page contents Книжен Ъгъл: Може ли щастието да бъде научено?
Предоставено от Blogger.

Може ли щастието да бъде научено?

18.3.12

Рихард Прехт*

Ако следваме учението на Епикур, излиза, че „епикуреецът” е уравновесен човек, който извлича щастието си от многобройните малки радости в живота, който побеждава страховете си, обича да общува с другите хора и живее в разбирателство с тях. Едва по-късните му противници, най-вече християните, изкривяват възгледите му до неузнаваемост и превръщат безбожника Епикур в гуру на порока.

От психологическа гледна точка обаче Епикур е изпреварил доста християнските учения, защото съзнава неразривното взаимодействие между тяло и дух, между физика и психика и го поставя в центъра на своята философия. Това, на което учи той, днес може да се намери отново във възгледите на позитивната психология, модерно изследователско направление, което е разпространено предимно в САЩ.


Представителите на позитивната психология търсят критерии, които трябва да се изпълнят, за да са щастливи хората. И разработват тренировъчни програми, за да станат хората по-щастливи. Тъй като щастието, тук психолозите са съгласни с Епикур, може и трябва да се създава активно. Щастието не възниква от само себе си. Не е достатъчно да нямаме болки, стрес и грижи, за да сме щастливи. Колко много хора без големи житейски несгоди изобщо не са щастливи, а само се отегчават.

С други думи: щастието е нещо хубаво, но изисква много труд. Изследователите на щастието са обобщили този труд в цяла поредица от практически правила, които ще представя тук – отчасти с леко намигване.

Първото правило е: активност! Мозъците ни жадуват да са заети. Духовният застой създава лошо настроение. Дори само ден почивка води до масова смърт на неврони. Който не създава работа на ума си, допринася за неговото „спаружване“ – процес, обикновено свързан с чувство на неудоволствие.

Затова безработицата много скоро поражда депресии. Тогава хормоналният ни баланс страда от недостиг на допамин. Не е нужно да сме непрекъснато активни, но и прекаленото бездействие не е благоприятно за щастието. Спортът например е нещо прекрасно, защото умът сам се възнаграждава за успешните физически усилия – образуват се нови неврони.

Интересите също повишават радостта от живота. Рутината може и да има известни предимства, но не носи трайно щастие. Разнообразието и новото понякога са източници на щастие. Затова Витгенщайн, за когото стремежът към щастие е подозрителен, се придържа към точно обратната максима: „Не ми дреме какво ям, важното е да е едно и също“ – истинско ръководство по нещастие.

Второто правило е: социален живот! Епикур не държи особено да бъде в центъра на вниманието както в личния, така и в обществения живот. Но съзнава, че едва ли съществува източник на по-трайно щастие от социалните връзки. Приятелството, партньорството и семейството могат да създадат рамка, в която да се чувстваме на сигурно място.

Съвместните изживявания с партньора, с приятел или с децата усилват усещането за щастие. Когато се чувстват в безопасност, мъжете отделят окситоцин, а жените – вазопресин, хормоните на прерийните къртици, за които вече стана дума (срв. Една съвсем нормална невероятност). Който има тесни социални контакти, не остава сам с грижите и несгодите си. Нищо чудно, че доброто партньорство и достатъчно честите сексуални контакти са много по-важни за житейското щастие, отколкото парите и имуществото.

Третото правило е: концентрация! Епикур отделя много време, за да разясни на учениците си как да се наслаждават тук и сега: на аромата на цветята, на красотата на формите, на вкуса на парченце сирене. Подбраните и концентрирани наслади повишават радостта от живота. Това, което важи за нещата, би трябвало да важи още повече за хората. Колкото по-интензивен е интимният контакт с някого, толкова по-дълбоки са чувството и съчувствието.

От гледна точка на науката, изследваща мозъка, това означава: наслаждавай се докрай на състоянията на съзнанието си, най-малкото на тези, които ти се отразяват добре. А за всичко, в което човек се потапя, важи: трябва да му се отдаваме изцяло. Който, докато хапва нещо вкусно, се опасява, че ще надебелее, а по време на разговор току поглежда часовника си, сам си разваля преживяването.

Да мислим за бъдещето от време на време, е разумно, но непрекъснатата мисъл за него ни отнема настоящия момент. Животът е това, което се случва на повечето хора, докато те усърдно кроят други планове.

Четвъртото правило е: реалистични очаквания! Щастието е въпрос на очаквания. Честа грешка е да си поставяме твърде завишени, но също така и твърде занижени изисквания. И двете водят до неудовлетвореност. Който изисква прекалено много от себе си, страда от стрес, а би могъл да го избегне. Който изисква прекалено малко от себе си, страда от недостиг на допамин, а последствията са демотивация и безразличие. А липсата на въодушевление най-вероятно отново ще доведе до поставяне на твърде занижени изисквания – истински омагьосан кръг.

Петото правило е: положителни мисли! Това е може би най-важното правило. Чувството за щастие, тук Епикур и позитивната психология са единодушни, не е случайност, а следствие от „правилни“ мисли и чувства. Правилни според тях са мислите, които създават удоволствие и осуетяват неудоволствието. Специален психологически трик е призивът: „Преструвай се на щастлив и ще бъдеш щастлив!“. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Когато не ми е добре, надали ще намеря сили да се заблудя себе си, че съм в добро настроение.

