page contents Книжен Ъгъл: Откъс: Византия - едно отстъствие
Предоставено от Blogger.

Откъс: Византия - едно отстъствие

16.8.11

Ейврил Камерън

За мнозина историци Византия отсъства. Няколко примера ще бъдат достатъчни. Първо нека вземем интелектуалната история: в Средновековна философия, вторият том от Нова история на западната философия, публикуван от Оксфордското университетско издателство през 2005 г., четем, че от шестстотната година “философията изпаднала в зимен сън за период от два века”. Зимният сън предполага пробуждане, но каквото и пробуждане да е имало, то просто е пренебрегнато в останалата книга.

Друг пример може да се открие в дискусията за нациите и национализма. Някои, като например Антъни Смит, се противопоставят на преобладаващото мнение, че нациите и национализмът са рожби на новото време и обсъждат въпроса дали е имало нации през античността. Но докато дискусията около възможните ранни примери включва Египет, класическа Гърция, Едом, Арпад, Арам и Армения, то Византия не може да бъде открита никъде.

Две неотдавнашни книги за края на Римската империя не отиват по-далеч от това да споменат накратко факта, че Римската империя на изток не “загива”, а продължава да съществува до завладяването на Константинопол от османците през 1453 г. Едно изследване за Евразия през XI в. от гледна точка на „световната история“, не прави нищо повече, освен да забележи, че дори някои специалисти по Византия са се питали защо реформите и ренесанса й през XI в. „са били далеч не толкова дълбоки, колкото латинските“.

Накрая – и досега това не е изненада – Византия също така отсъства от дискусиите за раждането на западния човек, докато в един сборник от отговори към скорошен труд върху средиземноморската история, с широк хронологически обхват, достигащ до 1000 г., единствената отметка за Византия в показалеца, е към пасаж, в който Византия се появява между другото, въпреки че е част от статия, в която Византия, най-малкото, наистина има роля. В същата книга, в една обща карта, озаглавена „Средиземноморието в гръцката, римската и средновековната епоха“, „Византион“ изглежда е използвано като име на град Константинопол, който самият не е назован.

Византия, следователно, заема едно несигурно място в историографията, или с други думи, никой не знае какво да прави с нея. Била ли е част от Европа? Дали по-скоро не е принадлежала на Изтока? Как историята на Православието се съгласува с представата за Западния християнски свят? (Значението на този въпрос днес е щедро демонстрирано със скорошното му и категорично възкресяване от някои страни членки на Европейския съюз.)

Друг несигурен пункт е ролята на Византия в кръстоносните походи, някак си балансираща между Латинския запад и Сарацинския изток. И това, независимо от факта, че както нейната наследница, Османската империя, Византия включвала големи ивици от Европа, в които влиянието й след 1453 г. се е съхранило до днес. Освен това, като съществен фактор в политическата и културна история на оформящите се посткомунистически държави от централна и източна Европа, Византия придоби наскоро една чувствителна роля, едновременно като предшественик на Османската империя и гарант на Православното християнство, и като носител на едно неспокойно „източно“ наследство.

Тези колебания правят включването на Византия в тази серия и връщането й в историята на Европа и на по-обширния средиземноморски свят особено необходимо, в момент, когато обхвата и същността на Европа са отново належащи въпроси, и когато отношението между „Запада“ и ислямския свят е свързано с напрежение и безпокойство.

За разлика от варварите, които се заселили в териториите на късната Римска империя, и чиито идентичност и етногенезис днес са предмет на сериозен спор, византийците не са били народ, който е дошъл от север, или от степите, и е открил идентичността си чрез взаимодействие с римляните. Спорен е въпросът, кога човек за първи път може да ги нарече византийци вместо римляни (като те продължили да смятат себе си), и наистина термина „византиец“, използван в този смисъл, е нововъведение от XVI в.

Едуард Гибън говори за седем века „Гръцка империя“ след управлението на Юстиниан, като не е сигурен дали Юстиниан самият трябва, както му е редът, да бъде отнесен към Римската империя, или към тази нейна гръцка наследница. Но самите византийци били дълбоко свързани с етногенезиса на други народи, сред които българи, сърби, унгарци и руси. Византия, не по-малко от Рим и папството, е оформила развитието на Европа.

