page contents Книжен Ъгъл: Джонатан Уийнър в София със "Странната наука за безсмъртието"
Предоставено от Blogger.

Джонатан Уийнър в София със "Странната наука за безсмъртието"

5.6.11

На 9-11 юни в София ще гостува носителят на „Пулицър” Джонатан Уийнър. Той ще представи новата си книга „Странната наука за безсмъртието” (Изток-Запад), в която проследява вечната мечта на човечеството – удължаване на живота и дори безсмъртие – от древните митове до съвременните научни пробиви в областта на биологията и генетиката. Авторът описва последните открития в науката и какви са изгледите съвсем скоро средната продължителност на живота да се увеличи рязко с десетилетия, а защо не и векове...

Джонатан Уийнър е автор на няколко научнопопулярни книги, свързани с биологията и неговите интереси в еволюционното развитие на видовете, генетиката и опазването на околната среда. През 1995 г. печели „Пулицър” за книгата си The Beak of the Finch: A Story of Evolution in Our Time, посветена на работата на двама учени, които прекарват 20 години на един от галапагоските острови, разкривайки нови хоризонти в разбирането на живота. През 2000 г. книгата му Time, Love, Memory, посветена на генетичното разбиране за любовта, обучението, паметта и остаряването е сред фаворитите за научната награда „ Авентис”. Авторът на „Странната наука за безсмъртието” е професор в Колумбийския университет, където обучава как се пише за наука и медицина. Предлагаме откъс от книгата му.

При стареенето, разбира се, има някои общи зависимости. Всъщност, погледнато от разстояние, нашият възход и упадък са толкова предсказуеми, че ние само с поглед сме в състояние да определим възрастта на човека с точност до няколко години. Шекспир написва най-доброто описание на проблема с остаряването в прочутата си реч за седемте възрасти на човека в „Както ви харесва”. „Да, този свят е сцена…” И всеки от нас играе седем роли. Първо кърмачето, което плаче и повръща в скута на дойката. После момченцето, което неохотно като охлюв отива на училище. После печалният влюбен, който въздиша над сонета си горещ за нечии нежен лик. И т.н.
                                  …И накрая
на тази чудновата пъстра драма
последна роля: странно същество
с повторно детство, с изличена памет
без зъби, без очи, без слух, без всичко!*


Това описание на остаряването в „Както ви харесва” е един от най-великите пасажи в английската литература. Типичен Шекспир, дълбоко съчувстващ и безкрайно забавен. Шекспир е познавал всички възрасти и всички етапи, като че ли наистина сам ги е живял; същевременно той ги описва като външен наблюдател, като че ли гледа цялата сцена на живота от три хиляди метра високо в небето. И днес разпознаваме тези седем възрасти, които продължават да си следват все същата схема. В този смисъл нашият упадък изглежда подреден. Дори и седем века по-късно всички разпознаваме шекспировите седем човешки роли. Толкова много малки и болезнени моменти на упадъка винаги пристигат по разписание. На вечеря в ресторанта се оплакваш на по-стария си приятел, че вече не можеш да прочетеш менюто. На колко години си, пита той, на четиридесет? Да, точно на толкова. Човек продължава да върви към старостта „с очила на върха на носа”; и стига до възрастта, когато „мъжкия си глас обратно върнал [е] към детското пискунче”.

И така, остаряването е и предвидимо, и непредвидимо. То е и неизбежно, и изменчиво дори в рамките на семейството. Една сестра получава протриване на коленете на трийсет и пет години и повече не може да тича за здраве. Друга сестра получава болки в кръста на шейсет години и вече едвам ходи. Трета сестра вади такъв късмет с тялото си, че и на седемдесет и пет години продължава да участва в маратони. Ако и в утробата нещата се развиваха толкова непредсказуемо, нито една от тези сестри нямаше да види бял свят. Основната схема на остаряването е еднаква за всички ни, винаги същото бавно отпадане на силите. Но къде и кога се отнема всяка сила – това е почти непоносимо произволно от едно тяло до друго и дори от една част на тялото до друга. Корейците казват: „Всеки пръст си има своите болести”. Всеки народ има поговорка, която в общи линии казва: Всички ще си отидем. Но коя част ще си отиде първа и коя след нея или как, кога и къде ще те заболи, никой не знае.

Хаосът е причината на биолозите да им е трудно да открият какво се случва в остаряващото тяло или къде да се опитат да се намесят. Когато имаш работа с порядък, ти можеш да изследваш зависимостите и причините и да се надяваш да ги разбереш. Можеш да се надяваш да откриеш процеси така гладки и ясни, както и самата прогресия, както е с аритметичната прогресия на удвояването на броя на клетките: две, четири, осем, шестнадесет… Но в остаряването няма нищо толкова аритметически предвидимо, освен че то настъпва отново и отново и не подминава никого. Можеш само да гледаш, както Шекспир е гледал:

в природата творения безброй
тъй губят свойта хубост променлива**.


Всяко прекрасно човешко тяло губи красотата си, а после и живота си, или поради някакъв инцидент, или заради нещо, втъкано в естеството на самото тяло. Но никой не знае кое е това нещо или пък къде може да се е скрило. Къде е? Какво е? Години наред мракът и неяснотата на биологията на остаряването са отпъждали най-добрите и най-умните учени.

