page contents Книжен Ъгъл: Лев Пучков: „Терористите са сред нас“.
Предоставено от Blogger.

Лев Пучков: „Терористите са сред нас“.

28.8.12

„Хермес” представя новия му роман „Синове на Джихада”

Лев Пучков е от малкото писатели, чието творчество изцяло е съсредоточено върху един от най-актуалните проблеми на нашето време – тероризма. За книгите си той споделя, че цялата фактология в тях е взета от реалния живот, а героите му са хора, които живеят близо до нас. В новата си книга – „Синове на джихада“, авторът дава отговори на много въпроси, станали особено актуални и в България след атентата в Бургас, като:
Какво всъщност е джихадът за мюсюлманите?
Каква е системата, по която се обучават и действат терористите?
Защо задълбочаването на конфликта между християните и мюсюлманите в Русия е толкова опасно?
Къде е мястото на правителствата в разрешаването на религиозните противоречия?

На фона на неочаквани обрати, много напрежение, динамика и реалистични сцени, авторът говори за реални заплахи, пред които е изправена не само Русия, но и целият свят.

За автора

Лев Пучков е роден през 1965 година. Завършва Новосибирското висше военно училище към Министерството на вътрешните работи на Русия. От дете се увлича по бойните изкуства. Обича литературата и чете много.
От 1987 до 2001 г. е офицер от вътрешни войски и служи на територията на Северен Кавказ и Закавказието. Като командир на отряд в СПЕЦНАЗ се сблъсква с невероятни ситуации на насилие, жестокост и вероломство в борбата с трафика на хора, оръжие и наркотици. Участник е и в двете войни в Чечeния. Сега е капитан от запаса. След като военната му част е разформирована, той се оказва на кръстопът. Самият Пучков споделя, че е могъл да стане бандит или телохранител. Вместо това става писател. Автор е на четири серии приключенски романи. Произведенията му са наситени с много сюжетни перипетии, имат динамичен стил и като отличителна черта – самобитна ирония. Общият тираж на романите му надвишава 3 милиона екземпляра. Особено популярни са сериите „СПЕЦНАЗ“ и „Отряд №9“. От тях в България са издадени романите „Смъртта идва само веднъж“, „Извънредна ситуация“, „Шест секунди до взрива“, „Негоден за цивилен живот“, „Поясът на шахида“, „Война без фронтова линия“, „Стрелба без предупреждение“, „Нашата лична война“, „Тротилов еквивалент“ и „Операция Муджахидин“.

За книгата

 Членовете на отряд №9 се намират в заплетена ситуация. На пръв поглед рутинната задача да проследят заподозрян в злоупотреба с власт офицер се оказва далеч по-сложна. След като хората на полковник Иванов задържат офицера, семейството му е намерено зверски убито. Бързо става ясно, че в тихото и спокойно градче Пятигорск върлува банда кръвожадни престъпници. Но кои са те и какво целят, никой не знае. Мотивите за действията им са неясни дори за опитните бойци от отряд №9.
Докато разследващите градят версии, неуловимите престъпници продължават с наглите си безчинства. Те дори успяват да ликвидират няколко души от специалните служби в базата на местната войскова дивизия. Освен това от ареста изчезват трима следствени, сред които и офицерът, задържан за злоупотреби. Събитията предизвикват истинска суматоха сред бойните части. За отряда на полковник Иванов обаче има само един път за действие: да намерят врага и да го обезвредят на всяка цена. Те няма да се спрат пред нищо, защото за тях успехът на тази мисия е въпрос на чест.

