page contents Книжен Ъгъл: Хосе Карлос Сомоса хвърля "Стръв" на 28 и 29 март в София
Предоставено от Blogger.

Хосе Карлос Сомоса хвърля "Стръв" на 28 и 29 март в София

25.3.12

Хосе Карлос Сомоса
Новият екстравагантен трилър на един от най-актуалните и превеждани испански творци – Хосе Карлос Сомоса е „Стръв“ (превод Марин Галовски), петият роман на писателя, който „Колибри“ издава след „Пещерата на идеите“ (2000), „Клара и сянката“ (2001), „Зигзаг“ (2006) и „Ключът към бездната“ (2007).

Историята започва привидно семпло – няколко детективи, обединени от вярата си в теорията на „псинома“, се превръщат в „стръв“ за чудовищни серийни убийци. Посредством психологически формули се проектират различни ситуации  – целта е да се дешифрира начина на мислене на всеки от престъпниците. Самият сценарий на симулациите черпи въображение от съкровищницата на Шекспировите произведения.
Роденият в Куба през 1959 г. Хосе Карлос Сомоса придоби международна слава с дузината смайващо дръзки романи, написани за по-малко от две десетилетия. Навярно защото е психиатър по професия, книгите му са трескави, хипнотични трилъри, изследващи дебрите на човешката психика и населени както с „призраци“, така и с болезнено достоверни образи. Сомоса създава необозрими имагинерни светове, полива ги обилно с мистерия и виртуозни обрати,  а развръзките на романите му неминуемо спират дъха.  Авторът ще гостува в България по покана на Институт Сервантес и издателство „Колибри“ на 28 и 29 март. Следва откъс от романа

