page contents Книжен Ъгъл: Откъс: Новото приключение на момчето адвокат Теодор Буун
Предоставено от Blogger.

Откъс: Новото приключение на момчето адвокат Теодор Буун

30.6.11

Когато тринайсетгодишната Ейприл Финмор изчезва от стаята си посред нощ, никой - дори най-добрият й приятел Тео - няма отговор на въпроса къде е тя. Малкият град е обзет от страх, а всички улики водят до задънена улица. Полицията е безпомощна. Слуховете стават все по-ужасяващи. Единствено пристрастеният към съдебните разследвания Тео Буун може да стигне до истината и да спаси Ейприл.
Защото той не само обича правото, но и притежава таланта на истински детектив. Издава "Обсидиан".


Отвличането

Джон Гришам

Отвличането на Ейприл Финмор беше извършено под прикритието на нощта – между 21:15 ч., когато тя за последно говори с Тео Буун, и 3:30 ч., когато майка й влезе в стаята и установи нейното отсъствие. Явно всичко се бе случило доста бързо; похитителят дори не бе позволил на Ейприл да събере вещите си. Лаптопът й беше непокътнат. Въпреки че стаята изглеждаше доста подредена, по пода имаше разхвърляни дрехи и не ставаше ясно дали Ейприл е взела някакъв багаж. Вероятно не, решиха полицаите. Четката й за зъби все още се намираше до мивката в банята, а раницата й – до леглото. Пижамата й беше на земята, което означаваше, че поне бе успяла да се преоблече. Щом се поуспокои, майка й сподели с униформените служители, че любимият синьо-бял пуловер на Ейприл не е в гардероба. Маратонките й също бяха изчезнали. Полицията скоро отхвърли предположението, че Ейприл е избягала от къщи. Според майка й не съществуваше причина за това, а и момичето не бе взело нищо, което да улесни подобно начинание.

Бързият оглед на къщата не разкри следи от проникване с взлом. Всички прозорци, както и трите врати на долния етаж бяха затворени. Похитителят на Ейприл бе заключил внимателно вратата на излизане. След като проучиха местопрестъплението и слушаха госпожа Финмор в продължение на час, полицаите решиха да се свържат с Тео Буун. Все пак той беше най-добрият приятел на Ейприл. Обикновено двамата говореха по телефона или чатеха в интернет, преди да си легнат. Когато обаждането се получи в дома на семейство Буун, цифровият часовник в спалнята на родителите на Тео показваше 4:33 ч. Уудс Буун подскочи и грабна слушалката, а съпругата му Марсела се размърда и се зачуди кой ги търси толкова късно. При думите на Уудс: „Да, господин полицай“, госпожа Буун се събуди напълно и стана от леглото. Долепи ухо до слушалката и скоро осъзна, че става въпрос за Ейприл Финмор. Почувства се още по-объркана, когато Уудс заяви:
 – Разбира се. Ще дойдем до петнайсет минути.
Той затвори и Марсела попита:
 – Какво се е случило?
– Някой е отвлякъл Ейприл. Полицаите искат да говорят с Тео.
– Едва ли той е похитителят.
– Е, ако не е горе в стаята си, ще имаме проблеми.
Тео беше в стаята си и спеше дълбоко, необезпокояван от звъненето на телефона. Той облече джинси и суичър и обясни, че предишната вечер се е чул с Ейприл по мобилния телефон. Както винаги двамата бяха разговаряли няколко минути.
Докато пътуваха през Стратънбърг в сутрешния мрак, Тео не спираше да мисли за Ейприл и ужасните условия, в които живееше. Родителите й непрекъснато се караха, а брат й и сестра й се бяха изнесли от къщи при първата появила се възможност.
Ейприл беше най-малката от тримата и продължаваше да страда от грешките на майка си и баща си. Тя ги смяташе за луди – факт, с който Тео само можеше да се съгласи. И двамата имаха присъди за притежание на наркотици. Майка й гледаше кози в една ферма извън града и правеше сирене, доста ужасно на вкус според Тео. Жената разнасяше продукцията из града със стара катафалка, боядисана в жълто, а на седалката до нея се возеше миниатюрна маймунка. Бащата на Ейприл беше застаряващ хипар, който свиреше в бездарна гаражна група с още няколко изпаднали музиканти от осемдесетте. Нямаше постоянна работа и отсъстваше от дома със седмици.
Родителите на Ейприл се разделяха постоянно и все по-често говореха за развод. Тя бе споделила тези неща с Тео и го бе накарала да обещае, че ще ги пази в тайна. Семейство Финмор живееше в къща под наем. Ейприл я мразеше, защото майка й и баща й не желаеха да я поддържат. Намираше се в по-старата част на Стратънбърг, на невзрачна уличка с други следвоенни постройки, които бяха виждали и по-добри дни. Тео бе ходил там само веднъж, на тържество за рождения ден на Ейприл преди две години. Повечето деца не се бяха отзовали на поканата, тъй като родителите им не ги пуснаха. Такава беше репутацията на семейство Финмор. Когато пристигнаха, Тео, Уудс и Марсела забелязаха две паркирани полицейски коли пред къщата.

