page contents Книжен Ъгъл: Ераст Фандорин като хармонична личност на петдесет
Предоставено от Blogger.

Ераст Фандорин като хармонична личност на петдесет

24.11.11

Борис Акунин*


Ераст Петрович започна да се смята за хармонична личност от момента, когато достигна първото стъпало на мъдростта. Това не се случи нито късно, нито рано, а точно когато трябваше – бе на възраст, когато е време да се правят изводи, но плановете все още могат да се променят.
Най-същественият извод, направен от изминалите години, се свеждаше до пределно кратка максима, която струваше колкото всички философски учения, взети заедно: остаряването е добро. Да „остаряваш“ значи да „съзряваш“, тоест става не по-зле, а по-добре – по-силен, по-мъдър, по-завършен. Обаче ако човек, стареейки, усеща не придобивка, а загуба, значи корабът му се е отклонил от курса.

В продължение на морската метафора може да се каже, че Фандорин премина рифовете на петдесетте, където мъжете тъй често претърпяват корабокрушение, с издути платна и развят щандарт. Вярно, че екипажът едва не вдигна бунт, но се размина.
Опитът за метеж се случи точно в деня на половинвековния юбилей, което, разбира се, не беше случайност. В съчетанието на цифрите има безусловна магия, само напълно лишените от въображение хора не я чувстват.
След като по случай рождения си ден се разходи със скафандър по морското дъно (по онова време Ераст Петрович бе станал страстен водолаз), вечерта той седеше на верандата, гледаше дефилиращата по улицата публика, отпиваше си от пунша с ром и повтаряше наум „На петдесет съм, на петдесет съм“ – сякаш се опитваше да вкуси някакво необичайно питие. Изведнъж погледът му се спря върху грохнало старче с бяла капела; слуга мулат буташе съсухрената, трепереща мумия в инвалидна количка. Взорът на този Матусал бе мътен, от брадата му като конец се точеше слюнка.
„Надявам се, че няма да доживея до такава възраст“, помисли Фандорин – и внезапно разбра, че се е уплашил. А още повече се уплаши от това, че мисълта за старостта го уплаши. Настроението му бе развалено. Той се прибра в стаята – за да прехвърля нефритената броеница и да рисува на лист хартия йероглифа „старост“. Щом листът се изпълни с изображения на символа във всевъзможни стилове, проблемът бе решен, концепцията бе изработена. Метежът на кораба бе потушен. Ераст Петрович се възкачи на първото стъпало на мъдростта.
Животът не може да бъде спускане, а само издигане – до най-последния миг. Това първо. В онзи често цитиран стих на Пушкин: „Изтичат ден след ден, и с всеки час отплува частица битие“ има смислова грешка. Сигурно поетът е бил в депресия или това просто е недомислие. Стихотворението трябва да се чете така: „Изтичат ден след ден, и всеки час донася частица битие“. Ако човек живее правилно, течението на времето го прави не по-беден, а по-богат. Това второ.

Стареенето трябва бъде изгодна търговска операция, бартер – физическото и умственото здраве за духовно, външната красота срещу вътрешна. Това – трето.
Всичко зависи от сорта вино. Ако е евтино, от възрастта ще прокисне. Ако е благородно, ще стане само по-добро. Оттук идва изводът: колкото по-възрастен става човек, толкова по-качествен е длъжен да става. Това четвърто. И пето. Ераст Петрович нямаше намерение да се разделя с физическото си и умствено здраве. За тази цел той разработи специална програма.

