page contents Книжен Ъгъл: Мрачен Вардар, разкъсани Балкани
Предоставено от Blogger.

Мрачен Вардар, разкъсани Балкани

21.5.12


Роман за Македония, вдъхновен от Архивите на планетата и хуманния патос на Албер Кан*

Здравка Михайлова
Политическите превратности и войните на Балканите през XX век са обрекли на тежката орис на бежанци и изселници милиони хора, като от размяната на населения не е била пощадена нито една балканска държава. През последните години не малко съвременни гръцки автори черпят от богатата и недотам експлоатирана тематична жила наречена „Македония” в периода на войните от началото на XX век, когато областта е оспорвана от наследилите разпадащата се Османска империя национални държави.

Балканските войни, прекроили съвременната карта на полуострова, са подходяща канава за открояване на някогашните противоречия и сегашните отношения между балканските народи. А граничните зони с тяхното многонационално население представляват благодатна почва за романисти, привлечени от смешението на народности и малцинствени групи, стремящи се да оползотворят тази вавилонска пъстрота – особено в постмодерната епоха на хибридност – чрез сюжети, в които централно място заемат герои с двойнствен, двояк произход или идентичност.

Дълбоки са корените във византийския епос на символния образ на Дигенис Акритас, героя с баща арабски емир и майка дъщеря на византийския стратег на Кападокия. Ако Тракия на Георгиос Визиинос (1849-1896 г.), родом от Виза в някогашния Лозенградски вилает, е родила героя му Москов Селим, а Крит на Реа Галанаки (1947 г., Ираклио, Крит) литературния образ на приелия исляма и името Исмаил Ферик паша нейн съостровитянин, издигнал се във военната йерархия на египетския хедив Мохамед Али, размирна Македония от началото на XX век e формиращата героя на „Мрачен Вардар” (Сиела) от Е. Хузури (1952 г., Солун) среда.

Както във Вишеград и Травник на Иво Андрич съжителстват различни балкански народности и религии, така и тези гръцки автори рисуват пъстро петно от народности върху европейската литературна карта, където отношенията между съседните балкански народи често са подхвърлени на изпитание. Това дава възможност на писателите за – в една или друга степен – широкообективност на зрителните ъгли – и отразява възгледите им по въпроса за националните идеи, великодържавните идеали, подмолната дипломация, колективните интереси и др.

В критиката си със заглавие „Отнесени от Вардара” също изкушеният от темата Димостенис Куртовик, автор на романа „Какво дирят варварите?“ (препратка към гръцката шовинистична песен от началото на XX век „Какво дирят варварите в Македония?“, като под варвари се имат предвид българите) - този път в качеството му на литературен критик - отбелязва, че когато се говори за Македония, „става дума за част от европейската история, която видяна от гръцка гледна точка, е представяна обляна в ослепителния блясък на триумфа на гръцките оръжия и националното ни право, до такава степен, че който пожелае да се взре прекалено отблизо в темата, рискува да бъде изгорен като кощунстващ от лъчите на едно мъстящо слънце“.

Затова той окачествява захващането с тази трудна тема, от страна на Хузури или друг автор опитващ перото си в нея, най-малкото като дързост, да не кажем като безумство.
Два града в Македония с мултиетническо население — Мелник и Солун — от началото на XX век са мястото, където се разгръща „балканската легенда за любовта и загубата“, както гласи подзаглавието на романа „Мрачен Вардар“. Осезателно в него е опоетизирането на една отминала епоха, известна като „бел епок“, белязала края на цял един свят сгромолясал се в касапницата на Първата световна война.

Но „Мрачен Вардар“ е не толкова исторически роман, а по-скоро „роман на паметта“, на „непроизволната“ памет, според терминологията на ценения от Албер Кан мислител Анри Бергсон. Както тя е съхранена върху автохромните фотографски плаки от експедициите на Балканите на френския банкер, филантроп и пацифист Албер Кан в навечерието на Първата световна война.

