page contents Книжен Ъгъл: Откъс: "Перла в мидата" от Алесандро д’Авения
Предоставено от Blogger.

Откъс: "Перла в мидата" от Алесандро д’Авения

21.8.12

Маргарита е на четиринайсет и все още се радва на безгрижното си детство. Очаква я съвършено нов свят за проучване и завладяване и тя знае, че може да разчита на хората, които я обичат. Но един ден, когато се прибира у дома, чува съобщение на телефонния секретар: баща й, идеалният съпруг и родител, е напуснал семейството си и вече няма да се завърне.

Маргарита все още не знае, че в борбата с тази болка ще срещне много хора, които страдат от нейните страхове. Всички те искат да обичат и да бъдат обичани, но не знаят как. Сред тях е озлобеният от живота Джулио, с когото тя предприема едно пътешествие, завършило с жестока катастрофа. А също и един млад учител, търсещ себе си. Той ще посочи на Маргарита пътя, по който да тръгне, за да промени съдбата си.
Първият роман на Алесандро д’Авения „Бяла като мляко, червена като кръв” му донесе световна слава и се превърна в култова книга за младите читатели. По него е заснет филм, чиято премиера предстои. Следва откъс от романа "Перла в мидата",  подговен от "Обсидиан".

- Мита е в гардероба - каза детето на майка си.
Преди малко Маргарита и Андреа се бяха прибрали у дома. Наближаваше началото на учебната година и тази сияйна септемврийска неделя сякаш не искаше да се примири с факта, че до края на ваканцията остават двайсет и четири часа. Бяха гостували на баба Тереза както всяка неделя.
Маргарита усещаше морето в сърцето и кожата си; имаше чувството, че през тия месеци то е заляло тялото и душата и, оставяйки по линията на прибоя една от онези спираловидни раковини, съхраняващи неговите звуци и тайни. Маргарита обичаше да притиска до ухото си раковината, която красеше малката стъклена масичка в бабината къща, за да съживи спомена за ваканцията и да чуе шепота за изгубени светове, от които остава само неразгадаемо ехо, защото никой не знае азбуката му.
Ваканцията след осми клас. Искаше й се тя да продължи до безкрай - никакви домашни, никакви книги за четене. Само страхът от гимназията: ново училище, нови приятели, нови учители. Предстоеше и да навлезе в нов живот, чиито очертания бяха неясни като на акварелна рисунка. Но Маргарита се чувстваше уверена и готова да довърши тази картина. Септември и предлагаше цветовете.
Баба Тереза беше червена рибка, или поне така казваше Андреа. Впрочем тя самата обичаше да повтаря с грубоватия си сицилиански акцент: Ако искаш да знаеш истината, питай малчуганите. Живееше сама. Съпругът и, дядо Пиетро, беше починал преди петнайсет години. Сега и правеха компания само внуците и Ариел, червената рибка в кръглия аквариум. Андреа можеше да я гледа часове наред. Рибката имаше бяла ивица в основата на перките, която с известно усилие можеше да се нарече красива, и две големи безизразни очи. Въртеше се из стъкленото кълбо в компанията на едно раздърпано водорасло и парче червен корал - с това се изчерпваше цялата картина на рибешкия живот.
- Бабо, не и ли е скучно на Ариел да стои вечно затворена в една и съща стая?
- Не, Андреа, червените рибки имат съвсем къса памет, само три секунди - обясни му баба Тереза. - На четвъртата забравят всичко, правят завой и започват отново. На всеки три секунди Ариел вижда водораслото си за пръв път, отърква се в корала за пръв път. Всичко му е за пръв път, никога не скучае.
Андреа не отговори - той често се укриваше в убежището на детското си мълчание, създадено от неразделна смес между фантазия и реалност.
След време баба Тереза започна да повтаря едни и същи неща при всяко тяхно посещение, кой знае дали за да ги запомнят добре, или защото тя ги забравяше твърде бързо, и веднъж Андреа каза на Маргарита:
- Баба е като червените рибки.
