page contents Книжен Ъгъл: Български загадки: Защо си нямаме аристокрация?
Предоставено от Blogger.

Български загадки: Защо си нямаме аристокрация?

9.8.12

Григор Николов*

В този свят, дето стана едно глобално село, току се срещнем с някой чужденец, па било то и в интернет, и той започне да се хвали, че неговият род е давал барони и графове от 10-12 века назад. Те, разбира се, са получавали благодорнически титли в резултат най-вече на военни заслуги към краля.
Именно заради войни, робство, политически интриги и борби ние пък днес си нямаме български род, който да се похвали със западната аристократична дълговечност. Друг е въпросът, че приблизително половин век в самостоятелната история на страната ни аристокрацията и интелигенцията се унищожава, като започнем още от Борис I, който избива голяма част от болярите си, защото не искали да приемат християнството, и продължим със средните векове. Затуй, както и много други неща у нас, аристокрацията ни се оказва краткотрайна, а ако я има, донякъде тя е в различни емигрантски издънки.

В резултат на заговори умират първите трима царе на Второто българско царство. Асен е убит от братовчед си Иванко, а същата съдба сполетява и брат му Петър. При най-малкия брат Калоян заверата за убийството има и чуждестранен привкус – физически убиец е куманинът Mанастър. Когато племенникът им Иван Асен II се възкачва на престола, убива властващия Борил и голяма част от приближените му. Не е изминал век и цар Тодор Светослав, син на Георги Тертер, след 13-годишно заложничество при куманите през 1298 г. заема българския престол, след което избива недоволните боляри, предвождани от Смилец. Тъй се слага началото и на почти генетичната българска традиция и до днес да не вярваме, слушаме и да се съобразяваме с управляващите.
Когато Търново пада под турска власт, около 100 боляри и семействата им са прогонени от Царевец, но са оставени живи. През лятото на 1394 г. турците заточват в Мала Азия голяма част от тях. Там някои историци дори търсят наследници на Шишмановия род. Доколко това е истина?
Българи са заселени насилствено в Мала Азия още по времето на българо-византийските войни и последвалото византийско робство. Първите боляри, за които се знае този факт, са от фамилията на Асеневци в началото на XIII век. Те влезли в дипломатически отношения с императорския двор и някои преминали там на служба.
Боляринът Мицо за бойни заслуги към византийската империя получил от императора феодално владение в Мала Азия. Синът му Иван Мицо, внук на цар Иван Асен II, пак по заслуги бил оженен за дъщеря на византийския император Михаил VIII Палеолог. След като Ивайло въстава, императорът, усещайки заплаха, начело с Мицо влиза с войски в България и българският потомък е посаден на царския трон като Иван Асен III. Ивайло обаче разбива византийците и третият Иван Асен се връща отново в Мала Азия. Умира в Цариград.
Петко Славейков във вестника си „Македония“ в броя от 18 октомври 1869 г. пише: „При превземането на Търново от турците султанът преселил много български семейства в тогавашната столица Бруса... И до днес в един край на Бруса една местност носи названието Булгар махалеси, но няма веке ни здание някакво тако, ни белег некой, ни пък българи жители.“ Народният поет допуска, че те са се преселили в Одрин и Цариград.
След като турците превземат България, някои от българските боляри приемат исляма, за да оцелеят. В турски хроники е записано, че край Бруса е умрял плененият от султан Баязид през 1396 г. владетел на Видинското царство Иван Страцимир. Един от синовете на цар Иван Шишман, Александър, приел исляма и името Сюлейман. Баязид го направил управител на Самсун и Сарухан, командвал и войските на султана при потушаване на различни бунтове. Александър бил убит през 1420 г. в бой с въстаници в Анадола.
През 1396 г. друга част от болярите предвидливо напуснала бившата столица и се оттеглила по късна доба към Еленския балкан. Там основали село Беброво. В околността му още от времето на Борис I е имало манастири. Те са унищожени от Емин ага скоро след падането под турско робство и районът е наречен Тозлук, което на турски значи прах и пепел. Околните села са населени с турци, но самото Беброво си остава чисто българско.
Жителите му не се захванали да работят земя и да гледат животни. Не са се женели помежду си, а е знайно, че открай време българинът не е сключвал брак между кръвни роднини. Всичко това говори за по-особен произход на жителите му. Още през XV в. къщите на селото били големи и каменни, жителите му въртели оживена търговия, използвали наемни работници и развивали усилено четмото и писмото българско.
Бебровчани са пътували доста често по Балканския полуостров и затова турците се допитвали до тях по важни въпроси. Дори жените им със заповед на султана били пратени да учат гъркините в Цариград да тъкат аби за аскера.
