page contents Книжен Ъгъл: Магистралата като главен герой
Предоставено от Blogger.

Магистралата като главен герой

9.1.12

"Автонавтите на космострадата" - лебедовата песен на Хулио Кортасар

Петко Тодоров

„Беше игра”, репликира Хулио Кортасар в края на „Автонавтите на космострадата” първите слушатели на историята. Които видяли в нея нещо повече. През май 1982 той и жена му фотографката Керъл Дънлоп тръгнали с пикапа си от Париж към Марсилия. Целта им: да прекарат всеки ден на два от паркингите и да не напускат пътното съоръжение - 800 километра с 65 паркинга.

И да го опишат в книга – всекидневие: хранене, спане, хигиена, четене, писане, впечатления. Обратно изживяване на магистралата: целта е не скорост, същността е в паркингите, пътят е само пауза. Експедиция в пълния смисъл.


Кортасар в пълния смисъл. Сюрреализмът не е измисленост, той е неподозираният свят, иронията не е инструмент, а същност на отношенията. Пътеписът е традиционната корона на всяко пътешествие (изд. „Агата-А”). Със снимките на Керъл и рисунките на нейния син. Кортасар: „Пътешествията трябва да са поеми”.

И ето го другото изживяване на магистралата, нейното отрицание. Обратното на: „След трийсет, четирийсет или шейсет минути с постоянна скорост този континуум обхваща не само колелата на возилото, което човекът на волана все още си мисли, че контролира, а и самия волан, и ръцете, и рефлексите на човека, събрал в себе си, съзнателно или не, онази голяма безлична цялостност, толкова търсена от всички религии”.

Континуумът на „институцията магистрала” – асфалт, скорост, машина, шофьор. Магистралата е напаст, овчият възторг от това постижение е само част от религията. Въпросът какво печелим и какво губим е безсмислен.

Кортасар: „Открихме себе си”. И ето я литературата. Търсенето на граница между игра, литература и живот е обезсмислено, но го могат такива като Кортасар. У нас го правеше Виктор Пасков, в прозата си, не в поезията. Нашенските разбирачи му приписаха друга вечност, може да е за добро.

Кортасар и Дънлоп решили да подарят приходите от правата на книгата на никарагуанските революционери. Керъл не доживяла излизането й. За писателя тя се оказва последната, той последвал жена си през 1984.