Маргарита го изгледа с любопитство, спирайки за момент да пише поредния есемес от три-четири думи, и се ограничи с мисълта, че в ДНК-то на брат и има нещо гениално. Всъщност това бе природната гениалност на децата, които описват нещата такива, каквито са: Ако искаш да знаеш истината, питай малчуганите. С времето баба им заприличваше на Ариел - питаше дали са сложили яйца в каймата, когато тя самата ги бе добавила преди малко. Понякога това дразнеше Маргарита, но Андреа не се притесняваше, защото за децата повторението е най-нормалното нещо на света - и той искаше преди сън да слуша една и съща приказка с едни и същи подробности.
За старците и децата думите не са средство за обяснение, оправдание или осъждане, а също като възли върху връвчица помагат да се увериш, че светът съхранява онзи невидим ред, който внася красота в хаоса на живите същества: Който не прави възел на конеца, го изпуща от иглата. Тъй казваше баба им, но никой не разбираше, че тя утвърждава една истина, простичка като готварските и рецепти: не правиш ли възли, губиш нишката. Дори и в живота.
Прибраха се у дома с тортата, опакована грижливо в хартия с лешников цвят и вързана с червена панделка от кутията, за която баба им вече не си спомняше. Маргарита влезе в стаята си и се отпусна в прегръдката на септемврийската светлина, нахлуваща през отворения прозорец. Пусна радиото, а огледалото отрази лицето и, все по-асиметрично от няколко седмици насам, обзето от някакво странно преобразяване, което удължаваше бузите, подчертаваше скулите и присвиваше прекалено кръглите до неотдавна зелени очи. Невидими ръце месеха тялото и като тесто за торта и тя би искала да пъхне пръсти в огледалото, за да се включи в този тайнствен ритуал. Тялото и излъчваше и ехо - древния и вечно нов дъх на живота.
Маргарита въртеше лице ту наляво, ту надясно, за да огледа тялото си, което се преобразяваше, и търсеше утеха в дългата и гъвкава черна коса - нея и очите си харесваше най-много. Ушите обаче и се струваха все още твърде малки и тя ги подръпваше, сякаш така можеше да ги удължи. Зъбите и бяха бели и равни, устните - тънки, но податливи на най-различни чувства; гърдите и едва се очертаваха.
Радиото изпълваше стаята с думи, слънцето със светлина, вятърът с контрастиращи аромати.
Може би лежа във мрака, може би съм повалена,
или шеметно се нося над блестящата арена.
Очите на Маргарита се зареяха в пустотата. Спомняше си какво бе казал баща и на лодката, спомняше си го като популярна песничка, която не можеш да прогониш от главата си: Всичко ще е наред.
Навън светът напомняше сцена, очакваща нейния танц, и макар публиката да и вдъхваше страх, тя знаеше, че зад кулисите има хора, които я обичат и и дават сила: татко, мама, брат и, баба, приятелките.
Андреа влезе в светилището на Маргарита, без да чука, и тя не го забеляза. Хвана я за ръката, опитвайки се да я изтръгне от нейния юношески транс.
- Пук-калки! - каза детето, изпъвайки леко напред долната устна, както правеше, когато държеше да убеди в нещо сестра си. Тя просто не можеше да устои пред тази жална муцунка на коте, изоставено под дъжда.
Беше петгодишен, имаше прозрачно лице, руса коса и пъстри кафяво-зеленикави очи. Често си говореше сам, следвайки нишката на въображаеми сюжети и образи. Мислеше си, че вече знае да чете, но в действителност разпознаваше само няколко букви, без да може да ги свърже. Маргарита го бе научила на това, както правят в началното училище - разпечатваше на големи листове огромни и изящни букви, съчетани с пъстри картинки: пеперуди и череши, джуджета и дракони. Но подложен на това изпитание, принтерът остана без тонер и Андреа трябваше да се задоволи само с половината от азбуката, а следователно и от света. На него обаче му стигаше да си измисля приказки с тези образи, които посред нощ се отделяха от хартията: лакомото джудже изяждаше всички череши, а огненият дракон се влюбваше до уши в пеперудата.
