page contents Книжен Ъгъл: Июн Ли - китайката, която създава шедьоври в САЩ
Предоставено от Blogger.

Июн Ли - китайката, която създава шедьоври в САЩ

13.10.11

"Сиела" издава "Хиляда години молитви" от авторката на "Калната река"

Дейвид Робинсън


За първи път Июн Ли вижда група затворници, на които им предстои да бъдат екзекутирани, когато е на пет години. Това са трима мъже и една жена – ръцете им са вързани с въжета, те се влачат към набързо построена сцена насред полето в предградията на Пекин.

Един офицер размахва юмрук и крещи: „Смърт на контрареволюционните хулигани!“ И петгодишната Ли е щастлива, като гледа, че те умират, защото светът, прочистен от хулигани, които се осмеляват да посегнат на китайския социалистически рай, е без съмнение по-хубаво място.


В Хиляда години молитви, отличена с най-престижната международна литературна награда за разкази, Июн Ли описва какво биха направили контрареволюционните хулигани, ако бяха останали живи. Но това не е единствената причина, заради която Июн Ли привлича толкова много читатели. Също като любимия си автор Уилям Тревър в разказите си тя улавя безпогрешно нюансите на мисълта и действията, отпращайки читателя в един свят, на който той е готов веднага да повярва.

Июн Ли пише за  списанията „Ню Йоркър“ и „Парис Ревю“ и носител на много литературни награди, включително и на наградата „Франк О’Конър“, на стойност 50 000 евро, която се връчва в Корк. „Тя е нещо истинско“, казва за нея Салман Рушди. „И е само на 33 години, а най-изненадващо от всичко е, че започва да пише на английски само преди шест години.“

Въпреки всичко това възможно е всеки момент в пощенската й кутия в Оукланд, Калифорния да бъде пуснато писмо, с което й се съобщава, че втората й молба за зелена карта е отхвърлена. Ако бъде обявена за нелегален имигрант, тя, заедно със съпруга и двамата си сина, може да бъде качена на самолет и върната в Китай. Рискованият й юридически статут в САЩ става обществено достояние, когато тя не отива в Корк да получи наградата си – страхува се да присъства на церемонията да не би на връщане да не я пуснат в Щатите.

На теория Съединените щати приемат чужди творци с „изключителни способности“ да живеят в страната; на практика това се тълкува невероятно тесногръдо. Изглежда, че да си съвременният Чехов или модерният Мопасан в света, не се цени кой знае колко.

Иронията на съдбата е, че ако действително беше дисидент, ако пишеше груба антикомунистическа пропаганда вместо прекрасни човешки разкази, Ли автоматично щеше да получи официално разрешение за спокойно съществуване в САЩ. Това вероятно щеше да се случи, ако беше продължила с аспирантурата си по имунология в университета в Айова: САЩ приемат чужденци, които работят за „националния интерес“. Повечето от съучениците на Ли от нейното елитно държавно училище в Пекин вече работят легално в САЩ, защото са изпълнили точно тези изисквания.

Проблемът е, че Июн Ли всъщност не е дисидент. Тя живее в САЩ последните десет години, но никога няма да обърне гръб на Китай. Родителите й са все още живи там и тя би искала да ги види един ден. Ще се случи ли някога това? „Не знам“, отговаря тя. „Не знам как ще се приеме книгата в Китай, макар че отказвам да бъде преведена на китайски. Но аз съм китайска гражданка и ако се върна там и ми направят нещо, никой нищо няма да узнае. Дори натурализирани американци, които са се върнали, са били арестувани по невероятни причини. Китайските интелектуалци в чужбина винаги се тревожат, че е опасно да се върнат.“

А за да разберем защо това е така, нека да си припомним един от разказите в сборника – Син – за китайски софтуерен инженер, който работи в Америка и след десет години се връща в Пекин. Майка му, бивш партиен член, след смъртта на баща му е станала християнка и години наред се опитва да ожени сина си. Той никога не й е казвал, че е гей.

И така, той отива в едно интернет кафене и се опитва да влезе в няколко чата, където може да флиртува с мъже, но много скоро си дава сметка, че интернет полицията ги е блокирала всичките. След като влиза в спор с майка си за новата й вяра, той я придружава до църквата. Той не влиза вътре и когато майка му се опитва да подкупи две деца просяци да присъстват на службата с нея, той им дава два пъти по-голяма сума, за да не влязат в църквата.

Сяда в едно кафене Старбъкс, откъдето наблюдава пътно произшествие – те са толкова чести тези дни, защото корупцията е достигнала небивали размери – новобогаташите си уреждат някой друг да получи шофьорска книжка на тяхно име. А децата, които просят и стават жертва на катастрофи – те са безброй много.