Стръв

Хосе Карлос Сомоса

Маската като че гледаше момичето някак злонамерено. Впрочем ставаше дума просто за езическо украшение, издялано от дърво и окачено на стената. На стената имаше и друга, съвсем същата, поставена на известно разстояние. Девойката ги забеляза за първи път в момента, когато й казаха да застане в профил. Говореше само седналият мъж, другият стоеше прав зад стола му и мълчеше.
– Сега, ако обичаш, си свали блузата.
Макар да не се изискваше да бъде прелъстителна, на нея й се стори, че си е събула панталона и обувките прекалено бързо, затова реши да вложи известно кокетство в движенията си. Блузката вече беше разкопчана, така че я плъзна грациозно по едното си рамо, после по другото и я остави смъкната до китките. Не носеше сутиен и малките й гърди едва се очертаваха на кльощавото й като на анорексичка телце, насред което триъгълникът на слипчето, черен като всички дрехи по нея, изглеждаше съвсем миниатюрно. Цветът не бе случаен, а беше избран съзнателно, за да контрастира с млечнобялата й кожа и платинените й коси.
Единствените изпъкващи атрибути по нея бяха чувствените месести устни и клепачите, подпухнали от безсънните нощи на работа и от обилните количества алкохол.
След като остави блузата на същия стол, където бе захвърлила панталона си, отстъпи към средата на импровизираната сцена. Двата прожектора я заслепяваха и тя успяваше да съзре единствено маските на стената отляво и еднооката видеокамера срещу себе си. Гласът на човека зад нея бе приятен, мек и ясен.
– Завъртете се, моля.
Докато изпълняваше указанията му, тя се опита да наруши напрегнатото мълчание.
– Така добре ли е?
– Да, спокойно.
Обаче беше напрегната, и то именно понеже полагаше усилия да демонстрира самообладание. И не защото й липсваше опит в подобни сесии, нищо подобно. Лени, или Олена Гюшева, както бе записано в овехтялата й лична карта, на която бе залепена, като за подигравка, една ужасна нейна снимка от времето, когато бе на двайсет и четири, често бе заставала пред камерата и в повечето случаи дори с още по-малко дрехи. Вината беше на Карл, берлинският фотограф, който я бе измъкнал от родния й Киев, за да я доведе тук, в Ибиса. За трите години, в които бяха живели заедно, преди да я зареже, беше успял да я рекламира добре, беше й направил фантастична фотосесия, която Олена бе качила в уебстраницата си и я бе разпратила на всички испански и чуждестранни агенции, за които се предполагаше, че биха могли да проявят интерес към нея. В момента работеше като сервитьорка в една дискотека, но твърдо вярваше, че съдбата й ще се промени. Нямаше начин да не дойде ден, в който ще се захване да прави кино. Адриана, съквартирантката от Хондурас, гледаше на карти. Беше й предсказала:
– Ще имаш блестящо бъдеще, Лени! Повярвай ми, всеки път, като ти хвърлям карти, така излиза.
Адриана бе нисичка, с мургава кожа и индиански черти. Бяха започнали заедно в дискотеката, но сега тя си бе намерила „сериозна работа“ – секретарка в туристическа агенция. Олена много я обичаше, защото бе общително и емоционално момиче. Жалко обаче, че беше толкова подозрителна. И не преставаше да я съветва. Олена я наричаше „мамче“, въпреки че истинската й майка не бе полагала и наполовина толкова грижи за дъщеря си. Адриана често казваше, че за момичета като Олена град Ибиса представлява не остров, а ничия земя насред петте континента. „Познавам и други, които дойдоха тук, а скоро след това ненадейно и безследно изчезнаха. Повече никой няма да чуе за тях.“ И добавяше: „Свършват някъде в Азия или в някоя арабска страна.“ Беше болна на темата дебнещи опасности и все й се привиждаха отвличания, убийства и изнасилвания. Настояваше Олена да си приготви чанта с „неприкосновени запаси“, комплект от разни неща, които биха й послужили да оцелее в критична ситуация.
За Адриана важно бе единствено бъдещето. Стремеше се да го предскаже, защото не успееше ли, то я плашеше. За разлика от нея Олена живееше за момента, но в никакъв случай не бе по-малко предпазлива от съквартирантката си. В родината й Украйна животът бе труден, колкото в която и да е страна, през която Адриана бе минала, ето защо от дете й се налагаше да си отваря очите на четири, ако не искаше да я сполетят разни неприятности. В резултат на това, преди да отиде на ново място, Олена неизменно го проучваше най-подробно, така че го научаваха наизуст дори двете й кукли от детинство – единствения багаж, с който преди време бе напуснала Киев. Винаги, когато й предстояха „съмнителни“ срещи, викаше някое от мускулестите момчета от дискотеката и оставяше бележки кога точно е излязла и в колко часа предполага, че ще се прибере. Разбира се, никога не забравяше мобилния, въпреки че бе наясно колко излишно е това, при модерните средства за заглушаване. Имаше вяра много повече на хората, отколкото на техниката, като всеки разумен съвременен гражданин. Никак не беше лесно да измамиш Лени Гюшева, макар да изглеждаше толкова крехка и уязвима. В известен смисъл „неприкосновените й запаси“ бяха доста по-практични от тия на самата Адриана.
– Чудесно! Стой така с лице към мен и гледай в камерата.
Усещаше се напрегната и нервна. Устата й бе пресъхнала и въпреки че бе почти напълно гола, беше започнала да се поти. Самата сесия не я тревожеше ни най-малко. Двамата мъже в студиото бяха коректни, отнасяха се с необходимата учтивост и професионална дистанция. Записът щеше да трае половин час, като я бяха предупредили, че ще я снимат по бельо, а това си бе напълно в реда на нещата. Амбицията й без съмнение бе да се представи отлично и да бъде избрана в тоя кастинг. Вероятно причината за безпокойството бе именно тази.
От самото начало предчувстваше, че това е шансът й в живота. На пръв поглед обявата в интернет бе като всички останали. Ставаше дума да бъдат подбрани момичета „с възможности“, да ги заснемат, да изберат две-три от най-добрите и да ги разпратят на европейски и американски продуценти. Нищо повече. Просто и ясно. Пишеше и името на агенцията: „Ефесус“. Олена бе преровила цялата налична информация и се оказа, че агенцията съществува вече повече от десет години и че благодарение на нея в киното са били лансирани много нови лица, започнали като изпълнители на незначителни роли във високобюджетни продукции. Изобщо не се поколеба и изпрати фотосесията си и личните си данни с надеждата да я повикат. Обикновено никога не отговаряха, та даже и „снимката си по приносител да им пратиш“, както казваше Адриана, вечен и непоправим оптимист.
Да, но този път отговориха.
След три дни получи имейл. Беше одобрена за пробните снимки. Насрочени бяха за един юлски ден в седем вечерта. Мястото – една от сградите, известни като „близнаците Ява“, на Плая ден Боса. И това звучеше добре, защото „Ява“ бяха сгради с вътрешни електронни системи, разни допълнителни екстри като прозрачни стени и врати, инсталирани така, че да се отварят при определена звукова команда. Подобно място можеше да бъде наето само от агенция от величината на „Ефесус“. В продължение на няколко дни пробва всевъзможни дрехи, търсейки да избере подходящия тоалет, с който да направи най-доброто впечатление. Накрая се спря на черна блуза, джинси и спортни обувки. Следобеда преди срещата, докато се обличаше, в тясната стаичка с гръм и трясък нахълта Адриана.
–Лени, никъде няма да ходиш. Получих лош знак.
На Лени този израз й беше известен. „Лош знак“ означаваше лошо предчувствие. Адриана й бе разяснила, че тия „знаци“ идват от неродената й сестра близначка, която й изпращаше „сигнали“ от отвъдното, с които я предупреждаваше за нещо, обикновено за някаква опасност, дето трябва да се избегне. Адриана твърдеше, че благодарение на нейните послания на няколко пъти се е разминавала със смъртта като например случая, когато не се качила в някакъв междуградски автобус, който по-нататък по пътя паднал в дълбока пропаст.
– Това за рейса си ми го разправяла, Ади – каза Олена с плътния си, дрезгав глас, с подчертан славянски акцент.
– Просто отивам за малко и се връщам. Освен това знаеш и къде ще бъда.
– Представи си, че те дрогират и те отмъкнат в неизвестна посока.
– Това е сериозна агенция. Не видя ли страницата им? „Ефесус“...
Адриана я гледаше, без да трепне, с големите си черни като антрацит очи.
– Ще те снимат гола и ако им харесаш, изчезваш – предупреди я тя.
Олена й отвърна шеговито, докато се решеше пред огледалото:
– И ти ще наемеш моята стая, за което винаги си си мечтала.
– Говоря сериозно, това ми го съобщи близначката. – Тонът, с който Адриана говореше, бе наистина гробовно сериозен, така че Олена малко се сепна. – Моля те, не ходи. Олена се обърна към приятелката си и я хвана за ръцете. Бяха студени.
– Кажи ми нещо, „мамче“, тези знаци никога ли не грешат?
– Никога. – Адриана тръсна енергично глава, но внезапно замълча, разколебана, след което тихичко добави: – Е, може би в единични случаи...
– Ето, виждаш ли. Значи все пак може и да грешат. Не се тревожи, докато се усетиш, и се връщам.
На излизане й изпрати целувка.

