Детството на майката тигрица

Ейми Чуа*

Ейми Чуа с дъщерите си

Фамилното ми име е Чуа – на китайски Чай – и аз много си го харесвам. Фамилията ми произхожда от южната китайска провинция Фуцзян, прочута със своите мислители и учени. Един от преките ми предци по бащина линия – Чуа У Нън, е бил философ и поет, придворен астроном на император Шън Цзун от династията Мин. Заради многото си разнообразни способности през 1644 година, когато Китай е изправен пред опасността от монголска инвазия, У Нън бил назначен от императора за началник на военния щаб. Най-ценната ни семейна реликва, всъщност тя е и единствената – е един написан собственоръчно от У Нън трактат от 2000 страници, тълкуващ Ай Чън или Книгата на промените, един от най-древните китайски текстове. Сега един подвързан с кожа екземпляр от трактата на У Нън с йероглифа за „Чуа“ на корицата стои на видно място върху масичката за кафе в гостната.


Всичките ми баби и дядовци са били родени във Фуцзян, но в различни моменти в периода между 20-те и 30-те години на миналия век се качвали на кораби, отправящи се към Филипините, където се твърдяло, че има повече възможности. Бащата на майка ми – кротък, учтив учител, станал търговец на ориз, за да изхранва семейството си. Не бил религиозен и не бил особено успешен бизнесмен. Жена му, моята баба, била голяма красавица и ревностна будистка. Независимо от антиматериалистичното учение на бодхисатвата5 Гуанин, тя винаги искала съпругът й да се справя по-успешно.

Бащата на баща ми, добродушен търговец на рибен пастет, също не бил религиозен и не особено добър в бизнеса. Жена му, моята изключително властна и строга баба, направила състояние след Втората световна война от бизнес с пластмасови изделия, а после инвестирала печалбите си в златни кюлчета и диаманти. След като забогатяла – главно от производство на контейнери за концерна „Джонсън и Джонсън“, – тя се преместила в голяма къща в един от най-престижните квартали на Манила. Тя и вуйчовците ми започнали да купуват стъкларски изделия „Тифани“, картини на Мери Касат и Жорж Брак и апартаменти в Хонолулу. Освен това станали протестанти и започнали да използват вилици и лъжици вместо пръчици, за да приличат повече на американци.

Родена в Китай през 1936 година, майка ми пристига във Филипините със семейството си, когато е на две години. По време на японската окупация на Филипините загубва невръстния си брат. Никога няма да забравя разказа й как японските войници разтворили насила устата на чичо й, наливали вода в гърлото му и се смеели, че ще се пръсне като надут балон. Когато генерал Дъглас Макартър освободил Филипините през 1945 година, майка ми си спомняше как тичала след американските джипове и крещяла от възторг, когато американските войници хвърляли консервени кутии с кълцана шунка. След войната тя учила в доминиканска гимназия, където станала католичка. По-късно завършила първа по успех, suma cum laude, университета „Санто Томас“ с диплома на инженер-химик.

Баща ми бил този, който искал да емигрира в Америка. Блестящ математик, влюбен в астрономията и философията, той ненавиждал непривлекателния, с чести удари под кръста семеен бизнес с пластмасови изделия и се опълчвал срещу всички планове, които родителите му имали за него.

Още като момче отчаяно искал да замине за Америка и мечтата му се сбъдна, когато го приели за студент в Масачусетския технологичен институт. Предложил брак на майка ми през 1960 година, а няколко месеца по-късно родителите ми пристигнали в Бостън, без да познават никого. Тъй като се издържали само със студентските стипендии, не можели да си позволят парно и се топлели с повече одеяла. Баща ми получил докторска степен за по-малко от две години и станал асистент в университета „Пардю“ в Уест Лафайет, Индиана.

Докато растяхме в Средния запад, аз и трите ми по-малки сестри винаги сме знаели, че сме различни от всички останали. За наше най-голямо унижение трябваше да си носим в училище китайска храна в термоси. Колко ми се е искало и аз да ям най-обикновен сандвич с колбас като всички други! От нас се искаше у дома да говорим на китайски – наказанието беше един удар с пръчица за всяка случайно произнесена английска дума.

