Откъс: Не всеки заслужава да го сриташ в топките

Джъстин Халпърн

Мамка му, забравих да те взема, нали? Извинявай. Така или иначе, повече няма да тренирам тоя скапан отбор.

Бях на десет, когато баща ми си нямаше друга работа, ами взе, че по свое желание се хвана да тренира моя отбор от Малката лига. След половин година, през пролетта на 1991-ва, треньорската кариера на Сам Халпърн приключи внезапно и гневно.
Когато през 1972 година татко дошъл в Поинт Лома, крайбрежното предградие на Сан Диего, тук са живеели предимно военни.
Той е служил във флота и се е чувствал добре дошъл сред познатата обстановка и съседите си – все хора с неговия начин на мислене. Но заради близостта си с плажа, Поинт Лома започна да привлича през годините и заможни хора, така че не след дълго скромният ни дом с три спални бе заобиколен от огромни къщи, които никнеха като гъби след дъжд. Татко недоволстваше.

– Отказвам да се превръщам заради тях в тъпо юпи – заяви той, когато наши съседи станаха младо семейство, изместило един от последните стари армейски офицери, които навремето живееха на улицата ни.
Така, докато растях, местният ни отбор от Малката лига – „Фарът на Том Хам“ – се напълни с децата на тези хора, които татко презираше, и в повечето случаи те бяха глезльовци, които нямаха уважение към нищо и никого. Почти от самото начало бях наясно, че на татко не му е работа да е треньор на такъв отбор, но той обича бейзбола, обича и мен и явно бе решил, че това е достатъчно.
Като треньор баща ми имаше само едно правило – каквито и да са способностите на децата, всички да изиграят на мач по еднакъв брой ининги.
– Това тук е Малката лига. Като цяло всички играете ужасно, но какво толкова. Има само един начин да не сте толкова вързани – като играете – заяви ни татко на първата тренировка.
И така във всеки мач ние със съотборниците ми се редувахме на игрището и всяко дете имаше възможност да играе в четири от общо шестте ининга. Понякога редуването не се получаваше и ако някой преседяваше на резервната скамейка три, а не два ининга, това бях аз.
– Всъщност си добър и го знаеш. Но другите деца, ако ги извадя от играта, се скъсват от рев – казваше татко, за да ме утеши.
– Значи, ако се разплача, ще играя, така ли? Не е честно – заявих след поредния път, когато той ме прати на резервната скамейка.
– Не, ако се разплачеш, пак ще те пратя на резервната скамейка, а после ще отидеш там още веднъж заради това, че си се разплакал, задето няма да изиграеш ининга в някакъв си тъп мач от Малката лига. Ти си ми син, а животът е гаден.
През първите два-три месеца като главен треньор не бих казал, че татко не се превърна в любимец на съотборниците ми и техните родители, които бяха на мнение, че правилото за еднакво време на игрището е неприемливо. Веднъж по време на един мач някакъв родител се разкрещя на татко от трибуните, задето отрочето му не играе повече.
– Заради теб губим мача! Може ли такова нещо, да извадиш най-добрия играч? Това е кретенизъм! – кресна бащата на сополивия ми съотборник.
– Най-добрият играч? Интересно какъв мач гледа този! – промърмори татко.
Бащата продължи да крещи, явно не му пукаше, че татко става все по-ядосан и разстроен. Когато инингът най-после приключи, треньорът Халпърн скочи от мястото си и се понесе като хала към трибуните.
– Всички играят еднакъв брой ининги, такова е моето правило. Мамка му, това тук да не е световното първенство, това е Малката лига. Десният ни защитник хваща всички топки и пак се подчинява на това правило. Защо да не го спазвате и вие?
С избухването си татко укроти временно родителите, но аз чувах как съотборниците ми недоволстват зад гърба му.