В често непълната и от западноевропейска гледна точка по-скоро изолирана историография на Византия, някои могъщи наративи са устояли. Те включват идеята за Византия като едно всецяло православно общество, доминирано от съюза между църквата и императора, често описван като цезаропапизъм, при който императорът можел, и често го правел, да се намесва чрез постановление в църковните дела. Близо до наратива за Византия като едно поразително религиозно общество, е идеята, че то е статично, и дори вкаменено, доминирано от душния дворцов ритуал. По въпроса за поземлените и икономическите отношения темата за „византийския феодализъм“ преобладава в по-старите научни изследвания и се изтъква в книги, които все още се четат много.

Накрая, образът на Гибън за Византия, като слабият наследник на Римската империя, има опасност да бъде подсилен от две нови насоки. Първо, преоткриването и преименуването на периода от IV до VII в., или дори до VIII в., като „късна античност“, и твърде позитивната оценка за него в много съвременни изследвания, ни изкушава да оспорим оценката на Византия, било като продължение на късната античност, или като нейна противоположност.
Второ, докато от една страна историографията за кръстоносните походи най-сетне признава известно византийското участие, оценката на Византия през Комниновия период от края на XI в., един от най-великите периоди в нейната история, днес се сражава със съперничещия наратив за енергичната, развиваща се и разширяваща се Европа, характеризираща се с появата на градове и университети, и с оформянето на съзнанието й за собственото аз.

В този контекст усещането сред историците за приближаващата катастрофа - превземането на Константинопол през 1204 г., и още повече за трудностите в следващия период до 1453 г., правят сравнението между Византия и западна Европа твърде примамливо. Тук е нужно да попитаме, колко далече още могат да отидат тези наративи за Византия, и ако не, как биха могли да се заменят.

Да се пише достъпно за Византия носи много предизвикателства. На първо място човек трябва да се опита да преодолее все още съществуващото предубеждение спрямо източната империя и стереотипите, с които тя е обгърната. В допълнение, не само тематика е чужда, но писмения материал, от който историкът се нуждае е често труден за намиране и съществува единствено в малко известни издания и на трудни езици.

Положението се подобри значителни през последните години с излизането на все повече английски преводи и в настоящата книга те са използвани навсякъде. Но част от византийския изворов материал все още не е издаден и съществува единствено под формата на ръкописи, а много още трябва да се четат в стари, некритични издания.

Да се пише за едно общество, от което толкова малко архиви или официални документи са останали, изисква също така въображение и анализ, много различни от тези, обичайни за историците, занимаващи се със съвременна история. Византинистите използват количествени методи, когато могат, но предвид характера на изворите, това може да се прави само много внимателно, като далече по-често те трябва да се осланят на сравнителния материал, или да използват теоретични инструменти, за да тълкуват своите данни.

Накрая, византийците не са като повечето от другите „народи“ в настоящата серия, не само защото те не са били „народ“ в етническия смисъл, но и защото държавата им просъществувала в продължение на дълги столетия, по време на които претърпяла много промени, макар и съхранявайки някои от най-характерните си черти. Преходът от античния към средновековния свят е отново значима тема за историческото внимание с Питър Браун и други, подкрепящи една „дълга“ късна античност, простираща се до ок. 800 г., или дори до 1000 г.

Къде се вмества Византия в една подобна схема не е лесно да се реши, но аз избрах да започна с ключовия момент на освещаването на Константинопол от Константин Велики през 330 г., и да се опитам да представя някои от променящите се черти на Византия през дългата й история до превземането на града от османците през 1453 г. Не е възможно в тези граници да се разгледат подробно всички аспекти, които биха могли да се включат, или да се даде един подробен исторически разказ, който така или иначе е налице в други издания. Но в крайна сметка именно Константинопол, резиденцията на императорската власт в продължение на единадесет века, с едно кратко прекъсване от 1204 до1261 г., е представлявал същинският център на византийската идентичност.

Основна тема обаче остава възприемането. Византийците все още са ощетени от факта, че са възприемани като тъмни, или даже тайнствени (оттук повсеместното използване на термина „византийски“ за означаване на ненужна заплетеност, обърканост). Вярвам, че византийците трябва да бъдат върнати в общоприетото русло и Византия да намери своето естествено място, като предмет на историците.

*Откъс от "Византийците" на Ейврил Камерън (ИК "Сиела"). Книгата излиза в навечерието на XXII Международен конгрес за византийски изследвания, който ще се проведе между 22- 27 август 2011г. в Софийския университет „ Св. Климент Охридски”.