page contents Книжен Ъгъл: Петко Бочаров за болката
Предоставено от Blogger.

Петко Бочаров за болката

21.2.12

Емил Басат

Едва ли е нужно някакво специално представяне на човек като Петко Бочаров. Той в достатъчна степен сам се е представил с всичко, което е направил до днес и продължава неуморно да върши. Вчера стана на 93 години. Този факт е красноречив сам по себе си. Ще споделя нещо лично, вместо да ви разказвам каква книга е написал. Просто я прочетете.

Харесването е опасно нещо. То крие риска да обикнеш някого и да си принуден да го приемеш с всичките му плюсове и минуси. В случая с Петко Бочаров аз съм в доста двойствена позиция.

Харесах и препоръчах първата му книга и тя получи заслужено признание и донесе финансов успех и за двете страни –  на автора и на издателя „Жанет 45”. При втората и третата книга имах сериозни резерви, които се оправдаха впоследствие – те не срещнаха същия отклик у читателите. При четвъртата казах на Петко, че става, с една уговорка – да махне последната статия, която излизаше извън контекста на книгата.
Хубавото в нашите отношения е, че нито той се вслушваше в моето мнение, нито аз променях отношението си към текстовете му. А то, както той знае, е безкомпромисно. Неслучайно на последната книга „Нашата Виа Долороса” (Жанет 45), която ми подари тези дни, той написа: „На Емил, моят суров отрезвител”. Но това в личен план.

Петко Бочаров продължава да пише и това не може да не ни възхищава. На 93 години такава творческа активност си е направо за завиждане. Независимо от резултатите. Той опровергава тезата, че с възрастта силите намаляват. Тук няма да анализирам достойнствата и недостатъците на онова, което пише Петко, нито ще коментирам упорството му да ни залива с книгите си.

Явно няма да миряса въпреки приятелските ми предупреждения и съвета да се радва на постигнатото досега. Щом му се лудее, нека лудува. Дори да нарушава понякога мярката. Табутата са за това – да не се съобразяваме с тях.

В края на краищата Петко е във всичко, което премълчава или не може да премълчи. Неумерен и в хвалбите и в критиките си. Да е жив и здрав.
Тази книга се чете на един дъх. Четейки я, понякога се задъхвате или оставате без дъх. Толкова е наситена, наелектризираща, плътна, толкова е сгъстена болката в нея.

Оттам и това яростно писане, това изкрещяване, избухване, яд, едва прикриващ сълзите – сълзите от непрестанните загуби.

Тя е събрала на страниците си сгъстената история на българските болки и поражения. И възторга от възкръсването съответства на градуса на омерзението. Тя е истинска, защото е преживяна. Духовно, човешки. Тя иска да сподели, затова е и така лична. Звучи патетично, но патосът и е болезнен. Страданието в нея е главният герой. Страданията на един народ. Нашият. И неговото пробуждане.

Езикът на Бочаров е богатия, красив, позабравен български език. Авторът отваря стари рани и иска да помогне на натрупаната гной да излезе и тялото да се възроди.

Това е книга за българското възраждане днес. За невероятният ни шанс днес, сега да си върнем изгубеното достойнство, да заживеем най-после като останалата част от цивилизования свят. Да не гледаме надолу, а да сме с гордо вдигната глава. Не като мъченици, а като нормални хора. Каквито са повечето в света. С болките и грижите, но достойно…

 Петко се е задушавал докато пише. Пише в някаква еуфория, трескаво, не от позата на някакъв позакъснял пророк, а от позицията на видял и препатил човек. С живи, остри сетива и език, който не щади. Той не съди, а споделя. Болката си от болката и страданията на цял един народ.

Опитва се да си обясни защо все така се случва с нас. И да ни даде надежда – не напразна, а доказана с аргументи и факти – че сме на пътя, на големия път – най-сетне, след толкова векове страдания, че най-сетне сме излезли от тунела на историята и сме се насочили към светлината.

Това е книга за болката и надеждата, за увереността, че ще успеем да развием най-доброто у себе си като народ. И ще си докажем, че можем. Да сме като другите – нормалните народи по света. Истински.

Това е книга за унизеното национално достойнство, за унизеното лично, човешко достойнство, тя споделя личната болка на автора от пропиляното от глупави управници и политици време, от изгубените поколения за България, от липсата на шанс и късмет.

Това е книга за обречеността ни на географията, на мястото, където сме заживели преди векове, осъдени да воюваме непрестанно със съседите ни, за да оцеляваме.

Тя е побрала и болката на Бочаров от алчността и недалновидността на управници, докарали четири национални катастрофи, от предателствата, тя е побрала и чувството му на срам от онова, което е трябвало – „бе невъзможно да не го правя” – да прави, да сътрудничи на властта в името на същото онова оцеляване, надхитряне, надиграване със властта.

Затова сигурно и езикът му е така остър, рязък, защото и болката и срама от унизеното човешко достойнство са били така силни.

Това е неговия, на Петко Бочаров, личен път по тази наша българска Виа Долороса. Не искайте безпристрастност и обективност от човек, който изпитва болка и иска да я сподели, да я изкрещи.

Това не е учебник по история. Авторът чете историята избирателно, затова и погледът му е личен, субективен – затворил се е в пространствата на болката. Не чакайте тук да откриете бодрия социалистически патос от някогашните учебници по история. нито ще дочуете напудрените националистически изцепки на псевдопатриотарите историци.

Тази книга е субективна, пристрастна и страстна. Тя прескача малките ни победи, а се спира на големите ни катастрофи и се опитва да отговори на въпроса: ”Защо сме такива?” и „Кои сме ние?”. Тя не се вайка, не се самоокайва.

Заразителен е оптимизмът на Петко Бочаров – сега имаме шанса да излезем на широкия друм, сред всички европейски народи.

Оптимизмът му не е напудрен, сладникав, захаросан. Може би понякога прекалява с похвалите на днес управляващите ни – и в това трябва да има отрезвяваща мярка – но е забележително, че той, вече на 93 години е съхранил способността да е радва на живота и да вижда хубавото в него. Петко е един щастлив човек. Да е жив и здрав.

Произнесено на премиерата на книгата на 20 февруари 2012