page contents Книжен Ъгъл: Откъс: "Божият гняв" от Жозе Родригеш душ Сантуш
Предоставено от Blogger.

Откъс: "Божият гняв" от Жозе Родригеш душ Сантуш

4.6.12


Португалският писател и журналист Жозе Родригеш душ Сантуш е роден през 1964 г. в Мозамбик, но след гражданската война за независимостта на страната семейството му се установява в Португалия. На седемнайсетгодишна възраст Жозе Родригеш вече работи като радиорепортер. Той завършва журналистика и заминава за Лондон, където постъпва на работа в Би Би Си.

Няколко години по-късно амбициозният журналист чете късните новини в Португалската национална телевизия и преподава журналистика в Нов лисабонски университет. Репортажиге на Сантуш за военните конфликти в различни горещи точки по света му носят редица престижни международни награди.


Днес топрепортерът на Португалия отлично съвместява ангажиментите си като директор на новините на Португалската национална телевизия и сътрудник на Си Ен Ен. Освен това Жозе Родригеш душ Сантуш е и автор на бестселърови романи, покорили класациите не само в Португалия, но и в страните в Латинска Америка и Европа.

В България Жозе Родригеш е известен с трите си издадени до момента романа: „Кодекс 632“, „Божията формула“ и „Седмият печат“. Авторът е посещавал страната ни двукратно по покана на ИК „Хермес”.

За книгата  „Божият гняв“:

Военен камион спира през нощта пред главния портал на Производствено обединение „Маяк”, Челябинска област. Четирима мъже, облечени в униформи на руската армия, изскачат и избиват служителите от охраната. Тридесет минути по-късно чеченският отряд отпътува с две кутии високообогатен уран.

Шифровано съобщение на Ал Кайда, засечено от ЦРУ, хвърля в тревога Вашингтон. Изкушен от красива агентка на ЦРУ, португалският историк и криптоаналитик Томаш Нороня се заема със задачата да открие какво се крие зад загадъчното послание.

Ахмед ибн Барахак е будно египетско момче, което под ръководството на молла Саад изучава основите на исляма – миролюбива, добротворна и толерантна към иноверците религия. Всичко се променя, когато в медресето в Кайро, финансирано от „Ал Азхар”, пристига нов преподавател – Айман бин Катада.

Трилър се разгръща на три континента: в Двореца на дожите във Венеция, в египетските затвори „Абу Заабал” и „Мазра Тора”, в тренировъчния лагер „Халдан” на Ал Кайда в Афганистан... Шеметното преследване из улиците на Манхатън спира на няколкостотин метра от сградата на Общото събрание на ООН – и на три минути от ядрения апокалипсис... Следва откъс от книгата.

Божият гняв

Жозе Родригеш душ Сантуш

Комплексът беше огромен, но шофьорът знаеше много добре къде отива. Видя сектора за научни изследвания Челябинск-60, отби встрани според уговорката и спря. Веднага след това взе телефона и избра някакъв номер.
– Ало? – отговори глас от другата страна.
– Полковник Пряхин?
– Да?
– Вътре сме, на уговореното място.
– Много добре – отговори гласът. – Елате в химическия център. Действайте според плана.
Камионът потегли по посока на евфемистично назования химически център. Автомобилът прекоси шосето, мина покрай завод 235 и стигна до складовите помещения на центъра.
Циментов зид, увенчан с бодлива тел, се появи от дясната страна на камиона. Алеята водеше към самотна будка на охраната, но шофьорът знаеше за още две такива помещения на други места край стената. Между будката и вратата имаше проядена от ръжда табела, на която пишеше Российское хранилище делящихся материалов.
Следвайки стриктно плана на операцията, шофьорът на камиона паркира пред будката, изключи мотора и фаровете и отново избра някакъв номер от мобилния си телефон. Изчака да позвъни два пъти, след това затвори и зачака.