Откъс

***
Промъкнах се във входа, качих се на петия етаж и без проблеми стигнах до тавана. Никой не излезе да види кой скрибуца по ръждясалата стълба...
Илияс вече бе стигнал до „нашия“ вход и стоеше до дагестанците.
- Какво, обидиха ли ви?
- Пияни са. Младежи, какво да ги правиш...
- Нищо де, ще го преживеем някак. Хайде, тръгваме.
Слязохме на третия етаж и аз позвъних на вратата на апартамента на полковник Фьодоров.
Отвори жена му – преди това разговарях с нея. В жилището миришеше на прясно изпечено тесто, а от хола се разнасяха детски гласове. Ех, че хубаво ги улучихме!
- А пък ние вече си мислехме, че няма да дойдете! Заповядайте... Олеле, всички тези хора с вас ли са?
- Влизайте де, не чухте ли поканата... – Побутнах дагестанците, пуснах Илияс да мине напред, след това се вмъкнах и аз и включих камерата.
А сетне насочих обектива към жената на полковника, чиито очи се разшириха от почуда, и тихичко казах:
- Отчет на групата „Трибунал на джихада“. Семейството на полковник Фьодоров.
Всъщност нашите бойци вече не чуваха цялата тази врява, тъй като всички тръгнаха след Петрушин, който се шмугна във входа веднага щом получи информацията.
На третия етаж те извадиха оръжието си и застанаха с гръб към стената. Първият адрес в списъка се намираше точно тук.
На стълбищната площадка беше тихо.
Вася се наведе през перилата и неизвестно защо погледна нагоре.
- Какво има там? – попита Серьога, съскайки шепнешком.
- Нищо... Просто ми се стори.
- Е, ще позвъним ли? – Иванов въздъхна нервно и посегна към звънеца.
- Няма смисъл. Я да видим...
Петрушин хвана дръжката и вратата се отвори – явно не беше заключена. И веднага щом я открехна, от жилището се разнесе тихо сподавено ръмжене. Или това беше стон? Не, по-скоро звучеше като ръмжене, сякаш някой бързаше да направи нещо и ръмжеше от нетърпение.
А освен това веднага се разнесе и миризма. Една такава специфична, позната на всички военни...
- Готови за бой! – прошепна само с устни Петрушин, извади от джоба си едно огледалце и го поднесе до отвора на вратата...
В антрето двама мъже вършеха нещо, седнали на пода. Единият с трескави движения се опитваше да отвори ципа на якето си, който явно беше засякъл, а другият доста по-сръчно събличаше пуловера си през главата и точно в този момент лицето му не се виждаше... Ала Петрушин разпозна другия мъж.
- Легни, ръцете на главата! – изкрещя Петрушин толкова силно, че на Иванов чак му писнаха ушите. – Броя до три и след това стрелям на месо!
- Те ли са? – уточни Вася, изблъска нелюбезно Иванов с рамо и се залепи за стената до вратата, точно срещу Петрушин.
- Сто процента! Едно... две... три...
В този миг се разнесе страхотен гръм...
От отворената врата на отсрещната стена се разхвърчаха парчета от осколки и още нещо заедно с тях. А това нещо веднага започна да пада надолу, издавайки тих странен звук, като оставяше гъсти течове по стената. Всъщност никой не го чу, тъй като всички отведнъж оглушаха.
- Е...а си майката – промърмори тихичко Вася. – Ама че вечер, все едно че сме в месокомбинат...
В следващите минути, часове и изобщо през цялата тази вечер не последваха никакви други действия. Наоколо вече никой не ръмжеше, не пищеше и не плачеше от болка...
Просто нямаше кой да го направи. Защото в трите апартамента, които фигурираха в списъка на терористите, всички бяха мъртви...
В трите апартамента изброиха общо труповете на четиринадесет души. Пет от тях бяха на деца, а два – на въпросните дагестанци, които издирваха. Освен тях, всички останали бяха убити с нож. Дагестанците бяха взривени и от телата им бяха останали само късове... Но главите им по чудо се бяха запазили и можеха да бъдат идентифицирани на място, без да се прибягва до услугите на експертите.
- Това бяха последните ни сламки, за които можехме да се заловим... – промърмори покрусено Иванов, след като огледа труповете на основните действащи лица в цялата суматоха. – Сега вече изобщо не знам кого да търсим...