След около седмица-две едно момче, на име Маркъс, ме потупа по рамото по време на тренировката. След като се обърнах, то ми заяви:
– Татко каза, че баща ти е гъз.
Не знаех какво да отговоря, затова стоях известно време и мълчах. Накрая рекох:
– Не, не е гъз. Баща ти греши.
Точно тогава по пищяла ме удари една топка и след като се обърнах, видях, че ми е било ред да застана на линията и татко е метнал по мен топката, защото не внимавам.
– Внимавай, сине! Не стой сякаш си си заврял палец в задника.
Не ми помагаше особено в опитите да го защитя.
От тренировка на тренировка родителите и глезльовците се нахвърляха все повече на татко. Той искаше да се учим да играем бейзбол, а не се получаваше. Тренировките все повече се превръщаха в упражнение по търпимост и сдържаност.
Накрая, по време на една тренировка през май, търканията достигнаха връхната си точка. През този ден температурите бяха високи, беше горещо и на децата не им се правеха упражненията за загряване, които татко бе усвоил във флота. След няколко спринта от единия до другия край на игрището едно от хлапетата се вдигна на бунт и отказа да се подчинява на заповедите.
– Пълна тъпотия. Нали уж играем бейзбол, какво е това търчане! Знае го всеки истински треньор – кресна съотборникът ми, застанал предизвикателно пред татко.
В мига, в който звукът от неподчинението на момчето достигна до ушите на безстрашния ни водач, татко реагира по същия начин, както Брус Уилис в края на „Шесто чувство“, когато разбира, че през цялото време е бил мъртъв: пълно стъписване и объркване, последвани от дълбоко вдишване на въздух в опит да се поуспокои. Усилията му да не губи самообладание не се увенчаха с успех.
Караницата набра скорост и стана неуправляема, докато накрая татко се разкрещя:
– В такъв случай си го тренирайте сами тъпия отбор, а мен ме целунете отзад!
Каза го на няколко четиринайсетгодишни хлапаци и на един ужасен заместник-треньор, на име Ранди, който се занимаваше с отбора само защото жена му го беше зарязала и той искаше да се поразсее с нещо. Не бих нарекъл баща си емоционално устойчив в онзи момент.
– Твои са, Ранди. Приятна работа!
Татко отиде разярен при колата и отпраши. За беда бе толкова ядосан, че забрави да вземе и мен. Живеехме на пет километра от игрището и в онзи миг не изгарях от желание да моля някой от другите родители да ме откара – всички деца ме бяха зяпнали, а Ранди изглеждаше така, сякаш – аха – и ще ревне, затова реших просто да се прибера пеш.
След един час, когато до нас оставаха две пресечки, татко ме пресрещна с колата и смъкна прозореца.
– Мамка му, забравих да те взема, нали? – Аз кимнах. – Извинявай. Но няма да тренирам повече онзи тъп отбор!
След като сам се свали от длъжността главен треньор, той продължи да идва на всичките ми мачове и да следи отблизо отбора до края на сезона. В дните, когато нямахме тренировки, двамата с него тренирахме сами.
– Ранди не разбира нищо от бейзбол. Мята топката, както жена мята стрелички.
И така два дни в седмицата ние с него тренирахме мятане. Веднъж, докато отивахме с колата на игрището да тренираме, той тръгна по друг път.
– Къде отиваш? Игрището е в другата посока – напомних му аз.
– Ще минем да вземем Роджър, той ще тренира с нас – обясни татко.
Роджър определено бе най-странното дете в отбора. Смърдеше ужасно на гнили плодове, примесени с „Олд Спайс“. Иначе бе доста добър пичър, но насред ининга получаваше нервни кризи и направо не ставаше за нищо.
– Защо ще го вземаме Роджър? – попитах аз.
– Уча те да подаваш топката. Роджър е вторият пичър в отбора. Реших да ви тренирам едновременно – обясни той.
