page contents Книжен Ъгъл: "Милениум" представя: Целият свят в една „Стая”
Предоставено от Blogger.

"Милениум" представя: Целият свят в една „Стая”

14.12.11

Когато „Животът е прекрасен” на Роберто Бенини срещне „Робинзон Крузо” или „Граф Монте Кристо”, се получава „Стая” – естетският роман на ирландската писателка Ема Донахю, фаворит за миналогодишния „Букър”.

Петгодишният Джак от раждането си е затворник в стая с едничка, непостижимо висока капандура. Той и майка му разпределят времето си между измерване на стените, рециклиране на отпадъците и използване на всички подръчни средства, за да се сдобият със съвсем обикновени неща. Имат девет книги, репродукция на „Герника” на стената и мършаво цвете.
Малкото сиво Мишле, което Джак успява да зърне само веднъж за секунди е едничкото доказателство на петгодишното момче за това, че видяното по телевизията наистина съществува някъде там, отвъд четирите стени на неговия свят.

Поразителното в книгата не е абсурдната ситуация или стъписващият сюжет, а невероятното майсторство на Ема Донахю да представи света през очите, с езика и разбиранията на малкото дете, без историята да звучи сълзливо или сантиментално. Джак е пленителен и забавен с алогичното си мислене, с допусканите граматични грешки, с неизчерпаемото си въображение да превръща нанизаните ролки от тоалетна хартия във влак, а черупките от яйца в Яйчена змия.

„Стая” провокира читателите с нелеки въпроси за истинските ценности в живота, когато светът внезапно се преобърне. Романът излиза на български в превода на Ралица Кариева и с логото на издателство „Милениум”.

Ема Донахю е родена през 1969 година в Ирландия. Завършва английска и френска филология в Университетския колеж в Дъблин и защитава докторска степен по английски език в Кеймбридж. Автор е на 7 романа, 4 сборника с разкази и няколко пиеси. Последната й книга „Стая” е преведена на повече от 30 езика и е номинирана за наградата „Букър”. Следва откъс от "Стая".


