page contents Книжен Ъгъл: Българският Балзак
Предоставено от Blogger.

Българският Балзак

30.1.12

в. Тагес Анцайгер
Мартин Ебел


Владимир Зарев разказва за ежедневието при социализма с голям размах на четката и искрящи цветове


Б. р. - Излезе романът на Владимир Зарев „Законът” (ИК "Сиела") - последната част от трилогията „Битието”, „Изходът”, „Законът” - епична сага за съдбата на типичен български род през последните сто и двадесет години.  Действието на „Битието” се развива във Видин и София, започва в далечната 1890 и завършва на 9 септември 1944 година. „Изходът” проследява времето на социализма, той „се открива” от 9.09.1944 и завършва в 1986   година.
Действието в „Законът” започва през 1986 година, проследява перестройката на Горбачов с цялата й противоречивост, съдбовните събития, които преобръщат  и преосмислят националната ни история в края на 1989 година и разказва времето до влизането на България в Европейския съюз. За разлика от „Битието” и „Изходът” (тези две части бяха по-скоро редактирани  и осъвременени от автора!)  романът „Законът” е изцяло нов, автентичен и написан в последните години текст.

Според проф. Михаил Неделчев „Законът” е събитиен, подкупващо интересен, многопластов, сразяващо мощен роман, който притежава всички качества на знаковата книга на Владимир Зарев „Разруха” и най-вероятно ще има същата щастлива съдба. Първите две части от трилогията бяха оценени възторжено в немскоезичния свят и получиха престижни литературни награди. Следва рецензия от авторитетния швейцарски вестник "Тагес Айцангер".

В едно от своите умни есета Даниел Келман разделя великите романи в световната литература на две групи – в първата, романите а ла Флобер, е изпипан и последният детайл, всичко е перфектно, от изречението до постройката на самия роман. Вторият вид, романите а ла Рабле, не се вглеждат в подробностите, но затова пък подкупват с изящна разточителност. Естетическият вкус на съвремието предпочита, разбира се, групата а ла Флобер. Ето защо автор като българина Владимир Зарев изглежда толкова екзотичен.

Владимир Зарев, роден през 1947 г., стана известен в Германия с грандиозния си роман за времето на промяната „Разруха”, който е най-доброто, написано за прелома в Европа от 1989 г. По обхват го превъзхожда само трилогията за рода Вълчев. Похвално е публикуването му на немски език от издателство Дойтике в прекрасния превод на Томас Фрам, който от години живее в София и е учил български език образно казано „на улицата”.
През 2009 г. излезе „Битието”, първият том от трилогията, който разказва историята на петте сина на стария Асен Вълчев от началото на миналия век до 1945 г. Вторият публикуван на немски език том „Изходът” проследява живота им от 1946 г. до 1976 г., а последният роман ни води през четвъртото и петото поколение до днешния ден. Цялата трилогия ще обхваща 2 000 страници.
Монументално начинание, което може да сполучи само, ако е проникнато от съзнанието на автора за неговото призвание, но и от инатливото убеждение, че и днес историята може да се разказва като Балзак – с голям размах на четката и широки контури, с искрящи цветове и налята с фантазия метафорика, с психология, която вярва, че напълно може да обясни своите герои, със сюжети, обхващащи няколко поколения, и не на последно място с хуманистичен морал. Едно начинание, което от литературна гледна точка може да сполучи, ако силата на въображението и словното богатство издигнат автора високо над низините, където се шири тривиалната литература.

Порцелан с петолъчка


Именно това съумява Владимир Зарев. Неговите романи, а също и „Изходът”, изискват от читателя известно търпение, затова пък го възнаграждават с усещането, че докато чете бива докосван от дъха на историята – ако може да се каже така патетично, както подхожда на самия Зарев. „Изходът” показва на читателя какво се случва зад желязната завеса, която в резултат от Втората световна война откъсна половин Европа от свободата и благоденствието. Както и в първия том действието се развива в провинциалния град Видин на българо-румънската граница и в столицата София. Илия Вълчев, глава на семейството и собственик на фабрика за порцелан, бива уволнен от новите господари, фабриката му е национализирана. Райската птица, традиционен мотив върху порцелановите сервизи, е отхвърлен като упадъчен и на тях кацва петолъчка.
По ирония на съдбата в публичното поругаване на Илия участва Крум Марийкин, типичен представител на комунистическата идеология, праволинеен до крайност, който със силата на убеждението и волята иска да накара хората да бъдат щастливи. Иронията се състои в това, че Крум е незаконен син на Илия, а и почти целият персонаж в романа е свързан по роднинска или еротична линия. Той обаче не го знае и когато буржоазният му произход, това тъмно петно излиза наяве, си отива и целият му авторитет.
В края на книгата Крум Марийкин е директор на химическо чистене и се опитва да възвиси идеологически работата на служителките – та нали чистотата има и морален аспект! В крайна сметка дори на него му става ясно – все пак 30 години социализъм са притъпили в хората всякаква възприемчивост към пропагандата - че говори глупости и вместо да ги облъчва идеологически, черпи подчинените си с понички, бонбони и ликьор.
Пълна противоположност на праволинейния до безчовечност комунист Крум е неговият братовчед и съмишленик Асен Вълчев, който се появява в този роман с ореола на участник в съпротивата от първата част на трилогията. Мечтаният нов строй бързо го лишава от илюзии, без обаче да наруши вярата му в първоначалните идеали. Като юрист в университета той вижда как променящата се партийна линия – да споменем само десталинизацията и въстанието в Унгария – осветява апетитите за власт и моралните качества на преподавателите.

Човекът е това, което прави
Владимир Зарев пренася безумието на параноичната властова система в ежедневието, непрестанно поставя героите си в нови, трудни ситуации, в които те трябва да правят нелек избор и така придава на романа си екзистенциален привкус. Човекът е това, което прави в момент на вземане на решение. Но Зарев никога не съди героите си прекалено строго, колкото и жалко да е поведението им. Те дори са му много интересни с техните малки подлости и големи злодеяния, с техните прозрения и с ненатрапчивото си примирение.
Романът изобилства с характери, в които по различен начин се преплитат добро и зло, сила и слабост, неоспоримо и отблъскващо. Жените също не принадлежат към по-добрата половина на човечеството (някои от тях все пак не са толкова лоши).
Особено ярък е образът на епикурееца Гошо Пантов, който най-малко се вписва в оскъдицата на българската социалистическа система и успява да се снабдява с луксозни стоки. „Животът е кратък, удоволствията са вечни” гласи неговото верую – истинска провокация в това общество, както и самият роман, публикуван през 1983 г. в стърнището на догматичния социалистически реализъм, който сигурно е приличал на опасно и примамливо блатно цвете. Учудващо е, че тогава е бил издаден, радостно е, че се е съхранил до днес.
6 януари 2012