Порталът автоматично се отвори. Веднага след това се отвори вратата на будката, оставяйки тесен прорез светлина сред мрака. Някакъв мъж изскочи на пътя. По фуражката му личеше, че е офицер от армията. Военният се огледа наоколо и шофьорът мигна с фаровете, за да го забележат.
Офицерът видя светлините да светват и угасват и веднага се упъти към камиона.
– Комсомольская – възкликна офицерът, изричайки паролата.
– Правда – отговори шофьорът.
Военният скочи на мястото до шофьора, който го поздрави с кимване.
– Привет, полковник. Всичко наред ли е?
– Нормално, Руслан – потвърди Пряхин с напрегнат глас и махна нетърпеливо. – Да тръгваме. Нямаме време за губене.
Руслан дръпна скоростния лост и камионът потегли към отворения портал. Автомобилът бавно мина покрай будката на охраната и влезе в територията на химическия център.
– А сега?
Полковникът посочи една врата вляво.
– Спри пред служебния вход.
Руслан паркира пред вратата, но не изключи мотора, за да не замръзне. След това подвикна нещо към каросерията на камиона и петима мъже изскочиха отвътре. Шофьорът също слезе, като продължи да дава нареждания – явно той командваше. Свалиха две малки метални сандъчета от товарното отделение.
– Давай, давай! – избоботи нервно полковник Пряхин, за да ги накара да побързат. – Раздвижете се!
Един човек остана да пази камиона, другите петима със сандъчетата последваха руския офицер. Влязоха през служебния вход.
Температурата вътре беше приятна и неканените гости свалиха ръкавиците, но не и шинелите. Руслан се огледа наоколо, преценявайки съоръженията. На бледата жълтеникава светлина бетонните стени изглеждаха невероятно масивни.
– Дебелината им е осем метра – каза полковникът, като видя, че Руслан ги оглежда. Посочи нагоре. – А таванът е покрит с цимент, асфалт и чакъл.
Руският офицер поведе неканените гости из пустите коридори, свивайки вдясно и после вляво, докато накрая спря и погледна назад към Руслан.
– Аз съм дотук – прошепна той. – В следващия коридор има зала за видеомониторинг, откъдето се контролира достъпът до хранилището. Както вече ви казах, там има двама мъже. Малко по-нататък, в дъното на коридора, има стълбище, а на горния етаж има преддверие с вход към хранилището. Не забравяйте, че не можем да получим достъп до хранилището без двамата служители, за които говорихме. Единият държи първата част от кода, другият – втората част. Ако се доберете само до единия от тях, ще имате достъп само до половината от кода. Затова...
– Знам – прекъсна го Руслан неочаквано грубо. Навярно искаше да наложи тишина.
Полковникът млъкна и се взря напрегнато в командира с преценяващ поглед. Беше свикнал да издава заповеди, а не да ги изпълнява.
– Късмет – процеди накрая.
Руслан се обърна назад и впи поглед в двама от хората си.
– Малик. Аслан. – Кимна рязко с глава. – Тръгвайте.
Двамата мъже, стиснали пистолети със заглушители, свиха след ъгъла и продължиха безмълвно напред по коридора. Отдясно имаше открехната врата, иззад която струеше светлина. Двамата се вмъкнаха в залата и веднага настъпи суматоха, която завърши с четири приглушени изстрела.
Без да изчакат другарите си, Руслан и другите двама мъже продължиха по коридора със сандъчетата, които бяха свалили от камиона, и спряха едва когато стигнаха до стълбището. Изкачиха се предпазливо и влязоха в преддверието, защитено с решетка като огромен кафез.

