page contents Книжен ъгъл: Откъс: Дийн Кунц отново смразява в "Какво знае нощта"
Предоставено от Blogger.

Откъс: Дийн Кунц отново смразява в "Какво знае нощта"

20.3.12


Смразяващият и магнетичен бестселър на Дийн Кунц „Какво знае нощта“ (Колибри), е придружен от подарък книга-новела от същия автор: „Мрак под слънцето“.

„Какво знае нощта“ (превод Стоянка Илчева) ни среща с Джон Калвино – порядъчен полицай, работещ в отдел „Грабежи и убийства“. В миналото си е преживял трагедия, която оставя дълбок отпечатък върху психиката му – неидентифициран престъпник избива цялото му семейство. Две десетилетия по-късно полицията регистрира убийства със същия „почерк“.

„Мрак под слънцето“ е разказ за последиците от сблъсъка на добродетелта със злото. Това е същият онзи сблъсък, променил завинаги живота на убиеца в „Какво знае нощта“.


Дийн Кунц е роден през 1945 г. Статистиката относно творческите му успехи е повече от красноречива: романи от различни жанрове, преведени на 38 езика и тиражирани в половин милиард екземпляра до момента; единайсет от заглавията му са били номер едно в „Ню Йорк Таймс“, а Кунц е обявен за майстор на психологически напрегнатия диалог и „най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка“.

Какво знае нощта

Дийн Кунц

В коя година се развиха тези събития, е без значение. Къде се случиха, не е важно. Времето на действието е когато и да е, а мястото - където и да е.
Внезапно по обяд, шест дни след убийствата, птиците накацаха по дърветата или някъде на завет. Миг след това, сякаш крилата им бяха прорязали небосвода, рукна дъждът. Следобедът се проточи, мъгляв и мокър като падащия здрач в Атлантида.

Силуетът на щатската болница, издигната върху близкия хълм, се открояваше върху сивото, прогизнало небе. Септемврийската светлина обточваше с бляскави остриета всяка гранка дъжд.

Процесия от двайсет и пет метрови мастилени букови дървета отделяше платната за пристигане и напускане на пътя за влизане. Клоните им, надвиснали над колата, събираха дъжда и го изливаха в силни струи, които барабаняха по предното стъкло. Чистачките махаха в унисон с бавния и тежък ритъм на сърцето на Джон Калвино. Не беше включил радиото. Единствените звуци идеха от мотора, чистачките, дъжда, свистенето на гумите по мокрия паваж и спомена за воплите на умиращи жени.

Когато стигна до главния вход, той паркира на забранено място под портала и сложи табелката с надпис ПОЛИЦИЯ над контролното табло.