***
Маса – слугата, приятелят, единственият на този свят близък човек – отлично знаеше, че когато господарят е в такова състояние, е по-добре да не го закача. Японецът през цялото време бе наблизо, не се набиваше на очи и беше по-тих от водата. Отмени две любовни срещи, за чай пращаше метачката. Дръпнатите очи на източния човек проблясваха развълнувано – Маса очакваше интересни събития.
През миналата година довереникът също чукна петдесет и се отнесе към тази значима дата с истинска японска сериозност. Промени живота си още по-радикално от господаря си. Първо, съгласно древната традиция си обръсна главата – в знак на това, че вътрешно преминава в монашеско състояние и готвейки се да се пренесе в отвъдния свят, се отрича от всичко суетно. Вярно, че Фандорин засега не забелязваше Маса да е променил женкарските си навици. Впрочем правилата на японските монаси не предписват плътско въздържание.
Второ, Маса реши да приеме ново име, за да скъса окончателно с онова, което е бил преди. Тук изникна едно усложнение: оказа се, че по законите на Руската империя смяната на името може да стане само при кръщение. Но това препятствие не спря японеца. Той с удоволствие прие православието, окачи на гърдите си солидно по размери кръстче, започна неистово да се кръсти към всички кубета и дори когато чуеше камбанен звън, което не му пречеше все така да пали благовония пред домашния си будистки олтар.
Съгласно документите той вече не се казваше Масахиро, а Михаил Ерастович (на кръстника му). Наложи се Фандорин да сподели и името си с новоизпечения раб Божи – японецът бе помолил за това като за най-великата награда, с която сюзеренът може да дари един предан васал за дългата и усърдна служба. Паспортът си е паспорт, но Ераст Петрович си извоюва правото да нарича слугата както и преди – Маса. И безжалостно пресече всички опити на кръщелника да го нарича „отоо-сан“ (баща), още по-малко пък „татенце“.
И така, Ераст Петрович и Михаил Ерастович не мръднаха от вкъщи четири денонощия и нетърпеливо поглеждаха телефона в очакване на повикване. Лакираната кутия мълчеше. Тя всъщност не звънеше често, защото хората, които знаеха номера на Фандорин, бяха малко.
В понеделник, 5 септември, в три часа след пладне най-накрая се обадиха.
Вдигна Маса – той тъкмо полираше апарата с плюшен парцал, сякаш искаше да умилостиви капризното божество.
Фандорин отиде в другата стая, застана на прозореца и вътрешно започна да се готви за важния разговор. „Да поискам максимални пълномощия и абсолютна свобода на действие, веднага – мислеше си той. – Иначе няма да се съгласявам. Това първо...“
На вратата се показа Маса. Лицето му бе съсредоточено.
– Не знам от кого очаквахте обаждане през всичките тези дни, господарю, но предполагам, че го дочакахте. Гласът на дамата трепери. Казва, че работата е много спешна, „те-редзу-би-тяй-ной вазносчи“ – Маса изрече последните думи на руски.
– Д-дама ли? – учуди се Фандорин.
– Тя каза „Орига“ – Маса смяташе бащините имена за излишна декорация, не ги запомняше и често ги пропускаше.
Недоумението на Фандорин изчезна. Олга... Е, разбира се. Трябваше да го очаква. Властта не иска да моли открито за помощ частно лице, когато става дума за толкова заплетено дело, вещаещо непредсказуеми усложнения. Фандорин познаваше Олга Борисовна Столипина, жената на ранения премиер, правнучка на великия Суворов. Твърда жена, умна, такава няма да се пречупи под каквито и да било удари на съдбата.
Тя, разбира се, е наясно, че съвсем скоро ще стане вдовица. Не е изключено да се обажда по собствена инициатива, защото чувства, че официалното разследване се води странно. Ераст Петрович въздъхна дълбоко и взе слушалката.
– Фандорин. С-слушам ви.

Превод Денис Коробко 

*Откъс от романа "Целият свят е театър" (Еднорог).Борис Акунин е автор на десетилетието в Русия според класацията на най-голямата книжарница в руската столица - „Москва”. А в класацията за книги с най-голям тираж по години, Борис Акунин оглавява 2010 г. с „Целият свят е театър”, последния роман от  поредицата му исторически детективи с главен герой Ераст Фандорин.