page contents Книжен Ъгъл: Лионес - английската Атлантида
Предоставено от Blogger.

Лионес - английската Атлантида

18.7.11

Брайън Хотън*

Историята за потъналата земя Лионес (Lyonesse), често наричана „Английската Атлантида“, е включена в средновековния Артуров цикъл и може би е свързана и с по-стари келтски легенди за някакво унищожително наводнение. Царство Лионес включвало многобройни градове, гори и поля, както и 140 църкви, и всичко това било погълнато от вълните при едно катастрофално наводнение.

Според местната традиция от водите се спасил само един човек – героят Тревелиан, който на бял кон стигнал благополучно до някакво високо място. Лионес обикновено се локализира между английското графство Корнуол и островите Сили, на 45 км югозападно от бреговете на Обединеното кралство, но дали тази легендарна земя може да има реални географски координати?
Най-ранните запазени данни за Лионес се съдържат във френската литература и датират едва от ХII век. По всичко изглежда обаче, че легендата се разпространява в Северна Франция от по-стари, но вече изгубени келтски източници. Името на мистериозното царство във френската версия на легендата за Тристан и Изолда от Берул и тази на англо-нормандския поет Томас Британски (ок. 1155–1185) е леко променено на Леноа (Loenois). В трагичния роман „Тристан и Изолда“ се разказва историята за прелюбодейството, сторено от корнуолския рицар Тристан (чиято родна земя е наречена Леноа), племенник на крал Марк Корнуолски, и кралската годеница, ирландската принцеса Изолда.

Макар тази история да не е част от възникналия по същото време цикъл разкази за крал Артур и неговите рицари, двете легенди са се смесили много отдавна. В Артуровия цикъл Лионес понякога е описвано като родно място на съпругата на крал Артур, Гуиневир, а дори и на самия крал Артур. Лионес е споменато няколко пъти (под формата Liones) в произведението на Томас Малъри от ХV век „Смъртта на Артур“ (Le Morte d’Arthur), но без да се споменава, че е погълнато от потоп. В „Алфред“, произведение от „Идилии на краля“ – Артуров епос, публикуван между 1856 и 1885 г. от лорд Тенисън, Лионес се споменава като място на последната битка между Артур и съдбоносния за него Мордред.

Дали има някаква истина в тези легенди за изчезналата земя Лионес? Аналите, известни като „Англосаксонска хроника“ (съставени между IX и XII век), споменават за катастрофални морски приливи на 3 ноември 1099 г. и в деня на свети Мартин през същата година – 11 ноември. Някои изследователи свързват тези наводнения с потъването на Лионес, но в „Хрониката“ не е посочено мястото, където това се е случило.

Фактът, че тези морски приливи са били достатъчно значимо събитие, за да бъдат включени в аналите, по всяка вероятност сочи, че те са засегнали и град Лондон и по-точно районите край бреговете на Темза, които отстоят на доста голямо разстояние от Корнуолското крайбрежие. За да предпазят града от подобни приливни наводнения, властите построяват между 1974 и 1982 г. т.нар. Бариера на Темза – огромно съоръжение за контролиране на високи приливни води.

Вероятно едва през ХV век е осъзната възможността царство Лионес наистина да е съществувало. В своя „Пътепис“ Уилям от Уорчестър (ок. 1415 – ок. 1482) разказва за горите, ливадите, полята и 140-те енорийски църкви, потънали във водите на океана между Сейнт Майкълс Маунт (Корнуол) и островите Сили. Той не обозначава името на тази изчезнала земя, но топографът Джон Нордън (1548–1625) в труда си „Описание на Корнуол“ нарича потъналото царство Лионес.

Друг разказ за тази земя – от Уилям Камдън в „Британия“, написан на латински и публикуван за пръв път през 1586 г., е използван от ценителя на старини Ричард Кару. То се появява в неговото собствено „Описание на Корнуол“ през 1602 г. В това съчинение Кару твърди, че Лионес наистина е съществувало:

…Че това Лионес наистина е съществувало, се доказва от следното: пространството между Ландс Енд и островите Сили, което е около 48 километра, и до днес носи това име – Летоусоу на корнуолски език; освен това дълбочината на морето на това място е постоянна – от 40 до 60 клафтера [между 73 и 110 м]: нещо, което е необичайно за крайбрежни води, а по средата на разстоянието има скала, която при отлив се показва на повърхността.

Скалата, твърди Кару, „е наречена…от англичаните Седем камъка“ и за нея се смята, че представлява останки от земята Лионес. На корнуолски език земята около Седемте камъка (Севън Стоунс) се нарича Трегва – „местообиталище“. Рифът Севън Стоунс се намира на около 29 км от Ландс Енд и на 13 км от островите Сили. Скалистият риф е опасен за мореплаването и е предизвикал множество корабокрушения, включително и това на супертанкера „Тори Каньон“, който през март 1967 г. се натъква на Полард Рок – част от Севън Стоунс, и предизвиква екологична катастрофа в района.

