page contents Книжен Ъгъл: Мемоарите на един крадец на книги
Предоставено от Blogger.

Мемоарите на един крадец на книги

23.1.12

Фалко Хенинг

Не крадях малки книжки. Крадях редовно и по много. Книги, книги, книги. Беше един забележителен криминален начин за снабдяване, тъй като всъщност аз обичах да чета, а възможност за гратис ми даваше библиотеката. Всъщност нямах основание да задигам от там книги и да ги нося вкъщи. В случая съществуваше малка доза лудост. Крадях от детската библиотека, от библиотеката за възрастни, крадях от книжарници. Беше съвсем просто и никога не ме хванаха. Изглеждаше, че в тази работа не съществуваше риск.

Вземах си най-малко по две книги, обикалях с тях покрай лавиците. После в някои ъгъл, когато никой нямаше наоколо, пъхах избраната от двете книги в панталона или под пуловера и продължавах бавно да се разхождам. Или заемах другата книга, или я оставях.
Бях сигурен, че никой не обръщаше внимание дали държиш в ръка една или две книги. И това функционираше винаги и в повечето случаи не ставаше въпрос само за една книга. Беше важно, въпреки затоплените помещения, да не събличам якето – иначе явно бих изглеждал пълен с книги, както коледната патица с кестени.


Друг един метод беше още по-нагъл. Просто носех в библиотеката торба с пуловер или нещо подобно. Пълнех торбата с книги и слагах отгоре пуловера за прикритие. Напускайки библиотеката, долу на улицата изпитвах силно желание да тичам, да скачам и да крещя от радост. Но вместо това нормално крачех към къщи, където разлиствах съкровището си.

За съжаление увлекателните, добрите книги в повечето случаи бяха вече раздадени. Ако искаш да ги получиш, трябва да направиш заявка. Предварително заявените книги лежаха на специален рафт зад гишето на библиотекарката. Изглеждаше невъзможно да откраднеш от тях.
Въпреки това правех предварителна заявка. Библиотекарката любезно попълваше картон с датата за връщане на съответните книги. Отивах в библиотеката, заявявах поръчаните книги и казвах, че ще поразгледам по рафтовете. За библиотекарката с това приключваше поръчката и тя хвърляше листчето, а аз можех да прибера книгите, все едно са си мои.

Всеки си имаше един най-добър приятел в училище. Моят се казваше Бен Граал. Той също нямаше скрупули и рискът да бъдеш хванат можеше да се предвиди. Понякога ходехме заедно в библиотеката. Носехме със себе си платнени торби, които на излизане бяха натъпкани. Това, изглежда, не правеше впечатление на библиотекарките. С Бен Граал се заформи съревнование кой ще открадне повече и по-хубави книги. Имаше също и западни книги на издателство „Диоген“, книги от Марк Твен и сценарии на Фелини и Уди Алън. Те бяха най-атрактивните, не толкова заради съдържанието, колкото заради произхода им.

В библиотеката имаше и едно помещение, винаги заключено. Там държаха неподвързаните книги и вестници, които много рядко се търсеха. Трябваше да поръчаш на някой служител да го отключи, но иначе оставаш в него съвсем сам. Това помещение беше много удобно за скриване на книги под дрехата.

Там имаше издание най-малко половин метър високо, с черна кожена подвързия и със златни букви, една германска хроника на германо-френската война от 1870–1871 година. Беше богато илюстрована с картини и географски карти. Изглеждаше ми много ценна. Но беше толкова огромна, че не можех да я пъхна под пуловера, без да се вижда.

Но в един зимен ден бях облякъл дебело яке, под което я пъхнах. Книгата стигна почти до брадата ми, беше толкова голяма, колкото средно голям плот за маса. Но след като се сбогувах с едно неопределено кимване с глава, излязох с огромната книга вън на чист въздух и по най-бързия начин се отправих към къщи.

– Вторични суровини – казах на родителите като обяснение за многото книги, а също и за най-новата. – Намерих я във вторични суровини.
За повечето книги обяснение не беше необходимо. Те бяха с печат и подвързия от библиотеката. Изглеждаше съвсем естествено, че съм ги заел от там.

Работата с вторичните суровини стоеше по друг начин. Пунктът се намираше върху частен терен, в голяма дървена къща, която изглеждаше като плевня. Отпред вързопите с хартия образуваха огромна купчина, която не можеше да бъде извозвана толкова бързо, с каквато скорост усърдните събирачи мъкнеха стара хартия. В двора имаше малка заключена къщурка. Както всички други деца, както моите родители и въобще всички хора в ГДР, и аз доставях вторични суровини. Това бяха стъкла, бутилки и хартия. Срещу това се получаваха съвсем прилични пари.

Моите родители, изглежда, не се чудеха, че книги от библиотеката попадаха във вторични суровини. Също не се чудеха, че ги нося вкъщи. След време би трябвало да стане ясно, че не бях ги придобил съвсем по легален начин. Защото книгите, донесени от пункта за вторични суровини, в крайна сметка издаваха, че съм ги задигнал. Все пак такъв начин на кражба не можеше да се сравни с тази от магазина. Беше едно малко спасяване на културното наследство. Стойността на една книга беше по-голяма, отколкото стойността на теглото й като хартия.