– Кой е там? – попита някакъв глас.
Дебел мъж около четиридесетте се надигна от бюрото и се приближи до решетката, за да види непознатите.
– Кои сте вие?
– Аз съм лейтенант Руслан Марков – представи се непознатият от другата страна на решетката, отдавайки чест. Махна към двете сандъчета, които другарите му носеха. – Идваме от химическата фабрика в Новосибирск с материал за складиране.
– По това време? – учуди се дебелият. – Това е в разрез с правилника. Какъв протокол носите?
След като плъзна поглед по идентификационната карта, която висеше на гърдите му, Руслан извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. След второто позвъняване се обади глас от другата страна и Руслан му подаде телефона през решетката.
– За вас е.
Дебелият изгледа удивено мобилния телефон и веждите му се вдигнаха от недоумение. Той взе апарата и го допря до ухото си.
– Ало?
– Виталий Абросимов? – попита глас от другата страна на линията.
– Да. С кого говоря?
– Ще говорите с дъщеря си Ирина.
Оттатък се разнесе приглушен шум, а след това едно треперливо и боязливо гласче произнесе едва чуто:
– Ало? Татко?
– Ириша?
– Татенце! – Момичето заговори през сълзи. – Казаха ми, че ще ме убият. Ще убият мен и мама.
– Какво говориш?
– Имат оръжие, татенце. – Отново изплака. – Казват, че ще ни убият. Моля те, ела...
Изречението секна по средата и се чу обичайният продължителен звук при прекъсване на линията.
– Ириша!
Погледите на Виталий и Руслан се срещнаха през решетката – единият излъчваше уплаха и недоумение, другият – власт и непреклонна сила.
– Отвори вратата! – заповяда Руслан.
Виталий отстъпи крачка назад, изпълнен с колебание. Страхът бе изписан на лицето му.
– Кои сте вие? Какво искате?
– Искаш ли да видиш детето и жена си живи? – попита неканеният гост, докато вадеше от джоба си дигитален фотоапарат. Включи го и обърна малкия дисплей към Виталий. – Погледни тази снимка. Направена е преди час в Озерск.
Дебелият видя на дисплея образите на дъщеря си и жена си. Косите им бяха опънати назад от мъжка ръка, до гърлото им бе опряно назъбеното острие на военен нож.
– Господи!
– Отвори веднага вратата! – изрева Руслан, прибирайки апарата.
Виталий извади с разтреперани ръце ключа от джоба на панталоните си и припряно се спусна да отключва вратата. Тримата мъже нахлуха вкупом в преддверието, насочили автомати към пазача на хранилището.
– Моля ви, оставете ги на мира – помоли Виталий, отстъпвайки назад с молитвено сключени ръце. – Те нищо не са направили, оставете ги на мира.
Руслан впи черните си очи в голямата стоманена врата в дъното с ядрен символ по средата.
– Отвори хранилището!
– Не ги мъчете.
Неканеният гост хвана Виталий за реверите и го дръпна към себе си.
– Чуй ме добре, гаден плужек – изръмжа той. – Ако отвориш хранилището и алармата изсвири, гарантирам ти, че твоите момичета ще бъдат разфасовани на мига, разбра ли?
– Но аз нямам кода...
– Знам – съгласи се Руслан. – Извикай приятелчето си. Но без да будиш подозрение, нали?
Треперeщ, с капки пот, избили на челото му, Виталий седна зад бюрото. С усилие пое въздух, взе телефона и набра номера.