Корнуолската легенда за изчезналата земя Ледърсоу вероятно произхожда поне частично от бретонската традиция за Кер-Ис, голям град, за който се разказва, че лежал на дъното на залива Дуарнене в Бретан, Североизточна Франция. Нормандският приорат в Сейнт Майкълс Маунт в Корнуол е метох на манастира на Мон Сен Мишел, приливен остров в Нормандия, Северна Франция. Историята за Лионес може да е извлечена от писанията на бенедиктинските монаси от Мон Сен Мишел, които са споменавали за потъналия град Кер-Ис. Според бретонската легенда Кер-Ис бил голям град, построен под водата от Градлон – краля на Корнуол (на бретонски език – Керн).

Със заселването на бретонски емигранти в Корнуол, Кер-Ис придобива лоша репутация и е прокълнат от бретонския светец Уинуалоу (Гвеноле), който припомня за Божия гняв и наказание, но никой не се вслушва в думите му. Една нощ дъщерята на Градлон – Дахут, оставила морската врата отворена по време на страшна буря и градът бил погълнат от огромна вълна. Само крал Градлон успял да се спаси с вълшебния си кон. Паралелите между Ледър-соу/Лионес и Кер-Ис са очевидни и показват, че става въпрос за една и съща история.

Съществуват обаче някои основания да се твърди, че идентификацията на Ледърсоу с Лионес е погрешна. Леноа – родната земя на Тристан според ранните френски версии на „Тристан и Изолда“, е старофренското име на Лотиан в Шотландия. Други доказателства в подкрепа на възможния шотландски произход на името се съдържат във факта, че Тристан е пиктско кралско име (във формата Друст, латинизирана като Друстанус). Пиктите („боядисаните хора“) представлявали племенен съюз, обитаващ земите на днешна Източна и Северна Шотландия поне от III до около X век след Христа.

Освен „пиктската връзка“ с името Тристан, съществуват и други свидетелства за идентификацията на Лионес/Ледърсоу с Лотиан. Едно от тях, свързващо Тристан с Корнуол, е триметровият, ерозирал от времето монолит, издигащ се близо до Фоуи в Корнуол. Върху камъка, известен като Камъка на Тристан (или Друстанус), има надпис на латински език, който гласи: „Drustanus Hic Iacit Cunomori Filius“. В превод това означава: „Тук почива Друстанус, син на Куноморус“. Надписът датира от VI век сл.Хр., а Друстанус е известният ни вече вариант на името Тристан.

Камъкът може би е променил местоположението си в някакъв момент в миналото, поради което оригиналното място на погребението остава неизвестно. Макар Камъкът на Тристан да представлява недвусмислено доказателство за съществуването на знатна историческа личност на име Тристан, ние не можем да бъдем сигурни дали това е легендарният принц от историята за Тристан и Изолда и дали той е почивал под запазения надгробен камък.

Традиционната легенда за потънала земя край бреговете на Корнуол вероятно е подхранвана частично и от факта, че местните хора са имали възможността да наблюдават през вековете, че земята отвъд Ландс Енд някога е била по-обширна и впоследствие е била залята от водите на морето. И наистина, през последните около 5000 години множество крайбрежни части на Западен Корнуол и от островите Сили са се озовали под морското равнище.

Приливният остров Сейнт Майкълс Маунт, намиращ се на около 300 м от корнуолския Маунт Бей, на корнуолски език се нарича Карак Лоз ен Коз (Carrack Looz en Cooz – Сивата скала в гората) – вероятно фолклорен спомен от времето преди „потопа“. При отлив се съобщава за поява на останки от дървета над водната повърхност, а в миналото местни рибари са вадили части от врати и прозорци.

През 1752 г. корнуолският любител археолог Уилям Борлейс забелязва подредени в линия камъни, водещи от брега към приливните плитчини край Самсън – един от островите Сили. Макар някои изследователи да ги смятат за приспособления за риболов от средновековни или по-късни времена, фактът, че те не следват бреговата ивица, поставят това обяснение под въпрос. Ако стените са дело на човешка ръка, те могат да се окажат полеви каменни граници от времето на бронзовата епоха (ок. 2000–650 г. пр.Хр.). В структурата на някои от стените са открити и ръчни мелници за зърно.