Джон беше детектив от отдела за разследване на убийства, но колата си беше негова, а не служебна. Използването на табелката в извънработно време не беше съвсем по правилата, но на съвестта му тежаха и по-сериозни отклонения от нередното използване на полицейските предимства.
На рецепцията във фоайето седеше слаба жена с ниско подстригана черна коса. Миришеше на цигарите, изпушени през обедната почивка, за да убият апетита й. Устата й беше стисната сурово като на игуана.
След като видя полицейската карта на Джон и изслуша молбата му, тя повика човек по вътрешния телефон да го придружи. После стисна химикалка с тънките си пръсти, а белите й кокалчета щръкнаха като изсечени от мрамор, и записа с печатни букви името и полицейския му номер в книгата за посетители.
Искаше й се да подхване разговор за Били Лукас, за да научи каквото може.
Ала Джон се премести до най-близкия прозорец и впери невиждащ поглед в дъжда.
След няколко минути един огромен санитар, на име Коулман Хейнс, го поведе към последния, третия етаж. Масивните му телеса изпълниха асансьора, сякаш беше бик в тясна оборна клетка, чакащ да му отворят вратата и да се втурне към родеото. Махагоновата му кожа лъщеше леко и контрастираше с ослепителния блясък на бялата му униформа.
Разговорът им се въртеше около необичайното за сезона време – дъжда и едва ли не зимния студ две седмици преди официалния край на лятото. Не стана дума за убийство или лудост.
Главно Джон поддържаше разговора. Санитарят беше сдържан до степен, която граничеше с флегматичност.
Асансьорът спря и те излязоха във вестибюл. Зад едно бюро седеше червендалест пазач и четеше списание.
– Носите ли оръжие? – попита той.
– Служебния ми пистолет.
– Ще трябва да ми го дадете.
Джон извади оръжието от раменния кобур и го предаде.
Върху бюрото имаше електронно табло за управление. Пазачът докосна една от иконите на екрана и освободи електронната ключалка на вратата вляво.
Коулман Хейнс го поведе по обикновен на вид болничен коридор – подът беше покрит със сиви плочки от линолеум, стените бяха боядисани в бледосиньо, а таванът беше бял с флуоресцентни панели.
– Ще го преместят ли някога на нормален етаж, или ще остане постоянно под охрана? – попита Джон.
– Аз бих го държал тук завинаги, но зависи какво ще кажат лекарите.
Хейнс носеше колан, на който бяха накачени торбички с флаконче сълзотворен газ, електрическа палка, белезници с пластмасови гривни и портативен радиоприемник.
Всички врати бяха затворени. На всяка имаше панел за електронно отключване и малко прозорче.
– С двойни стъкла са – отбеляза Хейнс, който беше проследил погледа на Джон. – Вътрешното стъкло е нечупливо, а външното – двупосочно огледало. Но Били ще бъде в конферентната зала.
Конферентната зала се оказа голяма квадратна стая, разделена на две с половинметрова преграда. От тази ниска стена до тавана се издигаха панели от дебело армирано стъкло в стоманени рамки.
Във всеки панел, близо до перваза, както и малко над човешкия бой, бяха вградени правоъгълни стоманени решетки, които даваха възможност за свободно преминаване на звука от двете страни на стъклото.
По-близката част на стаята беше по-малка – шест метра на дължина и навярно два и половина на ширина. Две кресла бяха сложени под ъгъл към стъклото и между тях имаше малка масичка.
В другата половина имаше едно кресло и дълга кушетка – пациентът можеше да избере дали да седне, или да легне.
От близката страна на стъклото креслата имаха дървени крака и тапицерия с копчета.
От другата страна краката на мебелите бяха покрити и тапицерията беше без копчета и обковка.
На тавана от страната на посетителя бяха монтирани камери, които обхващаха цялото помещение. От стаята на пазача Коулман Хейнс можеше да наблюдава какво става, но не и да слуша.
Преди да си тръгне, санитарят посочи към таблото за вътрешна звукова връзка на стената до вратата.
– Позвъни, когато свършите.
Останал сам, Джон се изправи до едно от креслата и зачака.
Покритието на стъклото явно нямаше силно отразяващи свойства, защото по гладката му повърхност едва се забелязваха призрачните очертания на образа му.
На отсрещната стена, от страната на пациента, през два прозореца с решетки се виждаха проливният дъжд и пихтиестите като туморна тъкан черни облаци.
Вратата от лявата страна се отвори и в частта за пациента влезе Били Лукас. Беше по чехли, сиви памучни панталони с ластик на кръста и сива тениска с дълги ръкави.
Лицето му бе млечнобяло и видът му беше толкова открит и искрен, колкото и привлекателен. Светлокож, с гъста черна коса, облечен от горе до долу в сиво, той напомняше на портретите на холивудските знаменитости на Едуард Стайхен от двайсетте и трийсетте години на двайсетия век.
Единственият цвят по него, единственият цвят от неговата страна на помещението беше яркото, бистро, лъчезарно синьо на очите му.
Без да проявява нито възбуда, нито лекарствено предизвикана летаргия, Били прекоси бавно стаята, с уверено изправени рамене и едва ли не плашеща грация. Той не свали
очи от Джон от момента, в който влезе в стаята, докато не застана пред него от другата страна на стъклената преграда.
– Не си психиатър – поде Били.
Гласът му беше ясен, отмерен и мелодичен. Беше пял в църковен хор.
– Детектив си, нали?
– Калвино. От отдел „Убийства“.
– Вече минаха дни, откакто си признах.
– Да, знам.
– И има доказателства, които показват, че вината е моя.
– Вярно.
– Тогава какво искаш?
– Да разбера.
Нещо като усмивка, намек за веселие озари лицето на момчето. Едва четиринайсетгодишен, той не се разкайваше, че е избил семейството си и бе способен на невероятна жестокост. Въпреки това тази полуусмивка не му придаваше вид на самодоволен злодей, а на човек, унесен в привлекателна носталгия, сякаш си спомняше за часове, прекарани в увеселителен парк, или за разходка край морето в хубав ден.
– Да разбереш? – повтори Били. – Искаш да разбереш... какъв е бил мотивът ми?
– Не си дал обяснение защо си го направил.
– На това е лесно да се отговори.
– Тогава кажи защо?
– ЗА БЕДА – заяви момчето.