Малката къщичка в двора на пункта за вторични суровини повечето време беше заключена, но през прозореца я видях – стара пишеща машина. Беше покрита със сив прах, но въпреки това личеше, че е черна със златни надписи. Как стоеше въпросът с нея – дали беше предадена като вторична суровина или управителят на пункта я държеше там, за да я продадат по всяка вероятност по-скъпо, всичко това можеше само да се предполага.

Веднага щом я зърнах, в мен пламна желанието да я притежавам. Стана ми ясно, че винаги съм имал желание да съм собственик на стара пишеща машина. Прибрах се вкъщи, а през нощта сънувах античния уред. На следващия ден купих от кварталния магазин срещу 10 пфенига една отвертка. У дома в мазето я изкривих на менгемето като шперц. Изглеждаше също като този, който висеше на връзката с ключове на баща ми.

Следващата събота пунктът не работеше. Заради многото гаражи, съседният двор винаги беше отворен. След училище отидох с голяма раница и въоръжен с въпросния шперц. Промъкнах се зад гаражите, където беше оградата на вторични суровини зад която се издигаше високата купчина стара хартия.

Изчаках известно време, покатерих се и се озовах в средата на купчината хартия.
Промъкнах се до къщичката, където бях видял пишещата машина и побутнах вратата. Естествено, беше заключена. Опитах с шперца. Нещо се съпротивляваше. Опитах да преместя резето, долових лек шум. Бях сигурен, че съм успял, натиснах бравата, но все още беше заключено. Бях разочарован, опитах още няколко пъти и винаги ми изглеждаше, че съм се справил с резето, но вратата оставаше затворена. Още веднъж, отново същото усещане, натиснах бравата, но този път вратата се отвори.

Бях вътре и тя действително беше там, старата пишеща машина. Стори ми се, че изглежда по-хубава, отколкото през прозореца. Буквите върху клавишите бяха под малки, пожълтели, кръгли фолиа, а машината се казваше „Либеле“, произведена в Нойщадт на река Орла.
Поогледах се в помещението. Имаше и други съкровища: книги, огромни атласи, „Новият метод за природолечение“.

Прибрах толкова, колкото можеше да побере раницата, заедно с машината, отидох вкъщи, оттам тръгнах за Рангсдорф. В края на седмицата бяхме на нашето вилно място. В събота майка ми беше свободна, за разлика от мен, тъй като ходех на училище. Бяхме се уговорили, че след училище ще пропътувам 20-те километра до Рангсдорф с колелото. Това даваше на майка ми един допълнителен ден в градината, а на мен възможността да извърша кражба във „Вторични суровини“.

Карах колелото, ремъците на раницата се впиваха в кожата ми и ме претриваха до кръв. Нищо чудно, носех пишеща машина и наръч книги. Обаче не беше никак лошо, карайки колелото, си мислех за тази чудесна пишеща машина на гърба ми и за хубавите книги. В Рангсдорф не отидох директно в градината, а се отбих до сметището, посипах с пепел машината, прибрах я отново в раницата и тогава отидох в градината.
– Погледни – казах на майка ми вместо поздрав. – Виж какво намерих!
Извадих машината и тя пожъна всеобщо възхищение.
– От сметището – добавих аз.

В Рангсдорф имаше сервиз за пишещи машини. Там я оставих срещу 42 марки да я почистят. Събраните джобни пари през годината отидоха за тази цел, но си струваше. След почистването машината функционираше безупречно. Случи се така, че по един магически начин тя се оказа в мое владение.

Криминалната кариера на Фалко Хениг

Всичко започва в детската градина „Клара Цеткин“ в Лудвигсфелде: малкият Фалко открадва детско влакче и никой не го разкрива. Необезпокояван, разказвачът става от този момент роб на своята страст, нищо не може да бъде опазено от него – играчки, велосипеди, пишещи машини и …книги. Не може да устои най-вече на книгите. Но за кражбите му учителите и другите овластени авторитети му търсят много по-малко отговорност, отколкото за „политическите“ му прегрешения.

Фалко Хениг е роден през 1969 г. в Берлин. Получава професионално обучение за словослагател при Министерството за Национална отбрана, полага зрелостен изпит за средно образование във вечерно училище. След промяната упражнява различни професии, между които портиер, редактор, актов модел за рисуване.

През лятото на 1989 г. бяга през Унгария на Запад, посещава Панаира на книгата във Франкфурт – един истински рай за клептоманите библиофили. Страстният крадец продължава своята криминална кариера и в обединена Германия … Фалко Хениг описва по един забавен начин настроенията на източногерманците. Чрез кратки епизоди западният читател хвърля един необичаен поглед в ежедневието на ГДР.

Днес работи като журналист и писател. Хениг е член на реформаторската сцена Heim und Welt в клуб Кафее Бургер в Берлин, председател е на дружеството Чарлз Буковски. Редовно публикува във вестниците Франкфуртер рундшау, Франфуртер алгемайне цайтунг, Тагесцайтунг. Участва в сборника Frische Goldjungs, издаден от Владимир Каминер, който съдържа разкази на млади писатели от Берлин. Книгата му "Криминална кариера" е подготвена от ИК "Сиела"