Знатни търновски родове се заселват и в Ковачевица. Макар днес в него да живеят само шестдесетина постоянни жители, навремето селото е имало няколко махали. За една от тях – Костадин, се знае, че е основана от търновски първенци. Те били изгонени от столицата още преди падането на България под турско робство, защото се противопоставяли на Иван Шишман и не били съгласни с жена му – еврейката Сара.
Историците все още нямат единно мнение и за създаването на Копривщица. Според едно от тях млада болярка се заселила на мястото на днешния град, тъй като местността є се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си, тя заминала за Одрин, измолила от султана ферман и чрез него станала владетелка на Копривщица, а селото получавало големи привилегии. Във фермана селото било наречено Авраталан – „женска поляна“.
Други пък са убедени, че това е само легенда, но вярват, че след падането на България под турска власт в местността се заселили бежанци – потомци на болярски родове, търговци и скотовъдци със стадата си.
Днес със сигурност знаем, че потомци на знатен болярски род има в Русия в град Рилск край Курск, който е кръстен на Иван Рилски. Историята е свързана с митрополит Киприан. Той е от една от най-известните за времето си търновски фамилии Цамблаковци, които се посвещават на духовенството и не оставят потомство. Киприан става монах в Килифаревския манастир. Учи и в прочутия за времето си Студийски манастир край Цариград, а после прекарва в Света гора 10 години. Връща се в Цариград и като патриаршески пратеник заминава за Русия.
През 1379 г. при едно от пътуванията си с мисия за Цариград минава през Търново, където се среща с болярина Воейко и му разказва за дейността си в Русия. На следващата година е ръкоположен за Всеросийски митрополит. Киприан е погребан в Успенския събор в Москва през 1406 г., а след 36 години е канонизиран за руски светец.
По негово настояване през 1384 г. с отряд от 150 души Воейко отива на служба при руския княз Дмитрий Донски. Посрещнат е с почести и кръстен лично от Киприан в Чудовския манастир с името Прокопий. Заради военни заслуги Воейко получава като имение село Каломенское под Москва. Българинът се оженил за дъщерята на руския болярин Таварков – Ксения. След сватбата московският княз им предоставя за владение град Дмитров. Починал по времето на княз Василий Дмитриевич, удостоен с титлата болярин, Воейко сложил началото на знатен руски аристократически род. От него са Василий Воейков, който става войвода на Новосибирск и племенникът му Сергей Воейков, игумен на Троицко–Сергевския манастир.
Друг духовник от рода – монахът от Загорския манастир Ювеналий Воейков, оставя родословно дърво до края на ХVIII в. Следващият потомък на рода Иван влиза в свитата на цар Петър I, изпратен е да учи на запад и става известен руски дипломат. Роденият през 1778 г. Александър Воейков е генерал в руската армия и се отличава в боевете с Наполеон. Внукът му, също Александър, е основоположник на климатологичната наука в Русия. Генерал Василий Воейков е помощник-началник на руската императорска главна квартира.
Болярски корен се открива и в произхода на Пиер дьо Ронсар, френски поет от XVI в. и член на Плеядата, наричан от своите съвременници Принцът на поетите. Той създава няколко елегии за далечната си прародина, в които пише, че е е разположена там, където „Дунав е най-близко до Балкана и до Родопите, родината и на древния Орфей“. Някои генеалози смятат, че в България семейството е владеело търновското село Къпиново и името Ронсар е пряк превод на къпина, трън, на френски – rons.
Семейство Ронсар се е преселило във Франция в първата половина на ХIV в. пак в резултат на болярски междуособици. Първият, който става известен във Франция, е Бодуен Ронсар, основател на френския клон на фамилията. Това се случва в първите години на Стогодишната война. И естествено, прибавя към фамилното си име благодорническата частица „дьо“. Бащата на Пиер дьо Ронсар – Луи, е бил и част от дворцовата свита на крал Франсоа I. Неговата съпруга и майка на поета пък е от старото и благородническо семейство дьо Шодрие.
Самият Пиер е техният най-малък син, роден през 1524 г. Става паж на най-големия син на краля Франсоа, а после и на неговия брат – херцога на Орлеан. Когато Мадлен Френска се омъжва за шотландския крал Джеймс V, Ронсар е преместен на служба при него. След завръщането си във Франция през 1540 г. отново е на служба при херцога на Орлеан. Напуска тези придворни длъжности и със свои братя по перо поставя началото на групата „Плеяда“ и на литературен кръжец, който пише на простонароден език. Приживе популярността му е огромна, а и френските крале попечителстват неговото творчество.