– Миша, ела тук. – Пауза. – Да, сега. Трябваш ми. – Нова пауза. – Знам, че е късно, но ми трябваш веднага. Блин, ела тук, ти казвам! Размърдай си задника и идвай.
Затвори телефона.
– Къде е той? – поиска да знае Руслан.
Виталий погледна към една врата встрани.
– В стаята, спи. Два часа сутринта е, все пак.
Руслан погледна към двамата мъже, които го съпровождаха, и кимна към вратата. Без да кажат и дума, подчинените му незабавно заеха позиция от двете страни на входа.
Вратата се отвори. Двамата изчакаха младежа да влезе вътре, след това го сграбчиха за ръцете изотзад.
– Но какво е това! – протестира той.
Руслан вдигна пистолета, долепи дулото със заглушителя до устните си и широко отвори очи.
– Млък!
В присъствието на въоръжен военен в преддверието младежът реши, че ще е по-добре да се подчини.
– Ти и Виталий ще отворите хранилището.
Момчето погледна недоумяващо към стоманената врата.
– Какво?
Руслан направи крачка напред и впи поглед в него.
– Чуй добре какво ще ти кажа – тихо каза той с глас, натежал от заплаха. – Знам, че има таен код, който отваря хранилището и в същото време задейства алармата. Няма да въвеждаш този код. Искам истинския, разбра ли?
– Да.
Руслан се усмихна насила и извади фотоапарата от джоба.
– Знам какво си мислиш – каза той, докато отново включваше апарата. – Твърдиш, че няма да задействаш никаква аларма, въвеждаш кода на алармената система и пет минути по-късно тук ще е пълно с хора от 3445. – Докосна с пръст слепоочието на момчето. – Лоша идея, Михаил Андреев. Лоша идея. – Обърна малкия дигитален дисплей на фотоапарата към пленника. – Тази снимка е направена преди час. Познаваш ли някого?
Михаил впери поглед в дисплея и очите му се разшириха от ужас.
– Юлия!
На екрана се виждаше разплаканото лице на жена, която държеше бебе в скута си; дулата на два автомата бяха насочени към главите им.
– Ооо, колко са хубави само! – възкликна Руслан с ироничен тон. – Хубавата Юлия с малкия Саша! – Прибра фотоапарата в джоба. – Ако случайно се появи някой от 3445, след като отворите хранилището, кълна се в Бога, че моите хора, които са в апартамента ти в Озерск, на секундата ще пратят семейството ти в ада. Ясно ли е?
– Не ги мъчете, моля ви!
– Сигурността на семействата ви зависи от вас, не от нас. Ако се държите добре, всичко ще върви по мед и масло. Ако не слушате, ще удавим всичко в кръв. Ясно ли е?
Михаил и Виталий кимнаха утвърдително, неспособни да се съпротивляват.
Руслан отстъпи крачка назад и махна на хората си да пуснат Михаил.
– И умната, нали?
В този миг в преддверието дойдоха двамата мъже, които бяха изостанали, за да прочистят залата за видеомониторинг. Единият от тях размаха дискета като трофей.
– Всичко е наред.
– Добра работа – каза равно Руслан. Приближи се до вратата на хранилището и изгледа двамата пленници. – Въведете кода.
Разтреперани, в шок, двамата се приближиха до устройството, което контролираше ключалката на стоманената врата, и един след друг набраха съответните цифри. Голямата врата издаде специфичен звук и щракна отключена.
Руслан внимателно завъртя ръчката и вратата на хранилището се отвори.
– Сезам, отвори се! – възкликна той с усмивка.

