page contents Книжен Ъгъл: Тайни от миналото на Ричър в "Аферата" на Лий Чайлд
Предоставено от Blogger.

Тайни от миналото на Ричър в "Аферата" на Лий Чайлд

28.10.11

Март 1997 година. В градчето Картър Кросинг, Мисисипи, е открит трупът на млада жена с прерязано гърло. Наблизо има голяма военна база. Дали убиецът е войник или местен жител?

Джак Ричър все още е майор във Военната полиция и е изпратен да изясни случая под прикритие. Шериф на окръг Картър е Елизабет Деверо, която доскоро е служила в морската пехота. Разследването й на убийството е зациклило. Дали Пентагонът се опитва да прикрие престъплението на човек от базата, или Деверо не иска да открие убиеца?

Тази история променя драматично живота на Джак Ричър. Има ли тайни в миналото му, за които не знаете? Коя е причината той да напусне армията и да стане скитник в собствената си страна?

Предлагаме откъс от новия бестселър „Аферата” на Лий Чайлд, издаден от "Обсидиан" само месец след излизането му в САЩ, където оглави класациите.

Пентагонът е най-голямата административна сграда в света. Шестстотин хиляди квадратни метра разгъната застроена площ, трийсет хиляди служители, над двайсет и седем километра коридори, но само три входа за пешеходци, водещи към охранявани фоайета. Аз избрах югоизточния, който е най-близо до метрото и автобусната спирка и е предпочитан от цивилните служители. Нуждаех се от тях. Колкото повече цивилни, толкова по-добре. Идеалният вариант беше непрекъснат и обилен поток от чиновници, които щяха да са моят щит. При толкова народ едва ли щяха да ме застрелят на място. Арестите са друга работа. Обикновено завършват зле - понякога инцидентно, друг път нарочно, затова се нуждаех от свидетели. Исках независими очи върху себе си, поне в началото. Спомням си датата, разбира се - 11 март 1997 г., вторник. Последният ми ден като редовен служител на хората, построили тази сграда.
Беше преди много, много време.
По ирония на съдбата 11 март 1997 г. беше отдалечен на точно четири години и половина от онзи бъдещ вторник, който щеше да промени света. Подобно на много неща от онова време, охраната на главния вход беше сериозна, но не и истерична. Не че съм привърженик на истерията. Напротив, далеч съм от нея. Облечен бях в парадната си униформа - чиста, изгладена и лъскава. На гърдите ми грееха отличията, получени през последните тринайсет години. Ордени, лентички, значки. Навършил бях трийсет и шест, висок, с изправена стегната походка. Един безупречен във всяко отношение майор от Военната полиция на Съединените щати с две изключения: косата ми бе твърде дълга и вече пет дни не се бях бръснал.
В онези години сигурността на Пентагона беше поверена на Охранителната служба към Министерството на отбраната. От четирийсет метра разстояние можех да определя, че във фоайето присъстват десетина от нейните служители. Бяха достатъчно много, за да заподозра, че поне половината на практика са от нашите под прикритие. И чакат появата ми. Основната част от специализираната ни дейност се върши от така наречените офицери пълномощници, които често се представят за някой друг. Влизат в ролята на полковници, генерали, сержанти, редници и всякакви други, каквито се налага да изглеждат. И обикновено се справят много добре. В рамките на един работен ден са в състояние да сменят по няколко униформи на ОС и търпеливо да чакат обекта си. От трийсет метра все още нямах възможност да разпозная някой от тях. По принцип това е трудна задача, защото армията е огромна институция, а те несъмнено бяха подбрали хора, които никога не бях виждал.
Продължих напред сред пълноводния човешки поток, който се беше устремил към входа. Част от хората бяха облечени в униформи - парадни като моята или пък обикновени, в зеленикав цвят - от онези, които носехме преди години. Други мъже и жени бяха цивилни въпреки военната си стойка, която ги открояваше сред тълпата от истински цивилните. Повечето държаха в ръце чанти, куфарчета или пакети. С приближаването към гишетата за проверка потокът изтъняваше, превръщайки се в дълга тънка опашка от по двама-трима. Озовах се зад жена с бледи деликатни ръце и пред някакъв мъж с цивилен костюм, излъскан на лактите. И двамата бяха чиновници, работещи на бюро. Може би някакви анализатори. Точно това ми трябваше. Независими очевидци. Наближаваше обед. Имаше слънце, но в мартенския въздух липсваше топлина. Такава е пролетта във Вирджиния. Вишните отвъд реката бяха напъпили. Прочутите им цветове скоро щяха да разцъфнат, а кандидат-туристите от цялата страна вече бяха закупили билети и приготвили камери и фотоапарати за пролетната обиколка на столицата.
