръка и бясно започна да реже въжетата, които ги крепяха за лодката. Току-що срязани краища висяха и от собствените му китки.
- Качвайте се! Качвайте се, преди да е потънала!
Фигурите се приближиха към борда с протегнати ръце, но едва докосваха с пръсти стълбата. Мъжът с ножа успя да я сграбчи и остави другите да се качат преди него. Моряците се спуснаха да им помогнат. Последен в лодката остана въпросният мъж. Той хвана както можа стълбата, но докато се опираше на борда, за да успее да се засили, куката се отдели от дръжката си. Капитанът се опита да я поправи, но една вълна, по-висока от другите, повдигна кила на лодката, запращайки я срещу борда на „Есперанса”.
Чу се изскърцване и вик.
Капитанът изпусна канджата ужасен. Лодката бе ударила мъжа с ножа по крака. Сега той висеше от стълбата само на една ръка, с гръб, долепен към корпуса. Лодката се отдалечаваше, но беше въпрос на секунди вълните пак да я запратят срещу кораба и да го удари отново.
- Швартовете! – изкрещя капитанът на двамата моряци. – Срежете ги, за Бога!
Единият от тях, този, който беше по-близо до борда, потърси в пояса ножа си и започна да реже въжетата. Другият се опитваше да отведе спасените към люковете на трюма, преди някоя вълна да ги е повлякла обратно.
Със свито сърце капитанът започна да рови в нишата под борда, където едно мачете ръждясваше от две десетилетия.
- Отдръпнете се, Паскуал!

Синкави искри излязоха от стоманените кнехти, но звукът от ударите почти не се чуваше заради нарастващия грохот на бурята. В първия момент не се случи нищо.След това последва сблъсъкът.
Палубата се разтресе под краката му, когато лодката, освободена от въжетата, се повдигна и се разби на трески в носа на „Есперанса”. Капитанът се надвеси над борда, убеден, че ще намери само танцуващите краища на стълбата. Но грешеше.
Корабокрушенецът все още бе там; търсеше опипом с лявата си ръка стълбата, в желанието си да се залови отново с две ръце за нея. Капитанът му протегна дланта си, но имаше повече от два метра разстояние между онази отчаяна фигура, която бе на косъм да се изпусне, и върховете на пръстите му.
Можеше да направи само едно.
Прекрачи с единия си крак през перилата и се вкопчи в стълбата с ранената си ръка, мърморейки някаква странна смесица от молитви и проклятия към този Господ, който настоятелно се опитваше да ги удави. За момент залитна опасно, но Паскуал го хвана навреме. Слезе три стъпала, точно толкова, колкото да успее да се захване за протегнатите ръце на моряка, ако изгубеше опора. Повече не посмя.
- Хванете се за ръката ми!
Корабокрушенецът опита да извие тялото си, за да го достигне, но не успя. Един от пръстите, с които се бе вкопчил в стълбата, се изпусна. В продължение на една безкрайно дълга секунда всичко, което крепеше онези двама мъже на клатушкащата се стълба, бяха девет пръста, един ботуш със захабена подметка и огромно количество воля.
После корабокрушенецът успя да се завърти достатъчно, за да се хване за тялото на капитана. Закрепи се някак си на стълбата и двамата започнаха изкачването.
Шест минути по-късно, присвит на две и повръщащ в трюма, капитанът все още трудно успяваше да повярва на късмета, който всички бяха изкарали. Полагаше усилия да се успокои. Още не можеше да проумее как некадърникът Рока бе успял да даде гръб на бурята, но вълните вече удряха корпуса по-леко и беше ясно, че „Есперанса” ще се измъкне от това изпитание.
Моряците го гледаха съсредоточено - полукръг от изтощени и напрегнати лица. Един от тях му подаде хавлия. Гонсалес я отблъсна с жест.
- Почистете тази кочина – каза той, като посочи пода, и се изправи на крака.
В най-тъмния край на трюма се бяха скупчили корабокрушенците, целите вир-вода. На мъждукащата светлина на единствената крушка, която осветяваше помещението, едва можеше да се различат лицата им.
Гонсалес направи три крачки към тях.
Един от корабокрушенците пристъпи напред и му протегна ръка.
- Danke schön.
Като останалите си другари и той беше покрит от глава до пети с черен дъждобран с качулка. Една подробност го отличаваше от другите – на кръста си носеше колан. На него проблясваше ножът с червена дръжка, с който бе срязал въжетата.
Капитанът не можа да се сдържи.
- Проклет кучи син! Всички можехме да умрем!
Замахна с ръка и удари корабокрушенеца по главата, поваляйки го. Качулката падна и откри една руса глава, лице с остри черти и едно синьо око, което го гледаше хладно.
Там, където трябваше да е другото, имаше празнина, обградена от набръчкана кожа.,
Корабокрушенецът се изправи и нагласи върху окото си парчето плат, което се бе отм естило от удара. - Danke schön.
Капитанът се усмихна твърде неохотно. Този проклет шваба беше смел като лъв. Клатейки глава, му подаде ръка.
- Откъде, по дяволите, се взехте?
Другият сви рамене. Беше ясно, че не разбира нито дума испански. Гонсалес го изучаваше внимателно. Трябва да беше на около тридесет и пет или четиридесет години, а под черния дъждобран се виждаха тъмни дрехи и дебели ботуши.