Подаръци

Ема Донахю

Днес съм на пет. Снощи, като си легнах в Гардеробчо бях на четири, а днес, като се събудих по тъмно в Креватчо, съм станал на пет, абракадабра. Преди това бях на три, по-рано на две, на една, на нула...
- А бил ли съм на минус години?
- Ъъъ? – Мам се протяга сънено.
- Горе, в Рая. Бил ли съм на минус една, минус две, минус три…?
- Не, числата започнаха едва когато ти се изтърси тук.
- През Прозорче? И ти си била много тъжна, докато не съм се случил в корема ти?
- Точно така. – Мам се пресяга да цъкне Лампа, за да съмне. Фиии-ууу, става много ярко. Стискам очи точно навреме, после отварям едното мъничко, после и двете. – Плаках, докато ми свършиха сълзите – разказва ми тя. – Лежах тук и броях секундите.
- Колко секунди? – питам аз.
- Милиони, милиони.
- Ама не, колко точно?
- Загубих им бройката вече – казва Мам.
- После съм почнал да раста от една мъничка яйцеклетка и ти си станала дебела?
Тя се ухилва.
- Усещах как риташе.
- Какво съм ритал?
- Мен, разбира се.
На това място винаги се смея.
- Отвътре, „бум-бум”. – Мам повдига пижамената си тениска и прави корема си да подскача. – Казах си: „Джак е напът”. И още на сутринта ти се изхлузи на чергата с ококорени очи.
Поглеждам Черга – цялата е на червени, кафяви и черни вълни една около друга. Ето го петното, което съм разлял, без да искам, докато съм се раждал.
- Отрязала си връвта и си ме освободила? – разказвам на Мам. – После съм се превърнал в момче?
- Всъщност ти вече си беше момче. – Става от Креватчо и отива до Термостатко, за да загорещи въздуха.
Май не е идвал снощи след девет, въздухът е винаги различен, ако е идвал. Не питам, защото тя не обича да казва за него.
- Я ми кажи, господин Петгодишен, сега ли си искаш подаръка, или след закуска?
- Какъв е, какъв е?
- Знам, че се вълнуваш, но гледай да не си сдъвчеш пръста, защото в дупката ще се промъкнат микроби!
- И ще ме разболеят както когато бях на три с повръщано и разстроено?
- Даже по-лошо. Микробите може да те накарат да умреш.
- И да се върна в Рая по-рано?
- Продължаваш да го дъвчеш. – Дърпа ръката ми.
- Извинявай. – Сядам върху лошата ръка. – Мам, кажи ми пак „господин Петгодишен”.
- Е, господин Петгодишен, сега или по-късно?
Скачам върху Люлящ, за да погледна Часовник, на който пише 07:14. Правя се, че карам скейтборд върху Люлящ, после скачам с вик „Ууу” върху Юрганчо и вече карам сноуборд.
- Кога е хубаво да се отворят подаръците?
- И в двата случая ще е весело. Искаш ли да реша вместо теб? – пита Мам.
- Ама нали вече съм на пет, трябва сам да реша. – Пръстът ми е пак в устата, мушкам го под мишница и го заключвам. – Избирам… сега!
Издърпва нещо изпод нейната възглавница. Май цяла нощ се е крило невидимо. Навита хартия с алената панделка около нея от хилядата шоколадови бонбона, които получихме, когато беше Коледа.
- Отвори го. Внимателно.
Измислям как да разваля възела, натискам хартията да прилепне. Рисунка е, само с молив, няма цветове. Не знам какво е, после обръщам. Аз! Същият съм като на Огледалчо, само че повече – имам глава, ръце и рамене в пижамената си тениска.
- Очите на този мен защо са затворени?
- Спеше – казва Мам.
- Как си направила картина заспала?
- Не, аз бях будна. Вчера сутринта и онзи ден и по-онзи ден пусках лампата и те рисувах. – Спира да се усмихва. – Какво има, Джак? Не ти ли харесва?
- Не… защото ти си включена по времето, когато аз съм изключен.
- Е, не можех да те рисувам, докато си буден, иначе нямаше да е изненада, нали? – Мам чака. – Мислех, че ще се зарадваш да те изненадам.
- Предпочитам да се изненадам, като знам.
Тя се смее почти.
Качвам се на Люлящ, за да взема кабърче от Лавица. Минус едно в Комплект означава, че сега ще има нула останали от всичките пет кабърчета. Преди бяха шест, но едно изчезна. Едно държи „Прочути шедьоври на западното изкуство №3: Богородица и Младенеца със света Ана и свети Йоан Кръстител” зад Люлящ, едно държи „Прочути шедьоври на западното изкуство №8: Импресия: Изгрев” зад Вана, едно държи синия октопод и едно кривата рисунка на кон, наречена „Прочути шедьоври на западното изкуство №11: Герника”. Шедьоврите дойдоха с овесените ядки, а октопода нарисувах аз, това ми е най-хубавата за март, малко се е накъдрила от парния въздух над Вана. Закачвам подаръка изненада на Мам точно на средната коркова плоча над Креватчо.
Тя поклаща глава.
- Не там.
Не иска Стария Ник да я види.
- Може пък в Гардеробчо, отвътре? – питам аз.
- Да, по-добре е там.
Гардеробчо е дървен, така че трябва да натискам кабърчето извънредно силно. Затварям тъпите му врати, все скрибуцат, дори след като сложихме царевично олио на пантите. Гледам през процепите, но е прекалено тъмно. Отварям малко да надзърна, тайната рисунка е бяла освен малките чертички сиво. Синята рокля на Мам виси над част от спящото ми око, това ми око, дето е на рисунката, но роклята е истинска.
Подушвам Мам зад мен. Имам най-чувствителния нос в семейството.
- О, забравих да си бозна, когато се събудих.
- Нищо. Може от време на време да пропускаме, предвид че вече си на пет, а?
- Ааа, не! Дума да не става!
И тя ляга върху бялото на Юрганчо, и аз лягам и си бозвам много.