Океанографите обаче не смятат, че през последните 3000 години е имало толкова съществено покачване на морското ниво (в случая например с около четири метра), така че тези полета да бъдат залети. Освен това потъването на околните земи би трябвало да бъде постепенен процес, а не резултат на единично катастрофично явление, което би се запечатало в паметта на местното население за следващите столетия.

Тъй като не са запазени никакви спомени за изчезнали земи в пространството между Корнуол и островите Сили, съществува предположение, че тези острови някога са били единна територия. Ако е така, дали те не биха могли да бъдат легендарното кралство Лионес? Досегашните изследвания показват, че Сили наистина може някога да са били един цял остров, но към 3000 г. пр.Хр., в резултат от топенето на ледените щитове на планетата, по-ниските му части са се озовали под вода и така са се появили няколкото отделни острова, познати днес. В края на римската епоха (от края на IV до началото на V век сл.Хр.) днешните острови трябва да са били вече факт, макар че странно защо римското им име Силина Инсула или Силура Инсула е в единствено, а не в множествено число.

Дори през Средновековието повечето от островите Сили се свързвали със суша по време на отлив, а и днес разстоянието между някои от тях може да се измине пеша при особено ниски води. Но трябва да припомним, че същината на историята за Лионес е в катастрофичното явление, настъпило изненадващо, а не в постепенното потъване на земите, предизвикано от продължителното повишаване на морското ниво през столетията, ако не и в течение на хилядолетия.

В такъв случай трябва ли въобще да търсим съществуването на някаква историческа земя Лионес? Може легендата да е просто британска версия на библейската морализаторска притча за Содом и Гомор. Още от времето на Платоновата Атлантида преди 2500 години обаче разказите за потънали градове са вълнували въображението на хората от Европа. Британските острови и Северна Франция са запазили няколко истории за потънали земи, подобни на тези за Лионес и Кер-Ис, сред които са разказите за Кантеф Гуелод и Кардиган Бей в Уелс; за Кенфиг край Суонси, Югоизточен Уелс; за Лох Ней в Северна Ирландия; и за Ломеа (Гудуин Сендс) в Кент, Югоизточна Англия.

Обикновено в тези истории става дума за унищожителни потопи, предизвикани от Божия гняв, провокиран от грешния живот на хората. Възможно е общите елементи на уелския, корнуолския и бретанския цикъл приказки за потопи да произхожда от общия келтски произход на трите култури, които са наследили морализаторските тенденции в уелския и корнуолския методизъм и на бретанския католицизъм.

В легендата за Лионес и за Кер-Ис също присъстват келтски митологични елементи. В случая е много уместно да припомним за приказките на ирландския, шотландския и уелския фолклор за преливащ кладенец или извор, който създава цяло езеро. Според една от тези легенди мрачната старица Калиъх Бейр, която обикаляла из шотландските Хайландс с козите си, отговаряла за кладенец, намиращ се на върха на Бен Крахън в Аргил.

По залез-слънце тя трябвало да запушва кладенеца с голям камък и да го отпушва на изгрев. Една вечер обаче, изморена от козите, които пасла цял ден, старицата заспала и водата свободно извирала от кладенеца, създавайки цяло езеро в долината, което заляло и удавило живеещите там хора и животни. Сходна приказка се съдържа в създадената през ХI–ХII век „Книга на сиво-кафявата крава“, една от най-старите ирландски ръкописни книги.

В приказката („Смъртта на Еохейд Мак Мейрид“) се разказва за дъщерята на Еохейд, Ли Бан, която отговаряла за вълшебен кладенец, който трябвало периодично да запушва и отпушва. Един ден обаче тя забравила да премести камъка от отверстието и водата преляла и удавила Еохейд, както и всичките му деца без две, след което създала езерото Лох Ней.

Вероятно тези келтски легенди за преливащи кладенци са послужили като източник на материал за множество британски, ирландски и френски истории за потънали под водата земи. Именно такива старинни разкази, съчетани с гледката на стърчащи при отлив над водата части от бивша крайбрежна суша край Ландс Енд – островите Сили и залива на Дуарнене, са създали легендите за Лионес и за Кер-Ис.

Мистерията на Лионес обаче продължава да предизвиква интерес и един интригуващ нов проект, започнат през 2009 г., може да хвърли допълнителна светлина върху приказната потънала земя. Така нареченият Лионески проект, координиран от екипа за опазване на историческото наследство към Корнуолския съвет, ще се опита да конструира модела, по който е еволюирала околната среда на островите Сили по време на холоцена (започнал преди около 12 000 години).

Ще бъде изследвано и „разширяващото се заселване на крайбрежната ивица от древни народи, както и тяхното отношение към заливането на част от земите от морето“. Очакваме с интерес резултатите от тяхната работа!

* Откъс от "Мистерии в историята", подготвена от ИК "Сиела"