Дори ако отстъпиш назад и разгледаш въпроса за смъртта в дървото на живота като цяло, ще видиш объркващи вариации. Не е достатъчно да кажеш, че всяка плът остарява, защото не всяка плът остарява. Жизнените цикли са толкова разнообразни, че можеш да намериш аргументи за почти всяка теория на стареенето, в зависимост от това кое същество изучаваш, коя глава и кой стих решиш да цитираш. Да вземем хидрата. Хидрата е животно, което най-вероятно е практически безсмъртно. Вече над сто години биолозите спорят: дали хидрата остарява много, много бавно или пък живее вечно?

Хидрата е нещо като пръчковидна форма на живот, мъничка тръбичка с глава отпред и краче отзад. Около главата и устата има пипала, които хидрата движи подобно на сепията или октопода. Някои видове хидри имат само няколко пипалца; други видове имат до дванадесет пипала, които достигат дължина четири-пет пъти дължината на тялото. От тези пипала те изстрелват нещо като харпун на въже, въоръжен с невротоксини, които парализират жертвата им. Хидрите са родственици на актиниите, медузите и португалските галери (Physalia physalis). Обитават сладководните застояли води и повечето от тях са дълги само няколко милиметра.
Нашите тела са несравнимо по-сложни. Мъжете имат сперматозоиди, жените – яйцеклетки. Ние имаме мускулни клетки, нервни клетки, кожни клетки, чернодробни клетки – около двеста различни типа клетки.

Но пръчковидната хидра е направена само от двадесетина вида клетки, между които клетките от външната страна на кожата, от вътрешната й страна, нервни клетки, контролиращи движението и изстрелването на отровите от пипалата и както сперма, така и яйца (хидрата е хермафродит). Клетките в телесната колона или пръчковидното тяло непрекъснато произвеждат нови клетки – нови копия на двадесетте типа клетки на хидрата. Някои от тези клетки мигрират към върховете на пипалата, откъдето впоследствие се отлюспват. Други мигрират към края на крачето и също се отлюспват. А някои клетки мигрират в пъпки по пръчковидното тяло, където се разпукват и правят нова хидра.

Биолозите, изучаващи близката до безсмъртие хидра, описват тялото й като фонтан. Клетките на ствола са в основата и фонтанът ги изстрелва нагоре и настрани във всички посоки, бавно. Клетка, формирана в средата на тялото, някъде във вътрешността на дългата пръчка на телесния стълб, стига за около двадесет дни външните предели на тялото, главата или крачето, откъдето изпада.

Даниъл Мартинес, биолог в колежа „Помона” в Калифорния, е изследвал различни видове хидри, които са под наблюдение от края на двадесетия век и до ден-днешен не са показали признаци на стареене. Фонтанът на всяка хидра в колекцията му си остава все така жизнен. Всяка хидра се размножава чрез пъпкуване със същото темпо. Една отделна хидра през първите четири години произвежда 448 пъпки, които израстват в зрели хидри. Същевременно всяка хидра от тези първи четири години на изследването е обновила напълно тялото си цели шестдесет пъти. Дори и в лабораторията, разбира се, някоя хидра от време на време умира, ако бъде смачкана от невнимателен студент или член на техническия персонал. Но извън инцидентите, тези пръчковидни фигури изглежда са готови да живеят вечно или поне много, много дълго време.

Някои геронтолози се питат дали хидрата наистина се приближава до безсмъртието чак пък толкова, колкото твърди Мартинес. Тезата се гради върху един-единствен доклад, публикуван от Мартинес през 1998 г. Оттогава той не е публикувал почти нищо и никой друг не е изучавал едни и същи хидри в разстояние на толкова много години. Геронтологията е толкова млада наука, че границите й са пълни с проходи за свободно преминаване. Единични пътешественици се завръщат с всякакви доклади, на които някои вярват, а други не вярват. То е почти толкова лошо, колкото във времето на стария писател сър Джон Мандевил от четиринадесети век, който описал точното място на Рая в своя пътеводител и колко е трудно да се стигне до него, гребейки срещу течението, понеже то било толкова силно.

Геронтолозите са съгласни, че източникът на фонтана на хидрата може да се проследи до определени клетки, съдържащи се във вътрешността на пръчковидното тяло, в телесния стълб: стволовите клетки. Те се наричат така, защото могат да направят всички двадесет разновидности на клетките на просто устроеното тяло на хидрата; може да се каже, че всички клетки на хидрата израстват от този ствол. Ние също, с далеч по-сложните си тела, имаме стволови клетки, скрити в пролуките на телата ни. Но нашите тела не се възобновяват така успешно и непрестанно, както тялото на хидрата изглежда умее да прави. Така че въпросът е: защо не можем да правим това, което хидрата може? Защо не можем да правим това, което сами сме можели да правим, когато сме били на дванадесет години, когато все още сме били млади и растящи?

Организмите на хидрите, разбира се, са по-прости от тези на хората. Но самата простота не може да обясни разликата между пръчковидното тяло и човешкото тяло, защото има същества, които приличат и се държат като хидрата, но са много, много по-прости. Всъщност по-просто от това едва ли може да има: те живеят целия си жизнен цикъл като единични клетки. Но дори и такива, също като хората, те остаряват и умират.

Превод Ралица Дерилова

*„Както ви харесва”, Шекспир, второ действие, седма сцена. Превод от английски на Валери Петров.
**Сонет 18.