Спряхме пред жилищен блок, Роджър ни чакаше отпред. Следващите две седмици идваше да тренира с нас. След това татко купуваше и на двама ни сладолед. Не казвах на никого в отбора, защото вече не бях център на вниманието и последното, което исках, бе да ме свързват с Роджър.
В предпоследния мач отборът ни игра с един от най-силните противници. През първите три ининга бях пичър и резултатът беше приблизително равен. После за четвъртия и петия ининг ме смени Роджър, благодарение на което към края на петия поведохме. В шестия ининг, след като Роджър се приготви да мята, един от родителите на противниковия отбор се изправи и застана при оградата на три метра от хоума. Казваше се Стив и беше едър и дебел, с голямо бирено коремче. Приличаше на човек, с когото Попай ще се сбие, докато е в отпуск на сушата.
Понечеше ли Роджър да метне топката, Стив правеше всичко възможно да отклони вниманието му.
– Тоя не го бива да хвърля, хванете топката – крещеше Стив на сина си и на съотборниците му.
Правеше го, за да изкара Роджър от равновесие. Роджър пък продължаваше да си хвърля, но го правеше все по-зле. Накрая ревна, тъй като топките му отлитаха на два-три метра от зоната на играча. Ранди отиде на игрището, извади го от игра и той седна разплакан до мен на резервната скамейка. Ранди вкара в игра синчето си, което също се казваше Ранди и хвърляше като баща си. Изгубихме безславно.
След мача татко се приближи до мен и каза:
– Чакайте тук с Роджър. Ще го откараме до тях. Но първо трябва да свърша една работа.
Отиде на паркинга, където Стив помагаше на сина си да прибере нещата. Изчаках трийсетина секунди, после и аз отидох при тях, нищо че татко ми беше казал да не мърдам – главно защото не исках да стоя с Ранди и Ранди. Двамата винаги се прегръщаха с всички за „довиждане“, вместо да махнат с ръка или да те плеснат по дланта, а от това ме побиваха тръпки.
Когато се приближих до татко и Стив, видях, че говорят разпалено.
– Това си е част от играта, Сам – казваше Стив.
– Я не ми ги разправяй! – отвърна татко.
– Мери си думите, Сам.
– Бащата на детето е пияница. Семейството му е пълен ужас и ти го знаеш. А си седнал да му крещиш и да го разстройваш, сякаш е играч от Голямата лига, за да може хлапето ти да спечели мач в Малката лига! Възрастен човек си, да го вземат мътните. Какво те прихваща?
На това място Стив изпелтечи нещо, после се качи заедно със сина си Кевин на пикапа и отпраши.
Преди да оставим Роджър у тях, татко ни купи сладолед. Докато се прибирахме, почти не говорехме. Не знаех какво точно се е случило, но знаех, че татко е ядосан на Стив, и затова реших да му пооправя настроението.
– Тоя Стив не ми харесва и на мен, тате. Дебел е, Кевин също и двамата си въобразяват, че са много добри, но са добри само защото са по-дебели и по-едри от всички останали – изсумтях аз.
Татко продължи да мълчи и докато паркираше на алеята пред нас. После се извърна към мен.
– Синко, нищо не разбрах от това, дето ми го каза току-що. Преди да влезеш, си събуй кецовете, май си настъпил кучешко лайно.

Превод Емилия Л. Масларова

„Дивотиите, които плещи баща ми“ (Колибри) е уникална книга, която успя да покори и разсмее целия свят. След като е зарязан от приятелката си, 28-годишният Джъстин се пренася да живее с баща си, 73-годишния Сам Халпърн, който никога не е пестил изразни средства, за да обрисува възгледите си, както за дребните, така и за важните ситуации. Това съжителство се превръща в приключение за Джъстин и той решава да създаде Twitter блог, изцяло посветен на „бисерите“ на баща му. Много скоро Сам се превръща в сензация, а „дивотиите“ му – в книга и телевизионен сериал, които постигат нечувани успехи във все повече страни. Самият блог http://twitter.com/shitmydadsays вече се радва на над милион последователи.