Съседите наблюдаваха случващото се от верандите си. Госпожа Финмор – малкото й име беше Мей, а децата й се казваха Ейприл, Марч и Огъст – седеше на канапето в хола и разговаряше с един униформен полицай. Тео и родителите му влязоха вътре. Уудс Буун се запозна набързо с майката на Ейприл – той не се бе срещал с нея досега.
– Тео! – извика госпожа Финмор с доста драматичен тон. – Някой е отвлякъл Ейприл!
Жената избухна в плач и протегна ръце към него. Тео искаше да избегне физическия контакт, но я прегърна от уважение. Както винаги тя носеше огромна развлечена рокля, която по-скоро приличаше на палатка. Беше светлокафява на цвят, от груб конопен плат. Дългата посивяла коса на госпожа Финмор бе хваната на опашка. Макар и да я смяташе за луда, Тео винаги се възхищаваше на външния й вид. За разлика от Марсела Буун майката на Ейприл не се стараеше да изглежда добре – красотата й беше съвсем естествена. А и тя имаше богато въображение. Освен че правеше козе сирене, обичаше да рисува и да се занимава с грънчарство. Ейприл бе наследила хубавите й черти – изписаните очи, артистичния усет.
Когато жената се успокои, госпожа Буун попита полицая:
 – Какво се е случило?
Той сподели с нея малкото факти, които знаеше до момента. После се обърна към Тео.
– Говори ли с Ейприл снощи?
Мъжът беше сержант Болик. Тео го бе виждал многократно в сградата на съда. Момчето познаваше повечето полицаи в Стратънбърг, както и голяма част от адвокатите, съдиите, чистачите и секретарите в съда.
– Да, сър – отвърна Тео. – В девет и петнайсет според данните в телефона ми. Чуваме се всяка вечер, преди да заспим.
Болик беше известен с ироничните си забележки. Тео не очакваше, че ще го хареса.
– Колко мило! Тя спомена ли нещо, което ще ни помогне при разследването? Стори ли ти се разтревожена? Уплашена?
Тео се почувства неловко. Не можеше да излъже служител на полицията, но и не биваше да издава тайните на Ейприл. Ето защо се измъкна с думите:
 – Не си спомням.
Госпожа Финмор бе спряла да плаче. Сега гледаше втренчено Тео, а очите й блестяха.
– За какво си говорихте? – продължи сержант Болик.
В този миг в стаята влезе един цивилен инспектор и застана до тях.
 – За обичайните работи. Училище, домашни. Не помня всичко.
Тео бе наблюдавал достатъчно съдебни процеси, за да знае, че отговорите в подобни случаи не трябва да бъдат еднозначни. Изречения като „Забравил съм“ и „Не съм сигурен“ бяха подходящи в много ситуации.
– В интернет ли чатихте? – попита инспекторът.
– Не, сър. Не и снощи. Чухме се по телефона.
Двамата с Ейприл често си общуваха във фейсбук и с имейли, но Тео предпочете да го премълчи. Просто реши да отговори на въпроса. Майка му често съветваше клиентите си да действат по този начин.

Превод Силвия Падалска