page contents Книжен ъгъл: Избрано от седмицата: Лудият старец, птиците на времето и 300 години войни
Предоставено от Blogger.

Избрано от седмицата: Лудият старец, птиците на времето и 300 години войни

5.6.11

Петко Тодоров

Старческите мераци по японски

Той изобщо не е луд – старецът от „Дневникът на един луд старец” на Джуничиро Танидзаки (изд. „Колибри”, превод София Бранц). На прага на смъртта е, трупат му се болежки върху болежки, лекар връз лекар, рецепта след рецепта. Денонощно до леглото му бди болногледачка. Обаче той си пада по крачето на снаха си. Като го види вдига кръвното до небето и всява паника у всички наоколо. И описва вълненията си в дневник.


Не е карикатурно. Това е Танидзаки (1886-1965), предстои истинското му откриване на български. Фройд репи да яде, истината е в този японски писател. Обърнете внимание на фетишизма. При Танидзаки сексуалността  беспорно си заслужава, но има и други интриги. Големите японски писатели направиха от японизма голяма литература. При един Харуки Мураками, а между двамата има 15-20 години – този японизъм вече е повече сянка, но каква яка сянка.

Какво са изкълвали птиците на времето

Вижте каква е смисловата плътност в „Бела во лицето ко погача”. Или в думата „Жетар” – щурец, но и жътвар – припомнени от Герман Миовски в „Пепелища на времето” (изд. „Земя”). Подзаглавие: „История, бит и култура на село Пъпли в Самуилова Преспа”. 600 страници за българското село, днес в Гърция с гръцко име.

Писана е 50 години. Етнографията и народопсихологията са безценни. Но тук са и съдбите на българите през Гражданската война в Гърция в края на 40-те, за които кой-знае защо се мълчи. Антон Дончев за книгата: „Спомням си оная приказка, в която децата пускали по пътеката на гората житни зърна, за да могат да се върнат по следите си. Ето – тези думи са пръснали по пътя си нашите бащи и деди, за да можем да се върнем в родния си дом. И нека се връщаме по-бързо, защото птиците на времето ще изкълват зърната”.

Историята на Запада е история на войните му

„Военното дело 1660-1975” на Джереми Блек – 800 страници в традицията на британската историография (изд. „Рива”). Защо от 1660-та? Тогава приключва „широко признатата воена революция”. Парадоксално любопитно е, че същата 1660-та е рядко мирна за Европа и Запада година: Пиринейският мир от 1659 слага край на тежката война между Испания и Франция, през 1660 е сключен мир между Испания и Англия, също и между воюващите Швеция, Полша и Бранденбург, също и между Дания и Швеция.

Блек се занимава с военното дело на Запада, чиято история е историята на неговите войни. Той ще констатира, че „армията престава да бъде основният символ на държавата и обществото”, но това чак през 60-те години на ХХ век и че „културният империализъм” се оказва по-успешен от войната за преследване на интересите на САЩ - чак през 70-те години. Някой да се е отказал от армията?