Повод за написването му става снимка от Архивите на Планетата - съхраняващи в неговото имение в предградието Булон-Бианкур край Париж визуална памет на човечеството — на изселващи се от Мелник гърци след подписването на Букурещкия мирен договор през 1913 г. На нея авторката случайно открива лика на собствения си дядо. Мобилизирайки личния ракурс към събитията и ефекта на фотообектива, Е. Хузури прави литературна „моментална снимка“ на Македония — врящ казан, готов да гръмне във въздуха от революции, великодържавнически миражи, мобилизации, реформи на младотурците, военни шпалири, комитаджии и нелегални организации, вършеещи из Македония, като тези на солунските атентатори „гемиджии“.

Както и на отзвука от тези събития в Европа и Париж, откъдето предприема хуманитарното си начинание за фотодокументиране на човешката памет Албер Кан. Значителна роля в романа играе Огюст Леон –действителна историческа личност – направил снимката на мелнишките гърци и заснел автохромните фотографии от Солун за сметка на проекта Архиви на Планетата на банкера-любител антропогеограф. Фотографите от неговия екип на Балканите също са сред героите на тази книга.
Емоционалните отношения между главните герои на романа мелничани са рамкирани от любовния четириъгълник Елени, Стефанос, Георги и Тодорос. Всичките родом от Мелник и израснали заедно, и тримата герои са влюбени в потомката на знатния византийски род Дука Елени. Съдбите както на гърците, така и на българина Георги, очаровани от красивата и дръзка господарска дъщеря, са проектирани на фона на рушащата се Османската империя.

С благословията и намесата на Великите сили балканските народи претендират за дялове от нея, които биха разширили териториите им. Залезът й е белязан от брожения, които открояват противоречията и интересите на различните балкански народи в търсене на национално съзнание и  идентичност. Турски паши, български царски офицери, заможни европейци, гръцки бежанци изкоренени от родните им места, и доброволци по балканските фронтове, еврейски синдикалисти и търговци, аристократи и буржоа се тълпят в кръстопътния град на Балканите – Солун.

Паралелно с това откритията на новия век – трамваят, автомобилът, кинематографът, фонографът нахлуват стремително в живота на метрополията на Термаическия залив. В такава атмосфера фотографите „мисионери” на банкера-визионер А. Кан попадат в размирна Македония през 1913 г. със задача с помощта на новите технологични средства да запечатат световни политически събития, кадри от уличното ежедневие, традиции на селскостопанските райони и градската култура.
Забутаната в семейните архиви фотография на мелнишките изселници кара Хузури буквално – по нейните думи – да се почувства като омагьосана. Очарователният елегантно облечен мъж в средата на тълпата негови съграждани мелничани е нейният дядо Стефанос, който отново се превръща в дете, видян през очите на собствената си внучка в града в дълбокия пролом между меловете водещ началото си от византийската епоха. През детството си Стефанос дружи с Георги, българския му приятел, а като юноши и двамата са влюбени в Елени.

Междувременно Стефанос заминава да учи в Солун, а Елени си търси късмета в Букурещ. Стефанос открива светския живот в шумната и многоцветна балканска метрополия, завързва нови приятелства, облича се „ала франга“, независимо от факта, че живее в град с ярко откроен ориенталски колорит. Мечтае отново да срещне Елени, но тя ще предпочете Георги, който междувременно е изпратен от родителите му в България и е на служба в личната гвардия на цар Фердинанд, а в Солун ще се озове като официален пратеник на българския монарх след капитулацията на турците и предаването на града на гърците.

Кой не е мечтал за такава „невеста“ като космополитния кръстопътен пристанищен град на Термаическия залив — столицата на Беломорска Македония? Но историята вече е отсъдила. Двамата ще заминат за България, докато българската армия се изтегля от Солун, който е присъден на гърците.

Героите на книгата съзряват в напрегнато историческо време като поколение от онеправдани хора, живели преломно и на ръба, сменяли родини, прегръщали нови идеи, приемали различна вяра. Любовта на Елени я довежда до отстъпничество от националната й самоличност, не чак дотам необичайно в Османската империя явление, в която вяра и националност биват избирани според това какво налагат обстоятелствата и оцеляването.