Чаках си реда на опашката. Далеч пред мен момчетата от ОС се занимаваха с това, което работят всички охранители по света. Четирима от тях изпълняваха специфични задачи. Двама стояха непосредствено зад остъклените врати и гледаха навън, сканирайки внимателно бавно настъпващата опашка. Други четирима чакаха малко встрани от въртящата се бариера на входа, заели небрежната поза на група безделници, които се забавляват да зяпат навалицата. И десетимата бяха въоръжени.
Безпокояха ме именно четиримата до бариерата. Без съмнение щатът на Министерството на отбраната през 1997 г. беше неимоверно раздут поради тогавашните заплахи срещу страната ни, но въпреки това беше доста необичайно да видиш как четирима висококвалифицирани специалисти не вършат абсолютно нищо по време на дежурството си. Повечето раздути екипи поне се опитваха да намерят някаква работа за излишните си членове, но тези четиримата демонстративно не вършеха нищо. Надигнах се на пръсти и протегнах врат, опитвайки да зърна обувките им. Човек може да научи куп неща от обувките. Обикновено маскировката не стига до тях, особено когато става въпрос за униформени служители. Служителите на ОС по принцип изпълняваха ролята на обикновени ченгета и по тази причина (и при възможност за избор) без съмнение биха предпочели полицейските ботуши - големи и удобни, подходящи както за продължително ходене, така и за стоене на място. За разлика от тях изпълняващите мисия под прикритие офицери пълномощници на Военната полиция със сигурност биха предпочели собствените си обувки.
За съжаление не успях да зърна с какво са обути безделниците от споменатата групичка. Разстоянието до тях беше прекалено голямо, а и във вътрешността на сградата беше доста по-тъмно.
Опашката се придвижваше напред с типичното за дните преди 11 септември спокойствие. Без раздразнителност, без притеснения, без страх. Една позната до втръсване рутина и нищо повече. Жената пред мен беше напарфюмирана. От тила и се излъчваше аромат, който ми хареса. Двамата зад остъклената врата ме забелязаха, когато бях на десетина метра от тях. Погледите им напуснаха жената и се спряха върху мен, задържайки се миг повече от необходимото. Плъзнаха се назад по опашката, после се върнаха обратно.
Този път ме огледаха по-подробно. От главата до петите, в продължение на четири-пет секунди, съвсем открито. Преместих се крачка напред заедно с тълпата. Вниманието им отново се насочи към хората зад гърба ми. Не си казаха нищо, не се спогледаха. Възможните обяснения бяха две. Първото и най-благоприятното - аз съм просто човек, когото виждат за пръв път. Привлякъл вниманието им, защото стърчи над останалите в радиус от стотина метра. Или защото носи парадна униформа със златни дъбови листа на петлиците и лентички от ордени на гърдите, сред които и тази от „Сребърна звезда", но същевременно е с дълга коса и брадясал като пещерен човек. Визуално несъответствие, достатъчно за втори поглед и по-голям интерес. Стоенето на пост е досадна работа и всичко необичайно е добре дошло.
Второ и по-неблагоприятно обяснение: очакванията им се потвърждават. Събитията се развиват по предварителния сценарий, всичко върви по план. Появява се субектът, чиято външност отговаря на разгледаните по-рано снимки и те си казват: Ето го, точно навреме. Изчакваме още минута-две, докато мине през вратата, а след това го прибираме.
Защото ме очакват и защото съм дошъл точно навреме. Имах насрочена за дванайсет часа среща с един полковник на третия етаж в пръстен С, без да съм сигурен, че изобщо ще стигна до там. Да се набуташ директно в ръцете им едва ли е най-добрата тактика, но понякога трябва да пипнеш печката, за да провериш дали е гореща.