Думата хранилище бе твърде безобидна за онова, което се разкри пред очите на неканените гости. Стоманената врата им даде достъп до огромен склад, пълен с контейнери със символи за радиоактивност от всяка страна. Контейнерите бяха натрупани един връз друг, с коридори за преминаване между тях, наподобяващи улиците в жилищни комплекси.
Руслан се обърна към Виталий.
– Каква е подредбата?
Дебелият руснак посочи вътрешността на големия склад.
– Плутоният се намира ето там, вляво. А уранът е от другата страна.
Руслан направи знак и мъжете се спуснаха по стълбите, потъвайки из лабиринта между контейнерите. Движеха се бързо – никой не искаше да се задържа на това място повече от необходимото. Вярно че всички контейнери бяха запечатани, но самата мисъл за радиоактивността ги изнервяше.
Групата спря претърсването на лабиринта едва когато Руслан вдигна ръка.
– Тук е! – извика той, когато прочете надписите на кирилица на поредния сектор контейнери. Погледна към единия от хората си. – Беслан, покажи какво можеш.
Мъжът, който носеше едно от сандъчетата от камиона, остави товара си на пода и извади оттам комплект инструменти. Контейнерът беше отворен за секунди. С фенерче осветиха съдържанието му – кутии с надписи на кирилица и ядрения символ. Беслан взе една от тях и я постави в металното сандъче, което беше донесъл. Веднага след това повтори операцията и с второто сандъче.
– Какво правите? – извика Виталий.
Той бе толкова разтревожен, че бе забравил за предпазливостта.
– Този уран е обогатен над деветдесет процента!
– Млък!
– Вие не разбирате – настоя той с умоляващ глас. – Всяка една от тези кутии съдържа под критичното количество уран. Ако ги съберете, масата на двете ще прехвърли критичната стойност и може да доведе до ядрена експлозия. Това е много...
Пляс.
– Млъкни, казах!
Ударът отекна в склада и Виталий, с почервеняло от удара лице, не се осмели да произнесе нито звук повече.
Руслан се обърна към хората си.
– Малик, Аслан, дръжте сандъчетата поне на два метра разстояние едно от друго. – Махна към мъжа, който беше отворил контейнера. – Беслан, запечатай това. Искам да оставиш контейнера точно така, както сме го намерили.
Беслан затвори контейнера и се зае да го запечатва, докато другарите му се отдалечаваха със сандъчетата. Събраха се няколко минути по-късно в преддверието и затвориха стоманената врата на хранилището.
– Вие идвате с нас – заповяда Руслан, сочейки пленниците.
Групата мина по същия път на връщане. Вървяха в индийска нишка: Руслан начело, след него Малик с едно от сандъчетата, Аслан с другото сандъче най-отзад, а останалите двама и пленниците – в средата. Прекосиха залата за видеомониторинг и шефът на групата набързо провери всичко. Беше подредена и чиста, нямаше никакви следи от стрелба.
– Много добре.
Отново поеха из коридорите и след минути се срещнаха с полковник Пряхин.
– Е, как е? Добре ли мина?
– Нет проблем.
Леденият въздух ги посрещна на излизане. Сложиха ръкавиците и се отправиха към камиона. Моторът на автомобила още работеше и мъжът, който стоеше на стража, чакаше на волана. Като видя другарите си да идват, изскочи и отиде да отвори отзад.
Качиха се в затворената каросерия и подредиха двете сандъчета в специални контейнери, разделени един от друг. След като прибраха радиоактивния материал на сигурно място, Руслан махна към трите трупа, проснати в ъгъла – пазача, убит на влизане, и двамата мъже от залата за видеомониторинг, които бяха пренесли дотук.
– Завийте тези тела и вкарайте пленниците.
Мъжете метнаха платнище върху труповете, а Руслан и Аслан приготвиха пистолетите. Приключили с приготовленията, Малик направи знак на стоящите отвън и двамата руски пленници се качиха в товарното отделение на камиона. Руслан и Аслан ги оставиха да минат, след това насочиха оръжия в тила им и стреляха почти едновременно.
Трак.
Трак.
Докато хората му чистеха кръвта в товарното отделение и хвърляха новите трупове върху другите, Руслан изскочи навън и отиде да седне на мястото на шофьора. До него вече се настаняваше полковник Пряхин. Камионът потегли и премина през портала, напускайки територията на химическия комплекс.
– Сигурен ли сте, че искате да излезете с нас? – попита шефът на групата руския офицер.
– Сигурно се шегувате – отговори нервно Пряхин и се разсмя пресилено. – Разбира се, че искам. Официално не съм в „Маяк”. Влязох с анонимен пропуск и присъствието ми тук не е регистрирано. Не бива да ме виждат вътре. Ако не изляза с вас, с кого тогава?
Руслан обърна палец, сочейки към будката на пазача, която чезнеше назад, зад затворената порта.
– Можем ли да бъдем спокойни по отношение на онези типове?
– Вече ви казах, че са мои доверени хора. Командвал съм ги в Чечня и отговарям за тях.
Камионът прекоси територията на Производствено обединение „Маяк” по същия път, по който бе минал преди половин час в обратна посока, и спря пред главния портал. Мъжът, който беше останал да пази в караулното помещение, скочи в товарното отделение и автомобилът потегли отново. След минути свърна по Ленински проспект и потъна в ледения мрак на нощта, понесъл новия кошмар на човечеството.