При всеки удобен случай Андреа я молеше да му направи „пук-калки“ не толкова за да ги яде, колкото за да слуша как пукат. Като истинска малка женичка Маргарита отказа. Харесваше и да я моли с издадена устна и жални очи. После тя се усмихна и каза:
- Чакай ме в кухнята. Идвам.
Искаше да чуе края на песента. Не понасяше да и прекъсват песните; имаше чувството, че така нещо продължава да виси недовършено във въздуха и в света, а тя не искаше да оставя нещата разхвърляни. Песента заглъхна.
Всяка сълза, всяка сълза, всяка сълза е водопад.
Думите бяха на английски и тя не разбираше всичко, но и допадаше мисълта, че всяка сълза се превръща във водопад.
В кухнята Андреа вече бе надянал готварската престилка, която му подариха за рождения ден. Всъщност не беше престилка, а грамаден лигавник с надпис „Дежурен дегустатор“. Стоеше неподвижно с вдигнати ръце, както го бе научила баба Тереза, която забраняваше каквито и да било кулинарни операции, ако ръцете не бъдат представени в измит и избърсан вид. Чакаше Маргарита да му даде инструкции и приличаше на хирург, готов за сложна операция.
Маргарита забеляза примигващата лампичка на телефонния секретар. Не си спомняше да е чула телефона - или усилената докрай музика я бе откъснала от света и неговите привидно спешни задачи, или обаждането бе още отпреди да се приберат от баба си. Имаше две съобщения. Първото бе от Ана, приятелка на майка и, която държеше да я осведоми за някаква рокля, изложена на витрина в центъра и идеално подхождаща на фигурата и очите и. „Елеонора, обади ми се при първа възможност.“
Второто съобщение беше от баща и.
Изслуша го три пъти, онемяла от смайване.
Маргарита застина. Нежната кожа на нейните четиринайсет години се втвърди, готова всеки момент да се сцепи. Неделният ден и морето тутакси излетяха навън през порите й. Зелените й очи се притвориха и пред тях плъзнаха ръждивите петна на страха. Ръцете и трепереха върху кухненската маса, зъбите хапеха потрепващите устни. Лицето и угасна като строшена крушка.
Тя тръгна към спалнята на родителите си мълчаливо, със ситни крачки, сякаш четиринайсетгодишните и крака запазваха с усилие равновесие върху изпънатата нишка на живота. Животът е нишка.
- Къде отиваш, Мита? - попита Андреа. Така произнасяше всички по-дълги думи, премахвайки средната част.
Маргарита не отговори. Отвори гардероба, където като малка се криеше в неделните утрини, за да стресне родителите си, когато се събудят. Те знаеха правилата на играта и повтаряха ритуално обичайната фраза „Хайде да събудим Маргарита, кой знае как е заспала тая мързеланка“. И тогава тя изскачаше от гардероба. Обичта и щастието бяха синоними на живота, а страхът не съществуваше. Родителите и я прегръщаха, вдигаха я на леглото и тя започваше да подскача. Неделната прегръдка отпращаше в небитието мрака на гардероба.
Сега тя отвори гардероба и й се стори, че гледа дървена пустиня. Беше наполовина празен - с онази отчайващо тъжна празнота на нещата, които сме свикнали да обичаме само пълни: басейни, чанти, детски площадки.
Хищната пустота на самотата погълна светлината на Маргарита. Оставаше единствено мирисът на изчезналите бащини дрехи и свежият сух аромат на неговия аф- тършейв. Точно в този миг носталгията стана доминиращото чувство на живота и, кристализирало в душевните кухини като корал - скъпоценен, защото е недостъпен.
