Да бъдеш баба, да бъдеш дядо

Фицхю Додсън, Пола Рубен

Напоследък много мисля по въпроса какво е да бъдеш дядо или баба. Дълго време смятах – въз основа на собствените си наблюдения и професионалния си опит на психолог, че възрастните хора могат да дадат много на младите, както и младите могат да дадат много на възрастните, особено в едно семейство.

Тези мисли ме накараха да осъзная, че да бъдеш баба или дядо, би могло и следва да е много по-богат и приятен опит, отколкото е в действителност, за повечето баби и дядовци. Когато достигне възраст да стане баба или дядо, човек е натрупал житейска мъдрост, много любов, която да сподели, както и време да го прави.

А за човек, който обича внуците си и иска да е жизнен, бодър, да се развива и да дава, да бъде дядо или баба е прекрасна възможност за това.

Мисля, че всички, които са в някаква степен самотни и отчуждени от семействата си, биха могли да бъдат пълноценни, обичани и обичащи членове на семейството. Дори щастливите баби и дядовци вероятно биха могли да се чувстват още по-добре, ако научат малко повече как да го правят.

Разбира се, опитът на бабата или дядото е различен за всеки човек. Затова, когато реших да напиша тази книга за удоволствието да бъдеш дядо или баба, започнах да интервюирам хора в различни краища на страната, за да науча колкото се може повече какво означава за тях този опит.

Едно от най-интересните ми интервюта беше с двойка, която срещнах на къмпинг в националния горски парк „Анджелис“ в Калифорния. Семейството ми и аз често ходехме на къмпинг и бях установил, че спокойната атмосфера в природата предразполага хората да говорят свободно за себе си. И двамата бяха над петдесетте и бяха на къмпинг с осемгодишния си внук и десетгодишната си внучка, които ловяха риба в реката, докато аз разговарях с баба им и дядо им. Ще предам разговора възможно най-точно.

– Дали ми харесва да съм дядо? И още как! Дори ми се струва, че се радвам на внуците си повече, отколкото на децата си.
- Защо?
- Ами не нося чак такава отговорност за внуците и това значително улеснява нещата. Най-хубавото е, че можеш да им се радваш един ден, един уикенд или една седмица, след което да ги върнеш на родителите им. Прекрасно! Деца под наем, при това безплатно!
– Водим ги на къмпинг и ловим много риба. Научих и двамата на риболов. Толкова им харесва! Уча ги и как да чистят и готвят рибата – доста добре се справят.
– Да – включи се жена му, – много им се радваме. Естествено, понякога са непослушни и ни създават проблеми. От време на време им се караме, когато прекалят, но с всички деца е така.
– Уча ги да готвят. Вече могат да правят курабийки и кекс. А и за родителите им е голяма помощ, когато ги вземем при нас. Живеем само на трийсет минути път с кола. Ако искат да са свободни през уикенда или през седмицата, или дори само за една вечер, можем да се погрижим за децата. Като знаем колко струват бавачките сега, това никак не е малко.

През този уикенд край реката от време на време виждах двете внучета да ловят риба или да плуват. Също така понякога виждах как баба им и дядо им играят с тях карти или „Монополи“. Очевидно беше, че им е много приятно да бъдат заедно.

Съвсем различно отношение демонстрира един дядо, когото интервюирах, докато бях на къмпинг в един парк в Юта. Той и съпругата му бяха от Аризона. Синът му, съпругата на сина му и внуците живееха в Южен Орегон. Попитах го дали не му пречи, че живее толкова далече от внуците си.

– Да ми пречи ли? Съвсем не. Това му е най-хубавото. Виждаме ги само по Коледа и точно това ми харесва. Не искам да се бъркам в отглеждането на внуците. Стигат ми усилията да отгледам собствените си деца. Не искам да го повтарям с внуците. Те са си в Орегон, аз съм в Аризона и така е най-добре.

Третият дядо, този път шофьор на такси във Вашингтон, окръг Колумбия, изрази съвсем различно мнение. Единственият му внук, на три години, също живееше във Вашингтон.
– С нетърпение го чакам да порасне, да стане примерно на шест – каза той.
- Защо?
– Ами просто не знам какво да правя с едно тригодишно дете. Мога да го друсам на коляно или да го нося на конче няколко минути и това е всичко. Когато стане на шест обаче, ще мога да го водя на бейзбол, да си подаваме на двора, такива неща.

Трайното впечатление от интервютата ми с баби и дядовци от различни социално-икономически слоеве в различни части на страната е, че те много приличат на родителите по отношение на разбирането или неразбирането на децата, както и в уменията си или липсата на такива да се радват на компанията на деца.

За някои хора децата са досадно бреме. На други им се иска да знаят как да ги разбират и да общуват с тях, но честно си признават, че не могат. Малко баби и дядовци, както и малко родители, наистина разбират децата и им е приятно да прекарват време заедно с тях.
Въпреки че заглавието на тази книга е „Изкуството да бъдем баба и дядо“, иска ми се да не обсъждаме само тяхната роля в днешното общество. Искам да поставя началото на нещо, което наричам „новото голямо семейство“.

Вярвам, че това е ключът към по-добър живот не само за бабата и дядото, но и за родителите, и за внуците. Това ново голямо семейство може да допринесе за зрелостта, обогатяването и стабилността на семейството като единица. Това е изключително важно в днешното объркано време на промени.

Малко история ще ни помогне да обясним тази идея за нов вид семейство. Преди много години всички растели в старомодното голямо семейство. То включвало не само родителите и децата, но също така бабата и дядото. През повечето време и трите поколения живеели под един и същ покрив. Самият аз израснах в точно такова семейство. Баба ми и дядо ми живееха с нас от раждането ми до късната ми тийнейджърска възраст, когато починаха.

В някои случаи голямото семейство включвало и други роднини като чичовци, лели и братовчеди. Обикновено те не живеели под един покрив с родителите, дядото, бабата и децата, но често им гостували и били част от една сплотена семейна структура.

Животът в голямото семейство имал определени психологически предимства. Най-малкото структурата на това семейство осигурявала всевъзможна помощ. Когато една майка раждала първото си дете, например, и не била сигурна как да го отглежда, тя винаги можела да получи информация и емоционална подкрепа от своята майка, от свекърва си или от друга, по-опитна роднина.

Ако някой тийнейджър имал проблеми, други членове на семейството можели да се съберат с родителите, за да помогнат. Ако в голямото семейство настъпела финансова криза, членовете му можели съвместно да осигурят финансова помощ и емоционална подкрепа. Животът в голямото семейство осигурявал чувство на сигурност и принадлежност към група хора, проявяващи разбиране.

Превод Герасим Славов

Авторите на „Изкуството да бъдем баба и дядо“ (Колибри) лансират идеята за „новото голямо семейство“ и неговите психологически предимства в процеса на стабилизиране и обогатяване на семейната единица. Те предлагат конкретни напътствия за всяка ситуация и етап от интелектуалното и емоционално развитие на детето.

Д-р Фицхю Додсън е светило в областта на психологията и детската психиатрия. Започва кариерата си като свещеник, по-късно става преподавател и писател, но истинското си призвание идентифицира в грижата за децата, тяхното отглеждане, възпитание и здраве. Книгите му, издавани в милиони екземпляри по цял свят, обобщават и популяризират огромния му професионален и житейски опит.