Неочаквано всичко приключи.
– Готово. Беше много добре. Благодарим ти, Лени.
Изненадана от внезапния завършек, тя примигна. Даде си сметка, че бретонът й е залепнал от потта по челото. Въпреки че беше разсъблечена, топлината от двата прожектора я задушаваше. След миг ги угасиха, оставяйки две виолетови огънчета в очите й – два въглена като зениците на дявола. Потърка ги и отново примигна, като се опитваше да привикне с оскъдната светлинка на страничните лампи.
Седналият мъж се изправи и сдържано се усмихна.
– Можеш да се обличаш. Свършихме.
– Какви са шансовете? – предпазливо попита Олена, докато закопчаваше блузата си. Не обичаше излишните въпроси, но бе прекалено нетърпелива да разбере резултата, пък и човекът пред нея бе толкова мил, че предразполагаше и й вдъхваше доверие.
– Не мога със сигурност да кажа, миличка. Кандидатките са много, а и още не сме с ясна концепция. Но ти ни хареса. Имаш присъствие пред камерата, излъчваш естественост и непринуденост.
Този коментар я възхити.
– Благодаря ви. Кога да очаквам отговора ви?
– След края на лятото. Септември или най-късно октомври. Имаме ти данните, така че ще ти се обадим, щом... Добре ли си?
– Да, малко... – Изведнъж се почувства замаяна. Затвореше ли очи, виждаше силните прожектори, смешните маски, обектива на камерата и всичко се завихряше около нея. Представи си, че те дрогират.
Пое дълбоко въздух, направи няколко крачки и пространството наоколо си дойде на мястото. Успокои се. Никой не я бе дрогирал. Дори не й бяха предложили вода. Само й беше горещо. Усмихна се и пое салфетките, които й поднесе другият, който почти не бе отронил и дума. Бе ги взел от кутия върху стъклена масичка, на която имаше и някаква
книга. Докато бършеше потта си, от любопитство разчете заглавието й: „Комедия от грешки“, от Уилям Шекспир. Това за пореден път я убеди, че единственото, което ги интересуваше, бе спектакълът и сцената.
– Ако искаш, мини през банята, преди да си тръгнеш – предложи оня, с когото разговаряха.
– Не, благодаря, добре съм...
Наистина беше добре. Все по-добре и по-добре. Стиснаха си ръце за довиждане и щом излезе под жаркото слънце и морския бриз, главата й се проясни. Не знаеше защо, но имаше предчувствието, че ще успее.
Докато вървеше към спирката на автобуса, извади телефона си и изпрати съобщение на Адриана: „Не ме отвлякоха“, написа. У дома Адриана се направи на ядосана от приповдигнатото настроение на приятелката си, но после и двете започнаха да се шегуват. И понеже Олена тази вечер не бе на смяна в дискотеката, вечеряха заедно и вдигнаха тост за бъдещето й на актриса.
Едва по-късно, останала сама в тясната си стаичка, преди да заспи, си спомни за една несъществена, но много любопитна подробност.
Мъжът, с когото през цялото време на сесията разговаряха, накрая я нарече Лени. Бе сигурна, че няма откъде да знаят галеното й име... Или грешеше?
Разрови се внимателно в паметта си, но в края на краищата реши, че такава дреболия е без значение, и докато разсъждаваше по въпроса, заспа.