Тя се сгуши в ъгъла като котка върху автомобилен двигател. Широко разтворените очи на братчето й я следваха и се мъчеха да разберат каква игра му е приготвила, каква непозната дума би описала тази новост. На пет години всяка загадка, дори най-болезнената, е само игра - той очакваше всеки момент Маргарита да го нападне, както тигърът Хобс нападаше Калвин в комиксите на татко му.
- Затвори вратата - хладно изрече Маргарита.
Андреа се подчини и присви очи в очакване на инструкции.
- До колко да броя? - попита той иззад дървената преграда, превърната изведнъж в бетонна стена. Детето се мъчеше да преобрази в игра непоносимата болка. Ала болката поначало няма правила, ред и канони - тя е неправилна, асиметрична, незаконна.
До безкрай.
Какво число е това? Не го знам.
- Брой - каза Маргарита.
Търсейки помощ от късите си пухкави пръстчета, Андреа отстъпи назад и започна да брои гръмогласно откъм коридора, но още на четиринайсет взе да си измисля.
В тъмнината Маргарита се чувстваше беззащитна като мида, изненадващо нападната от хищник. Тя се мъчи да прихлупи ръбовете идеално, като врата на сейф, та да устои на огромния натиск, но не е подготвена за назъбените и остри клещи на врага. Хищникът се мъчеше да я изтръгне от сигурността на стените, да я остави празна, опустошена, като разтворена мида, подмятана от теченията. Баща и я наричаше „моята перла в мидата“. Хиляди пъти повтаряше, че значението на името Маргарита е перла. И хиляди пъти лъжеше заедно с аромата си.
Маргарита усети как сърцето и отново се разтуптява лудешки, както когато баща и я прегръщаше. То тласкаше кръвта с всичка сила, подгонено от смъртната заплаха, от болката, от отровата.
- Мита е в гардероба - повтори детето.
- Андреа, престани с тези шеги - каза вяло Елеонора.
- Къде е татко?
Елеонора не отговори.
Андреа изтича пред нея в спалнята.
- Кое число е след четиринайсет?
- Петнайсет.
- А после?
- Шестнайсет.
- А добезкрай кога идва?
Елеонора отвори гардероба и пустотата се изля навън. Дъщеря и седеше сгушена в празния ъгъл, усукала тялото си около болката - спираловидна раковина, наутилус, изграден от мъдростта на времето в съвършена геометрична пропорция около центъра. Който веднъж опознае болката, повтаря цял живот нейното ехо, както правят раковините с шума на морето.
Главата на Маргарита бе скрита между ръцете, подаваха се само кичури черна коса. Нямаше нито очи, нито лице.
Майка й седна до нея и се опита да я прегърне, но раковината не може да бъде прегърната без риск да я изкъртиш от каменната опора и да я оставиш на волята на течението. И няма значение кой го е сторил - хищник или приятел.
Андреа затвори гардероба и почна пак да брои, доволен, че вече в играта се включва и мама. Липсваше само татко.
- И ти ли играеш на добезкрай, мамо? - попита той, превръщайки тази тайна в игра.
Майката отвърна с посърнала, безпомощна усмивка.
В сянката се чуваше само дишането на момичето и жената.
- Къде отиде светът, който ми обеща? - Това бе единственото, което чу Елеонора от дъщеря си, а тонът принадлежеше на една съвсем непозната Маргарита.
- Не знам - отговори Елеонора.
Маргарита не каза нищо повече. Не желаеше да говори с майка си.
Андреа се опитваше безуспешно да брои добезкрай, търсейки грамадни числа по връхчетата на пръстите си. Но каква криеница беше това, щом ги знаеше къде са се скрили? Може би трябваше да търси татко си. Той къде ли се беше скрил?
Застана пред затворения гардероб.
- Не ми харесва тази игра! Броя, броя, а никой не печели!