Мъжът пред дамата с приятния парфюм влезе вътре и показа значката си, окачена на шията му. Махнаха му да преминава. Жената пред мен понечи да влезе, но изведнъж спря, тъй като двамата наблюдатели от ОС решиха да напуснат позицията си зад стъклото. Направи малка крачка встрани, отваряйки им място да си пробият път срещу напиращата навалица. После влезе. Двамата се изправиха на метър от мен, заковали очи в лицето ми.
Вратата се оказа блокирана. Гледаха ме втренчено. Вече бях сигурен, че са служители на ОС. Бяха с полицейски ботуши, униформите им прилягаха добре. Очевидно ги бяха носили дълго време. Нямаха нищо общо с камуфлажните одежди, грабнати набързо от съблекалнята. Погледнах над главите им навътре във фоайето. Четиримата им колеги продължаваха да бездействат. Исках да сравня униформите им с тези пред себе си, но не се получи.
- С какво можем да ви помогнем, сър? - попита онзи вдясно от мен.
- В смисъл? - погледнах го аз.
- Къде отивате?
- Длъжен ли съм да ви отговоря?
- Не, сър - каза мъжът. - В никакъв случай. Но бихме могли да ви улесним, стига да желаете.
Най-вероятно като отворят някоя незабележима врата и ме заключат зад нея, помислих си аз. Бях сигурен, че също като мен се съобразяват с цивилните очевидци.
- Благодаря, ще изчакам реда си - казах аз. - И без това съм близо.
Двамата не реагираха. Шах. Часът на аматьорите. Беше тъпо да ме арестуват навън. Бих могъл да окажа съпротива, да се развикам или да изчезна в навалицата. Всичко това в рамките на един миг. Не можеха да стрелят. Наоколо имаше твърде много хора, които биха могли да пострадат. Да не забравяме и датата на събитието. 11 март 1997-а. Четири години и половина преди въвеждането на новите правила. Далеч по-сигурно беше да изчакат влизането ми във фоайето. Двамата смешници можеха да затворят вратата след мен и да издигнат жива стена зад гърба ми, докато онези зад гишето ми съобщават лошата новина. Теоретично бих могъл да се обърна с лице към тях и да опитам да се измъкна навън със сила. Но това със сигурност щеше да ми отнеме секунда-две. Време, напълно достатъчно, за да могат четиримата безделници да пробият стотина дупки в гърба ми.
Същото щяха да направят и ако се втурнех напред. А и къде можех да отида, по дяволите? Да избягам навътре в Пентагона? Абсурдна идея. Това е най-голямата административна сграда в света. Трийсет хиляди души. Пет надземни етажа. Два подземни. Двайсет и седем километра коридори. Десет радиално разположени коридора между отделните сектори. Максимум седем минути за преодоляване на разстоянието между всеки две произволни точки. Бях чувал, че това време е изчислено на базата на бърз „марш на скок", което означава шест километра в час. Ако тичам колкото ме държат краката, бих могъл да го преодолея за около три минути. Но къде ще отида? Бих могъл да се шмугна в някое от сервизните помещения, да открадна кутията с обяда на чистачката и да изкарам ден- два. Или да взема заложници, за да ги накарам да ме чуят. Но доколкото ми беше известно, никой досега не беше спечелил нещо от вземането на заложници.
Затова реших да изчакам.
- Надявам се да имате хубав ден, сър - обяви служителят на ОС отдясно и се плъзна покрай мен.
Колегата му стори същото отляво. Обърнах се да ги погледна. Двама мъже на пост, които очевидно се наслаждават на възможността да се поразтъпчат на чист въздух и да сменят наблюдателния си пункт. Всъщност поведението им съвсем не беше лишено от логика. Може би беше част от предварителните им планове. Бяха направили безуспешен опит да ме заключат в някоя стаичка и сега просто минаваха на план Б. Всичко е наред. Ще изчакат да вляза в сградата, ще затворят вратите и ще превключат на ситуацията за контрол на тълпите. Тоест ще разпръснат хората, които вече са преминали проверката, за да увеличат шансовете им за оцеляване при евентуална престрелка. Предполагаше се, че стъклата на вратите са бронирани, но човек никога не знае къде са отишли парите на данъкоплатците.
Вратата на крачка пред мен беше отворена. Поех си дълбоко дъх и влязох във фоайето. Понякога наистина трябва да пипнеш печката, за да провериш дали е гореща.

Превод Веселин Лаптев