page contents Книжен Ъгъл: Преводачът представя: Унамуно и "Живата поема на любовта"
Предоставено от Blogger.

Преводачът представя: Унамуно и "Живата поема на любовта"

9.12.11

Николай Тодоров

Да обичаш значи да изпитваш болка
и ако телата се свързват чрез насладата,
то душите се свързват чрез болката.
Мигел де Унамуно

Първото, което непредубеденият читател усеща, докосвайки се до разказите на Унамуно  "Живата поема на любовта" (Унискорп), е простият изказ: авторът би могъл да стои пред нас и да говори също толкова непринудено. Изреченията са кратки, но това не пречи речта да е топла и образите да оживяват. Често писателят върви редом с персонажите си, следва пътя им като добросъвестен хроникьор и даже разговаря с тях, напътства ги, понякога спори или ги оставя да правят каквото си поискат.
Премеждията им са и негови заради голямата му обич към героите – те са му скъпи и той ги жали, особено когато съдбата им е тежка или са безсилни да променят участта си. Ето защо се обръща към тях не само като герой към героя, а и като творец към твореца.

Известният испански писател и философ Мигел де Унамуно е роден през 1864 г. в Билбао в семейство на баски. Завършва Мадридския университет с докторска степен по философия и хуманитарни науки. Връща се в Билбао, където преподава латински език. По-късно в университета в Саламанка получава професорско място и преподава гръцки език, антична литература и философия, а от 1901 г. е негов ректор. Философията на Унамуно е повлияна от Киркегор, Ницше и Паскал. За него основният проблем е духовният живот на личността.
При режима на Примо де Ривера писателят е изпратен в изгнаничество. През 1930 г. се завръща в родината и умира през 1936 г. под домашен арест в пълна духовна изолация.
Унамуно е една от най-крупните фигури в испанското литературно и културно движение „Поколение ‘98”. Богатото му литературно творчество е преведено на множество езици.

ПРЕМЕЖДИЯТА НА ЕДИН ПИСАТЕЛ

Мигел де Унамуно често върви редом със своите герои. Той не отстъпва и не избързва спрямо тях, следва пътя им като добросъвестен хроникьор и често... разговаря с тях, напътства ги и ги наблюдава, а понякога се случва да спори или да ги оставя да правят каквото си поискат. Когато не му позволяват да се намеси, неговият глас продължава да се чува, но вече ведно с техните. Премеждията им са и на автора заради голямата му обич към героите - те са му скъпи и той ги жали, особено когато съдбата им е тежка или са безсилни да променят участта си. И се обръща към тях не само като герой към героя, а като творец към твореца. Такъв е например неочакваният обрат в знаковата му творба „Мъгла” (1914).

Извън неочаквано оживелите истории, Мигел де Унамуно е сдържан и прям човек, който най-често е облечен в стегнат, черен костюм, така строг, че почти скрива бялата яка на ризата. Това той нарича своята светска униформа. Никога не носи връхна дреха, дори и през най-студените дни. Неговата шапка, черна като костюма му, напомня тази на протестантски пастор или на кастилски земевладелец. Острият му глас вибрира с небивала страст. Във всеки негов жест има сила и мъжество, на които светлата брада и пронизващите очи придават особено достолепие...

Такъв поне го описват неговите съвременници и приятели като големият испански писател Хосе Мартинес Руис (Асорин). И двамата принадлежат на едно и също поколение - Поколението от 98, макар Унамуно да е роден през 1864 г., а Асорин - през 1873 г. И все пак именно това е идейното движение, към което често са причислявани от историците. Но как е възможно един творец да бъде включен само в едно движение, дори и то да е необикновено по-своя обхват и въздействие? За да стане по-ясно идейното богатство, което „Поколението от 98” оставя на своите наследници, краткото представяне на тази общност може да звучи така: движението, което засилва връзката на испанската и европейската култура. Тогава може би не би било странно сравнението на Мигел де Унамуно с фигури като Морис Метерлинк, Райнер Мария Рилке или дори Константин Балмонт, но нека оставим тази задача на литературоведите.

Преломът между ХІХ и ХХ в. е време, в което европейските творчески търсения са необичайно единни и същевременно - необичайно разнолики. Идеите на Унамуно нямат монолитността на тези на Просвещението, схематичността на класицизма или чувствеността на романтизма. Това е време, в което романтизмът отстъпва място на нови, често противостоящи си течения като реализма и символизма (така както си противостоят разумът и чувството), а естетизирането се редува с експериментални образи, повлияни от декадентската литература.

Всяко творчество, използващо словото, е възприемано като поезия. Преосмислянето на реалния свят и на отвъдното е основна тема в творчеството на Унамуно, но е само пример за една от високите идеи в много широк спектър. Тези идеи назряват още от Просвещението и приемат най-различни форми: разкази, романи, поеми, есета и др. Отново само ще спомена влиянието, което оказват върху творчеството на Унамуно кратките философски новели на Волтер и задълбочените теологични разсъждения на Сьорен Киркегор.

Първото, което усеща непредубеденият читател, докосвайки се до разказите на Унамуно, е простият изказ - авторът би могъл да стои пред нас и да говори със същите непринудени думи. Изреченията са кратки, почти камшичени, но това не пречи речта му да е топла и образите да оживяват пред погледа. Дори когато историята е тъжна, а такива истории не може да няма, у читателя не остава тягостно чувство, а усмивка, необикновено лека и сърдечна - от онези, които не могат да бъдат описани. Това в никакъв случай не е английски хумор, френска ирония или руска насмешка. Колкото и да е странствал писателят, през каквито и премеждия да е минал, не забравя местата, от които е тръгнал, слънцето, земята и въздуха, от които са почерпили сила идеите му. Духът му благоговейно преоткрива всичко испанско, но писателят не остава сляп и безмълвен пред необходимостта от промени. Дори в моментите на дълбоко отчаяние заради несгодите из житейския му път, Унамуно успява да запази своята вяра - а тя е не само религиозна, но и хуманистична.

Търсейки израз на противоречията, терзанията, домогванията и съмненията в себе си, той започва да пише и сам се превръща в странник в своите творби, прекосявайки философски есета като „За трагичното чувство от живота” и „За живота на Дон Кихот и Санчо” и прозаични творби като „Мъгла”, „Примерни новели”, „Абел Санчес” и др., където теологичните и философските разсъждения се редуват с игрословици, хуморески и парадокси.
Понякога Унамуно дава повече свобода на своите герои, но изпада в затруднение, когато трябва да я отнеме. Сам той неведнъж трябва да брани собствената си свобода, въпреки голямото уважение, което му се засвидетелства приживе. Между 1924 г. и 1930 г. е принуден да живее в изгнание заради либералните си политически убеждения и се случва неведнъж да рискува живота си. Идеите, които защитава, и онези, за които разказва, са едни и същи, но историите му сякаш текат извън времето. Една от причините за това е отдадеността и верността на писателя и това ги запазва неизменно млади.