Според коментара на Д. Куртовик, обаче, съдбовното решение на Елени може би изисква по-задълбочено мотивиране от страна на авторката, вглеждане в неговия психологически механизъм, когато е взето от дъщерята на патриархален мелнишки първенец, един от стълбовете на националното съзнание на гръцката община в градчето.
 В рецензията си за романа „Мрачен Вардар“ писателят Тодорос Григориадис, родом от Кавала, също причастен към балканската тема с романите си „Водите на полуострова“ (1998 г.), „Пехливанинът и дервишът“ (2010 г.) и др., отбелязва, че както би казал теоретикът на неоисторицизма Стивън Гринблат, Хузури се стреми да влезе в диалог с мъртвия си прародител, затова и пише текст-заклинание, текст-призоваване във второ лице единствено число, като по този начин се отърсва от товара на традицията на мъртвите предци, обременяваща като кошмар съзнанието на живите.

Тя избира поетичен и елегичен тон, нещо, което не е случайно като се има предвид служението й в храма на поезията, тъй като добре знае, че възстановката на исторически събития действа „обезвреждащо“ на паметта. В духа на Лиотар, според когото траурът по нечия смърт задейства процеса на демитологизиране на онзи, който вече е напуснал живота.
Използвайки метода на повратлив кинообектив, Хузури се ползва със свобода на движението от минало към настояще и бъдеще, на прехвърляне от една сюжетна линия към друга и скъсяване на разстоянията между Мелник, Солун и Париж, рисувайки панорамата на епохата.

„Раждането на този роман от съзерцаването на една историческа фотография е оставило своя отпечатък и върху неговата техника“, отбелязва Д. Куртовик. „Хузури раздипля историята си като ветрило от стари снимки или кинокадри, които се появяват на екрана по метода на плавното размиване и преливане на кадъра“. Авторката наплита свободно вътъка на повествованието с помощта на няколко вписвания в дневника на нейния дядо и задълбочено проучване на обширна историческа библиография.
Издаването на романа на Е. Хузури на български съвпада с честването през 2011-2012 г. на стогодишнината на Архивите на Планетата. Неотдавна в Националната художествена галерия в София бе показана изложбата Архивите на Планетата (1911-2011 г.), представяща амбициозния проект на френския банкер-хуманист. Представена и в няколко големи града в провинцията — Пловдив, Велико Търново, Русе, Елена, Стара Загора и Добрич — подборката направена от комисаря Иво Хаджимишев в архивите на фондация „Албер Кан“, съдържаше стотина „автохрома“ (първите цветни фотографии), направени между 1911 и 1931 г. от „операторите“, изпратени по четирите краища на света от А. Кан. От 1911 до 1931 г. те натрупват 72 000 автохрома и 170 000 метра филмова лента.

За първи път у нас бяха изложени цветните фотографии направени от „фото-мисионерите“ на Кан. Началото на хуманитарния проект Архивите на Планетата е поставено през 1908-1909 г., когато той предприема околосветско пътешествие. След завръщането си Кан решава, че за да заживеят в мир народите трябва да се опознаят и че появилите се няколко години по-рано цветни фотоизображения са чудесно средство за това. Така воден от желанието си да спомогне за по-доброто разбиране на чуждите култури, за вникване в различния „друг“, както и за съхраняването на иконографската памет на обречените да изчезнат начини на живот, Кан финансира амбициозния пацифистки проект под надслов „Архивите на планетата” и с негова подкрепа през 1911 г. фотографът Стефан Пасе осъществява първите мисии в Алжир и Тунис, а през 1913 г. заснема и първите кадри от България и Мелник. Самият Кан е бежанец от Елзас след Френско-пруската  война от 1871 г., причастен към съдбата на изкоренените от родните им места.
Сред  държавите посетени от неговите „оператори” са и България и Гърция по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. В периода от 1913 до 1918 г. са заснети недовършената катедрала Св. Александър Невски, къщите и пясъчните пирамиди в Мелник и др. Така не само мелнишките пирамиди, но и гръцките бежанци от Мелник са увековечени върху фотографските плаки. Мелник е отстъпен на България и почти цялото негово гръцко население е поело пътя на бежанци с първа спирка Демир Хисар (днешният гръцки град Сидирокастро). „Двадесетина дни след като фотографът Стефан Пасе прави тези снимки Мелник е бил опожарен и много от запечатаните сгради са унищожени до основи....( )  разрушените къщи, които са фон на няколкото групови фотографии, са пресните рани оставени в хода на военните действия, поразили по еднакъв начин многонационалното население в околностите на Мелник“**.
Благодарение на обективите на сътрудниците на Албер Кан е запечатано огромното културно разнообразие на планетата: традиционни професии, непознати творения на човешкия ум и майсторство, далечни култури и световни паметници като Тадж Махал, Китайската стена, египетските пирамиди, Партенонът и Акропола и др., са съхранени от хода на времето и технологиите в променилия се само за едно десетилетие свят.