Безветрието на деня изведнъж се преобрази в буря и дъждовните капки зачаткаха като едри сачми по армираното стъкло на преградените с решетка прозорци.
Металният им шум сякаш сгря синия поглед на момчето и очите му засвяткаха като сигнални светлини.
– „За беда“ – повтори Джон. – Какво означава това?
За момент Били Лукас сякаш се канеше да обясни, после сви рамене.
– Ще ми кажеш ли? – подкани го Джон.
– Носиш ли ми нещо?
– Какво? Подарък ли? Не. Нищо.
– Следващия път ми донеси нещо.
– Какво например?
– Няма да ми разрешат да взема нищо остро или твърдо и тежко. Книги с меки корици стават.
Момчето беше отличник, в началния клас на гимназията, след като бе прескочило две години в училище.
– Какви книги предпочиташ? – попита Джон.
– Каквито и да е. Чета всичко и го преправям наум по мой вкус. Моята версия на всяка книга завършва със смъртта на всички.
Бурното небе, което досега беше мълчало, изведнъж придоби глас. Били вдигна поглед към тавана и се усмихна, сякаш гръмотевицата се бе обърнала специално към него. Отметнал глава, затвори очи и продължи да стои така дори и след като тътенът заглъхна.
– Планирал ли беше убийствата, или се случиха спонтанно?
Клатейки глава от една страна на друга, сякаш беше сляп музикант, вживяващ се в музиката си, момчето отвърна:
– О, Джони, аз замислях да ги избия отдавна, много отдавна.
– Колко отдавна?
– По-отдавна, отколкото би повярвал, Джони. Много, много отдавна.
– Кого уби най-напред?
– Какво значение има, след като всичките са мъртви?
– За мен има значение – рече Джон Калвино.
По прозорците запулсира светлина от светкавица, тлъсти дъждовни капки пропълзяха по стъклата, оставяйки мрежа от артерии, които оживяваха при всеки нов блясък.
– Първо убих майка. В инвалидната количка, в кухнята. Вадеше кутия мляко от хладилника. Изпусна я, когато ножът се заби.
Били престана да си върти главата, но лицето му остана вдигнато към тавана, а очите – затворени. Устата му зееше отворена. Той вдигна ръце към гърдите си и ги плъзна бавно надолу по тялото си.
Изглеждаше, сякаш бе обзет от тих екстаз.
Когато ръцете му стигнаха до слабините, те се спряха за момент и после се плъзнаха нагоре, придърпвайки тениската му.
– Баща ми беше в кабинета, на бюрото си. Цапнах го по главата изотзад два пъти, после забих острата страна на чука в черепа му. Влезе толкова надълбоко, че не можах да го извадя.
Били измъкна тениската покрай главата си, после покрай ръцете си и я пусна на пода.
Очите му останаха затворени, главата – килната назад. Ръцете му изследваха лениво голия му корем, гърдите, раменете. Беше като омагьосан от гладката повърхност на кожата си, от контурите на тялото си.
– Баба беше горе в стаята си, гледаше телевизия. Ченето й изхвърча, когато я ударих по лицето. Беше много смешно. Изчаках я да дойде в съзнание и я удуших с един шал.
Той вдигна глава, отвори очи, насочи бледите си ръце към лицето си и се зае да ги изучава, сякаш в линиите по дланите му се четеше миналото, а не бъдещето му.
– После отидох в кухнята. Бях жаден. Изпих една бира и измъкнах ножа от майка ми.
Джон Калвино седна отстрани на едно от креслата.
Знаеше всичко, което му разказа момчето, с изключение на реда на убийствата, за който Били не беше уведомил полицията. Съдебният лекар беше съставил един предполагаем сценарий, съдейки по уликите, намерени на местопрестъплението, но Джон искаше да знае всичко с точност.
Все така вглъбен в ръцете си, Били Лукас каза:
– Сестра ми Селин беше в стаята си. Слушаше лоша музика. Оправих я, преди да я убия. Знаеше ли, че я оправих?
– Да.
Момчето скръсти ръце, бавно поглади бицепсите си и вдигна очи към Джон отново.
– После я намушках точно девет пъти, макар че според мен четвъртият път я уби. Просто не исках да спирам толкова бързо.
Навън удари гръм, поройният дъжд тропаше по покрива и във въздуха сякаш пърхаха леки разтърсващи вълни. Джон усещаше трепета им по микроскопичните косъмчета дълбоко в ушите си и се чудеше дали пък не бяха резултат на нещо друго, а не на бурята.
Яркосините очи на момчето го гледаха предизвикателно и насмешливо.
– Защо каза „точно“?
– Защото, Джони, не я намушках осем пъти и не я намушках десет пъти, а точно девет.
Били се придвижи толкова близо до стъклената преграда, че носът му едва не опря в нея. Очите му бяха се превърнали в резервоари на заплаха и омраза, ала в същото време приличаха и на кладенци на опустошението, в чиито самотни дълбини нещо сякаш се давеше.
Детективът и момчето се гледаха дълго, преди Джон да
запита:
– Не ги ли обичаше?
– Как да ги обичам, като почти не ги познавах?
– Бил си с тях цял живот!
– Познавам теб по-добре от тях.
Някаква смътна, но непреодолима тревога беше накарала Джон да дойде в болницата. Срещата я бе засилила.
Той се надигна от облегалката на креслото.
– Нали не си тръгваш? – попита Били.
– Имаш ли още нещо да ми казваш?
Момчето задъвка долната си устна.
Джон изчака, докато се убеди, че не си струва повече да чака, и се отправи към вратата.
– Почакай, моля те – спря го момчето с треперещ, променен глас.
Джон се обърна и видя лицето му, сгърчено от мъка, и очите му, пламнали в отчаяние.
– Помогни ми – промълви момчето. – Само ти можеш.