Руският писател Фьодор Достоевски, тънък психолог, изразява много точно и с лека ирония мнението си за положителните мисли: „Всичко е добро. Всичко. Човекът е нещастен, защото не знае, че е щастлив. Само затова. Това е всичко, всичко! Който го осъзнае, веднага ще стане щастлив, тутакси, на мига“.

Ако се абстрахираме от иронията, основният момент е, че – поне в определени рамки – съм повече или по-малко свободен да оценявам събитията в живота си. За степента на тази свобода, естествено, може да се спори. Дали в книгата на моя живот предпочитам да се спирам на красивите или на тъжните и отегчителните пасажи?

Някои хора съумяват да извлекат от живота предимно доброто, а при други е обратното. Един от възможните подходи към това е да осъзнаем ролята на разума при оценката на собствените чувства. Защо отделям толкова време на негативното и задълбавам в него? Определено не съм свободен да избирам как да усещам нещата – отрицателно или положително, но все пак имам известна свобода по въпроса как преценявам усещанията си. Свобода, която мога да постигна с тренировки. По време на дадено чувство или непосредствено след него да подредиш и релативираш усещанията си, е голямо, но все пак усвоимо изкуство.

Често се препоръчва да запишем веднага отрицателните си чувства. Така кортексът от самото начало им прави прецизна рентгенова снимка, което ги смекчава поне до известна степен. Няма да навреди и ако си запишем няколко добри контрааргумента. Освен това позитивните психолози ни насърчават да си водим дневник на щастието, за да се научим да си припомняме по-добре хубавите моменти.

Друга мъдрост на психологията на щастието е принципът: „Не се вземай прекалено на сериозно, надсмивай се над себе си“. И тук е вярно, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Не трябва ли човек първо да го умее, за да го приложи на практика? Във всеки случай тази максима ми напомня за моя приятел Луц.

На обучение за мениджъри психотреньорът иска от участниците да проявят повече спонтанност. Швейцарски колега на моя приятел съвсем сериозно изважда химикалка и грижливо отбелязва в линираната си тетрадка: „Да бъда по-спонтанен!“. Да се научиш да се надсмиваш над себе си, е чудесна, но много амбициозна цел, свързана с високо очакване към себе си.

По-лесно е да се научим да избягваме определени източници на неудоволствие. Един от най-често срещаните източници е сравнението. Тук винаги и за всичко важи правилото: който сравнява, губи! Аз не изглеждам като модел в списание. (Вероятно „на живо“ и той не изглежда така.) Нямам доходите на най-преуспелия си съученик. Не съм толкова остроумен, колкото мнозина други. Или особено брутално: не съм толкова щастлив, колкото брат ми или сестра ми. Докато мислите така, никога няма да бъдете щастливи.

Шестият момент е да не се прекалява с търсенето на щастие. Да приемаш по-спокойно нещастието, е голямо изкуство. Доста често – ако не и винаги – в нещастието има и нещо добро. Някои хора с ужасни страдания казват, че откакто са се разболели, живеят по-интензивно. Кризите, трудностите и дори ударите на съдбата понякога са благотворни. Някои кризи водят до по-добро ново начало, макар и човек често да не знае „за какво може да му послужат“. Склонността да негодуваш против обстоятелствата, които няма как да промениш, е доста разпространена. Тук психологът на щастието размахва предупредително пръст.

Седмият, последен момент е радост от работата. Той е в тясна взаимовръзка с първия, с активността. Работата е нещо, което ни принуждава да сме активни, и повечето хора се нуждаят от този натиск, за да вършат достатъчно много неща. Разбира се, това не важи за всяка работа, но все пак се среща доста често. Работата е най-добрата психотерапия. А проблемът при безработицата е именно в тази психическа липса на самотерапия. Който не работи, лесно може да се почувства безполезен и унил: твърде малко допамин и твърде малко серотонин. Така вижда нещата и Зигмунд Фройд. За него щастието се състои в това „да можеш да обичаш и да работиш“.

Толкова за седемте правила. С основание може да се спори за стойността на едно или друго правило – а естествено и за ползата от тях. Защото нещата с тези правила не са толкова прости. Не е достатъчно само да ги посочим. Най-вълнуващият и досега най-пренебрегваният от психолозите на щастието въпрос е: докъде изобщо се простира личната ми свобода на действие?

Позитивната психология черпи знания от всеки нов резултат на науката за мозъка, но предпочита да избягва принципния дебат „Мога ли да искам това, което искам?“. Каква е ползата и от най-мъдрите максими, ако изобщо нямам възможност да ги приложа на практика? Този въпрос, изглежда, си остава изключително вълнуваща задача.

Дали с това въпросът за щастието е изяснен? Философски – може би. Затова пък психологически има още много какво да се открие. Защо някои хора живеят с толкова изумителна рутина, та е трудно да повярваме, че живеят за пръв път? Защо някои винаги знаят какво им се отразява добре? И защо повечето от нас някак си се лутат по пътя напред?

Вероятно това въобще не се дължи на факта, че едните разбират повече от щастие, отколкото другите. Тъй като рутинираните артисти в живота невинаги са по-щастливите. Надценява ли се щастието? Може би един щастлив и един успешен живот в края на краищата съвсем не са едно и също? Дали съществува нещо по-важно от щастието?

*Из книгата „Кой съм аз? И колко сме?” (Хермес). Виж повече: Рихард Прехт и философският бестселър: "Кой съм аз? И колко сме?"