Професионалните фотографи, изпратени от френския  банкер по четирите краища на планетата, документират краха на Австро-Унгарската и Османската империи, последните келтски селища в Ирландия, войниците в окопите на Първата световна война, както и пейзажи от Виетнам, Бразилия, Монголия, Норвегия, Бенин, и Съединените щати и др. Така чрез Архивите на Планетата е създаден цветен фото-музей на хората, културите и времето от преди век.

Световната криза от 1929 г. и крахът на „Уол Стрийт” съсипват финансовата империя на Кан, което означава край на проекта и филантропските му начинания. Той е разорен, материалите от колекциите му са пренесени в библиотеката във Венсен (Vincennes). Част от тях е предадена на Националната библиотека на Франция и на Френския националния архив, а друга е ограбена от нацистите. Албер Кан умира беден и забравен в дома си непосредствено след поражението на Франция през 1940 г. Макар да не успява да научи света на хуманизъм, наследството оставено от него има огромна познавателна, образователна и  поучителна стойност.
Родената в Солун, но израснала в Атина Хузури, дебютира през 1983 г. като поетеса и оттогава е издала пет стихосбирки. С „Мрачен Вардар“ прекрачва за пръв път прага на романистиката, но усещането за поетичния заряд на думите присъства и в прозата й, осмисляща посланието от визуалната памет на човечеството на идалгото Албер Кан в литературен материал. През 2009 г. излезе от печат вторият й роман „Родина от памук”, действието на който се развива в Ташкент, Узбекистан и Солун от 1949 до 1967 г. Героят му е лекар, последвал принудителната съдба на политически емигрант след поражението на Демократическата армия в Гражданската война в Гърция.

Идеали, дилеми, чувство за вина, идеологически сблъсъци, фатална забранена любов с рускиня във времена, когато в Гръцката компартия цари сталински диктат, и една неочаквана тайна са разкрити десетилетия по-късно. В този роман за онази част от гръцкия народ живял в следвоенните години с дамгата на изкупителната жертва и понесъл цялата трагичност на Историята, както и в първата й прозаична творба, Хузури черпи вдъхновение от преживелиците и разказите на собствения й семеен кръг.

Главният герой Стергиос Х. е литературно превъплъщение на нейния чичо, като тя използва биографичен материал от книгата на Стефанос Хузурис „Лекар в три войни“. Авторката не крие замисъла си с един трети роман „Мрачен Вардар“ и „Родина от памук“ да се превърнат в трилогия. Докато в първата книга главните герои са от поколението преживяло македонските борби, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, във втория действащите лица са свидетели и участници в италиано-гръцкия сблъсък от 1940 г., Съпротивата и Гражданската война (1946-1949). Предстои да видим как на фотографската плака на авторовото въображение ще бъде проявен образът на героите от финалната част на трилогията.



* Предговор на преводачката към изданието на "Сиела".
**Иво Хаджимишев, „Архивите на паметта”, сп. ЛИК, бр. юли  2011 г, стр. 68-69. – Бел.авт.