Всеки следобед се упражнявахме по математика и на пианото и никога не ни позволяваха да преспиваме в домовете на приятелките ни. Всяка вечер, когато баща ми се връщаше от работа, аз му изувах обувките и чорапите и му донасях чехлите. Бележниците за успеха ни трябваше да бъдат безупречни. Докато нашите приятелки ги награждаваха за петици, за нас оценката шест минус беше немислима. В осми клас спечелих второ място в състезанието по история и доведох семейството си за церемонията по раздаването на наградите. Някой друг беше спечелил наградата на доброволния клуб „Киванис“ за най-добър ученик. След това баща ми каза: „Никога, ама никога повече не ме позори по този начин.“

Когато разказвам на приятели тези истории, някои от тях си мислят, че съм имала ужасно детство. Обаче това изобщо не е вярно. В моето странно семейство аз получих увереност в собствените си сили. Започнахме заедно като аутсайдери, открихме заедно Америка и в крайна сметка станахме американци. Спомням си как баща ми работеше всяка нощ до три часа под такова напрежение, че дори не забелязваше когато влизахме в стаята. Но си спомням също как ни черпеше с тортили с пълнеж, хамбургери с кълцано телешко и други лакомства в разни заведения от вериги за бързо хранене, да не говорим пък за пързалянето с шейни и ски, гребането и летуването на палатки.

Спомням си как едно момче в началното училище се заливаше от смях, като си дърпаше очите, за да станат по-тесни, и ме имитираше как казвам рестоурант. Още тогава се заклех да се отърва от китайския акцент. Обаче си спомням също дните ми като скаутка, хулахопа, ролковите кънки и обществените библиотеки, как спечелих с есето си състезанието „Дъщери на американската революция“, както и колко горда бях в онзи паметен ден, когато родителите ми станаха натурализирани американци.

През 1971 година баща ми прие едно предложение от Калифорнийския университет в Бъркли, ние си събрахме багажа и заминахме на запад. Той си пусна косата дълга и носеше якета с надписи за мир. После започна да колекционира вина и сам си построи винарска изба с хиляда бутилки. Когато придоби международна известност за работата си върху теорията за хаоса, започна да пътува из света. Първите гимназиални години учих в Лондон, Мюнхен и Лозана, а баща ми ни заведе до Арктическия кръг.

Обаче той беше и китайски патриарх. Когато дойде време да кандидатстваме в колеж, заяви, че ще живея у дома и ще уча в Бъркли (където вече бях приета) и толкоз – не ми беше оставена никаква възможност за трудния избор в кое университетско градче да живея. Не се подчиних, както той на времето не се беше подчинил на семейството си, подправих подписа му и тайно кандидатствах за един колеж на Източното крайбрежие, за който бях чула да се говори. Когато му казах какво съм направила и че са ме приели в Харвард, реакцията му ме изненада. Буквално за една нощ гневът му се замени с гордост.

Беше не по-малко горд, когато по-късно завърших Юридическия факултет на Харвардския университет и когато Мишел, следващата му дъщеря, завърши колеж в Йейл и Юридическия факултет на Йейлския университет. Беше изключително горд (но вероятно и малко натъжен), когато и третата му дъщеря Катрин напусна дома заради Харвард, където след време завърши магистратура и докторска степен.

Америка променя хората. Когато бях на четири години, баща ми каза: „Само през трупа ми ще се омъжиш за някой, който не е китаец.“ Аз обаче се омъжих за Джед и днес съпругът ми и баща ми са най-добри приятели. Когато бях малка, родителите ми не съчувстваха на хората с недъзи. В повечето страни на Азия на недъзите се гледа като на нещо срамно, затова когато най-малката ми сестра Синтия се роди със синдром на Даун, отначало майка ми непрекъснато плачеше, а едни роднини ни караха да изпратим Синди в лечебно заведение във Филипините.

Обаче майка ми се свърза със специални учители и други родители на деца с недъзи и скоро след това започна да прекарва търпеливо часове наред със Синди, за да решават пъзели и да я учи да рисува. Когато Синди постъпи в началното училище, майка ми я научи да чете и на таблицата за умножение. Днес Синди има два златни медала по плуване от Олимпийските игри за хора с увреждания.

Малко съжалявам, че не съм се омъжила за китаец и се притеснявам, че съм изневерила на цивилизация, просъществувала четири хиляди години. Обаче чувствам най-вече огромна благодарност за свободата и творческите възможности, които ми даде Америка. Сега в нея дъщерите ми не се чувстват като аутсайдери. Аз самата продължавам понякога да се чувствам така. Обаче за мен това е не толкова бреме, колкото привилегия.

Превод Павел Талев
Още откъси от книгата


*Книгата на Ейми Чуа "Бойният химн на майката тигрица" (ИК "Сиела") предизвиква множество спорове и дискусии в САЩ и Европа относно възпитанието на децата и доколко „китайският” начин е правилен и приемлив за европейците и американците. Ейми Чуа е родена през 1962 г. в Шампейн, Илиной. Родителите й емигрират в САЩ в началото на 60-те години. Ейми Чуа завършва в Харвард право и икономика с отличие, а днес е професор по право в Юридическия факултет на Йейлския университет. Автор е на книгите „Свят в пламъци” и „Денят на империята”. Живее със съпруга си, двете им дъщери – Луиза и София, и два самоеда в Ню Хейвън, Кънетикът.