В този разказ има двойна метафора за съдбата на Ли (американска в Старбъкс на едната страна на улицата, китайската традиция на другата страна на улицата, а по средата – пътната злополука) и пример защо китайските власти няма да харесат нейната проза. За тях разказът Син с децата просяци, християнството, цензурата, корупцията, ще прозвучи като разобличаване на режима. За нас са почти случайности.

Също като в разказа Хиляда години молитви, разказ за любовта, в който възрастен баща отива при дъщеря си в САЩ: Нужни са три хиляди години молитви, за да сложиш главата си до любимата на възглавницата. А за баща и дъщеря? Може би хиляда.

Ли сигурно знае, че е прекалено много да иска от властите да разберат, че Син, е един красиво построен разказ за любовта между родител и дете. Има специално име за онези, които казват, че сегашният режим не е най-добрият от всички възможни. Наричат ги контрареволюционни хулигани и тя знае, още от петгодишна, какво се случва на такива хора.

Когато я попитах дали е загубила детската си вяра в режима, мислех, че мога да се досетя за отговора: събитията на площад Тянанмън стават, когато тя е на 16 години и ходи на училище на 15 минути път с колело от площада. Училището е елитно, за най-умните и най-добрите, за които е най-вероятно да бъдат привлечени от възможностите за демокрация.

Но нейното недоволство има и други корени. „Когато бях на 12 или 13 години, никога не си и помислях, че не живеем в рая. Бяхме научени да уважаваме учителите си, защото по някакъв начин те представляваха държавата, но двама от тях бяха – сега си давам сметка – насилници на деца. Единият от тях – просто мислех, че ме харесва – ме опипваше неприлично, и не само мен, но и други момичета.

Преди това били покълнали други семена на съмнението. В Хотела на дружбата в Пекин, където чужденците живеели в лукс от какъвто били лишени местните китайци, тя видяла две бели деца, които карали малки велосипеди с помощни колела. Това било само едно семенце на завистта; но имало по-големи тайни, които подхранвали недоволството й – в семейството й най-голямата тайна била, че двамата братя и бащата на майка й се били на „погрешната“ страна в Гражданската война между националисти и комунисти.

През 1949 година след разгрома на националистите един нейн вуйчо офицер избягал с разбитата си армия в Тайван. Семейството не знаело нищо за него в продължение на 40 години. „Родителите ми казваха никога да не говоря за него. От малки ни учеха да пазим тайни.“ Въпреки това, когато става на 13 години, се появяват признаци на откритост. „Между 1985 и 1987 година нахлу огромна вълна от преводни книги на западни философи. Аз прочетох много от тях – Сартр, Камю, Русо – и те бяха фундаментална част от образованието ми“, казва тя.

Когато започват демонстрациите на площад Тянанмън, Ли разбира, че е свидетел на изключително важен момент в историята на Китай и че е много млада, за да участва в събитията. След училище заедно с приятелите си тя чете постерите по стените на колежа и говори с демонстрантите. Силно е развълнувана от група мъже на средна възраст, застанали тихо край шосето. На лозунгите, окачени на гърдите им, пише: „Цял живот сме коленичили. Това е нашата възможност да се изправим като човешки същества.“ Родителите й я предупреждават да не се настройва толкова идеалистично, защото скоро войската ще се намеси и ще убие студентите.

След като става точно така, училището й е затворено за една седмица. Неин приятел, който е бил на площада в нощта в нощта, когато идват танковете, й разказва как демонстрантите са били смазани в палатките си. Месец по-късно полицията го арестува. Никой не знае на кого може да има доверие.

Официално убийства не е имало. Това се съобщава в новините по телевизията в нощта на събитията, но всеки един от приятелите на Лин познава някой, който е бил убит.

Заедно със съучениците си тя трябва да се запише за една година в армията за политическо обучение, за да може след това да учи в Пекинския университет. Един ден забравя предупреждението на майка си („Представи си, че имаш цип на устата. Затвори го до края.“) и разказва пред групата си истинската история за площад Тянанмън. Макар че отговорникът на групата докладва за нея, началникът му решава да не предприема действия.

Едва в Америка обаче мислите й започват да се освобождават от своите окови. Научавайки се да пише на чужд език, тя започва да се изразява по-свободно – не само за политика, но и за всичко останало. Най-сетне няма тайни за пазене, било то за контрареволюционните вуйчовци на майка й или за студентите, загинали през 1989 г.

Като героинята й от разказа Хиляда години молитви тя може да започне на чисто на английски, говорейки и мислейки по-директно. Тате, казва жената на баща си, ако си израснал с език, който никога не си използвал, за да изразиш чувствата си, ще бъде по-лесно да научиш нов език и да говориш повече на него. Това те прави нов човек.

Нов човек и голям писател. Ако нейната родна страна и нейната нова страна не си дадат сметка за това, тяхната загуба ще бъде огромна.