page contents Книжен Ъгъл: Най-после "Мандарините" - най-важният роман на Симон дьо Бовоар
Предоставено от Blogger.

Най-после "Мандарините" - най-важният роман на Симон дьо Бовоар

26.9.11

Петко Тодоров

Американците са пуснали току-що бомбата над Хирошима, Сартр и компанията му обсъждат събитието – в „Мандарините” на Симон дьо Бовоар. Епизодът няма как да се измисли, заради такива като него романът се чете и без литературна мотивация.

Изкушението е значително: роман за „семейството”, както са наричали двойката Сартр – Дьо Бовоар, за Камю, за другите около тях. Романът е и документ, но не заради фактографията и семейните тайни.


Автобиографичен е, както май цялата белетристика на Дьо Бовоар (изд. „Колибри”). Минава за най-важното в нея.

Париж е току-що освободен и интелектуалците се нагърбват с бъдещето на родината: говорят и пишат каква да е тя и какъв да е светът, основават вестници и списания, обсъждат партийността, търсят отговори на нелицеприятните въпроси за миналото, преживяват драмите на славата и личното битие.

Сега не се белетризира така – разговори за политика в по дузина страници и диалогът не илюстрира действието. Диалогът е действието, защото действат думите.

Дори в рамките на романа в романа – любовната афера  на героинята с американския писател, всичко е в думите, действието сякаш просто ги илюстрира. Доста документален разказ за отношенията на Дьо Бовоар с Нелсън Олгрен.

„Не да се затвори светът в писането, а да се отвори човекът за света, да му се помогне да открие защо е на този свят, как се вижда в епохата си” – Сартр, действителният, не героят от романа. За това са ги наричали „учители по мислене”, освен „ловци на смисъла”.

Смисълът не е затрит окончателно. Днес само дето няма нужда от учители по мислене, понеже няма нужда от мислене. Двете са свързани, но то е друга тема.

В самата зора на българската демокрация професор по философия от Софийския университет зовеше по време на лекция студентите към улични демонстрации. Обещаваше в замяна опрощаване на студентски грехове и даваше за пример Сартр през 1968.

Пародията е, че позицията на френския му колега беше срещу политическото „дясно”. Историята е длъжна да се повтаря пародийно за да е истинска.