Капитанът направи крачка към другарите на едноокия в желанието си да разбере за кого бе рискувал кораба и екипажа си, но непознатият протегна ръце и леко пристъпи към хората си, заставайки по този начин между него и тях. Стоеше твърдо или поне се опитваше да изглежда така. Струваше му усилия да стои на крака, а в погледа му се четеше молба.
Не иска да оспорва авторитета ми пред моите хора, но не е склонен да ми позволи да се приближа към мистериозните му приятели. Е, много добре, пази си ги, мамка му. Ще се разберат с вас в комендантството, помисли си Гонсалес.
- Паскуал.
- Сеньор?
- Кажете на лоцмана да се отправи към Кадис.
- На вашите заповеди – каза морякът и изчезна през люка. Капитанът се готвеше да го последва и да се прибере в собствената си каюта, когато гласът на немеца го спря.- Nein. Bite. Nein Cadis.
Лицето на немеца се беше променило напълно при споменаването на града.
Защо си примрял от страх, шваба?
- Komm. Komm. Bite – каза немецът, като му правеше знаци да се приближи. Капитанът се наведе и онзи го помоли, шепнейки: – Nein Cadis.Portugal. Bite, Kapitän.
Гонсалес се отдалечи малко от немеца и остана загледан в него повече от минута. Беше убеден, че не може да научи от този човек повече от онова, което вече бе узнал, защото собствените му познания по немски се ограничаваха до думите да, не, моля и благодаря. Отново бе изправен пред дилема, в която най-лесното решение беше това, което най-малко му се искаше да вземе. За пореден път си казваше, че вече бе направил достатъчно, спасявайки им живота.
Какво криеш, шваба? Кои са приятелите ти? Какво правят четирима граждани на най-могъщата нация с най-голямата войска в света, прекосявайки протока с лодка? Нима сте имали намерение да стигнете Гибралтар с това корито? Не, не вярвам, та там е пълно с англичани, които са ви врагове. И защо да не идете в Испания? Под свирката, на която свири нашият генералисимус, скоро ще пресичаме Пиренеите, за да ви помагаме да избивате франсетата с камъни, предполагам. При положение че сме като дупе и гащи с вашия фюрер… Освен ако не сте точно тези, за които се представяте, разбира се.
Мътните да го вземат.
Петнадесет часа по-късно палубата на „Есперанса” беше безлюдна. От трапезарията, където моряците се наслаждаваха на своята ранна вечеря, ехтеше смях. Капитанът им бе обещал, че ще акостират в пристанището на Аямонте след вечеря, и много от тях вече усещаха под краката си стърготините от пода на кръчмите. Както можеше да се предположи, самият капитан стоеше на мостика, докато Рока охраняваше четиримата корабокрушенци.
- Убеден ли сте, че това е необходимо, сеньор? – попита щурманът изплашен.
- Само леко ще те цапна. Не бъди страхливец, човече. Трябва да изглежда като истинско. След това остани за малко на пода.
Чу се лек удар и една глава се показа през люка на трюма, последвана веднага след това от корабокрушенците. Започваше да се смрачава.
Капитанът и мъжът с ножа спуснаха на вода спасителната лодка от лявата страна на кораба – откъм най-отдалечения от трапезарията край. Корабокрушенците се настаниха вътре и изчакаха едноокия с ножа, който отново бе покрил лицето си с качулката.
- Двеста метра по права линия – му каза капитанът, като жестикулираше по посока на Португалия. – Оставете лодката на сигурно място на плажа, защото ми трябва. Ще я прибера по-късно.
Немецът отново сви рамене.
- Знам, че не разбирате и дума. Вземете – каза Гонсалес, като му върна ножа.
Другият го пъхна в колана си с лявата ръка, докато с дясната ровеше за нещо под дъждобрана. Извади малък предмет и го сложи в ръката на капитана.
- Verrat – промълви той, като докосна с показалец гърдите си. – Rettung – каза след това, докосвайки гърдите на испанеца.
Гонсалес внимателно огледа подаръка. Беше медал, при това много тежък.
Приближи се до фенера, който висеше от кабината, и предметът засия в жълтеникав отблясък, който не можеше да бъде сбъркан.
Бе направен от масивно злато. Но нямаше кой да го чуе. Лодката вече се отдалечаваше и никой от пътниците в нея не поглеждаше назад.
До края на дните си Мануел Гонсалес Перейра, бивш капитан от Испанската армада, посвещаваше всяка свободна минута, която му оставаше след работа, на изучаването, и то със забележителен интерес, на онзи златен медал. Орденът представляваше двуглав орел върху кръст от желязо. Орелът държеше меч, над главата му стоеше числото 32, а на гърдите му беше инкрустиран огромен диамант.
Откри, че това е масонски символ от най-висок ранг, но всички експерти, с които се консултира, му казаха, че вероятно е фалшив, най-вече поради факта, че за направата му е използвано злато. Германските масони никога не употребявали благородни метали за медалите на своите Велики Майстори. Размерът на диаманта, доколкото бижутерът бе способен да прецени, без да го сваля, позволяваше камъкът да бъде датиран между края на XIX и началото на XX век.
През дългите безсънни нощи книжарят размишляваше върху разговора, който бе провел на палубата с „тайнствения едноок”, както нежно го бе кръстил малкият му син Хуан Карлос.
Детето не се изморяваше да слуша историята отново и отново и измисляше невероятни теории за самоличността на корабокрушенците. Но най-вече се вълнуваше от онези последни думи. Беше изкопчил значението им от един немски речник и ги повтаряше бавно, сякаш така можеше да ги разбере по-добре.
- Verrat – предателство. Rettung – спасение.