Ростислав Стратимирович, мним потомък на видинския цар Иван Страцимир, вдига Търновското въстание през 1686 г., ранен е от турците, крие се в Балкана и после заминава за Москва, където става княз. Банатският българин Гиура Качамак пък, основател на село Винга в Румъния, имал еднакви привилегии с придворните на австрийската императрица Мария Терезия. Банскалията Михаил Герман става пръв министър на Сърбия при Карагеорги и Милош Обренович и през 1815 г. е изпратен с мисия по приз-наването на младото княжество при руския император Александър I. Имали сме барони и из Унгария, като братята Петър и Христо Накови, из Италия, като Стефан Дуньов, и още, и още.
Още по-интересна е аристократичната история на Стефан (Стойко) Богориди. Тя буди патриотичното чувство на Г. С. Раковски, Александър Теодоров-Балан и Марко Балабанов. Стойко е внук на Софроний Врачански от сина му Цонко. Според различните биографи той се е родил в Котел между 1770 и 1780 г. Завършил е в Букурещ Висшата княжеска школа, където името му било сменено на Стефан, защото на гърците Стойко им се сторило простовато. Тук трябва да добавим, че школата била покровителствана и издържана от гръцките князе. С такова високо за времето си образование Стефан отива на висша служба в султанския дворец в Цариград.
През 1798 г. бил в Египет като придружител на Хосреф паша и министъра на външните дела Ибрахим ефенди. Министърът го препоръчал на управителя на Молдова Скарлат Калимахи. По това време тази държава се управлява от Русия и Турция, но през 1812 г. руснаците я напускат – Наполеон е тръгнал да превзема Москва. Скарлат Калимахи назначава Стефан Богориди за управител на Галац, който по това време е молдовски. Тогава българинът се жени за гъркинята Ралу Сканави, чиито родители били от остров Хиос, но баща є станал банкер в Цариград и управлявал съкровището на майката на султана. След гръцкото въстание „Филики Етерия“ през 1821 г. Стефан Богориди се върнал в Цариград с жена си и децата си Смарагда и Никола. По-късно се родили Янко, Александър, Ана, Хариклия и Мария.
Оттам султанът го изпратил да води преговорите с руския император Николай I за съдбата на Влашко и Молдова и за промяна на малоазийската граница с Русия, скрепени с Одринския мирен договор през 1829 г. Авторитетът на Богориди като дипломат в Цариград, освен на тогавашния султан Махмуд I, печели благоволението и на наследниците му – Махмуд II и сина му Абдул Меджид. Махмуд I му дава правото да се вози из Босфора в лодка с 12 гребци, докато за пашите гребели само трима. Една от клаузите на мирния договор била, че князе на Влашко и Молдова не можели да бъдат турци, а хора от т.нар. рая, но назначени от султана и одобрени от руския император.
Махмуд I предложил Стефан Богориди. Николай I се съгласил, защото познавал дипломатическите му умения. Тогава обаче избухнало полско въстание. Поляците отишли при султана, за да искат помощ в борбата си срещу Русия. Техен преводач бил Стефан Богориди. Русия разбрала за двойната му игра и императорът не го назначил за молдовски княз. За вярна служба султанът обаче му предложил да посочи кандидат за молдовски княз, който той щял да задължи да се ожени за дъщерята на Богориди – Смарагда. Така българинът се озовал в положение да избира едновременно и княз, и зет. Той посочил Михаил Струдза.
Султанът, вече Махмуд II, счел това за малка отплата и решил Богориди да стане княз на остров Самос до малоазийския бряг на Турция. Българинът князувал до 1850 г., т.е. 17 години. После го наследил синът му Янко и Гаврил Кръстевич, с чийто баща Богориди бил приятел, а Гаврил станал негов ученик. Стефан Богориди е инициатор за избиране на Вселенски патриарх през 1841 г. и по тази причина – приятел със следващите вселенски патриарси Константин I Синайски, Антим I и Антим II. Последният заедно с целия клир извършва венчавката на дъщеря му Мария с Янко Фотиади (по-късно посланик на Турция в Лондон) на 2 декември 1851 г., а на сватбата присъствал и султан Абдул Меджид.
Стефан Богориди се застъпва пред султана за искането на сънародниците си в техните епархии да се поставят българи владици вместо дотогавашните гърци. Той подарява и своята къща край Златния рог, която била построена с пари от султанската хазна, за първа българска черква в Цариград през 1848 г. В завещанието си дарява пари за строителството на нова църква в Котел и за издръжката на тази във Фенер. Умира през 1858 г.
Както е известно, княжеската титла се предава по наследство. Внукът на Стефан от сина му Никола – Емануил, се установява във Виена. Жени се за французойка и една от дъщерите му става контеса на Рим.
Откъснатата от България автономна област Източна Румелия според Берлинския договор е под политическата и военната власт на турския султан, но с генерал-губернатор, избиран на 5 години и одобрен от Великите сили. Двамата губернатори на Източна Румелия са свързани с князете на остров Самос – сина на Стефан Богориди – Александър, и Гаврил Кръстевич. Кои други, ако не те, които са били в султанския двор, са най-удобни за тази длъжност? Младият Богориди се връща в Цариград, а после заминава за Париж. Като истински княз живее в хотел „Терминус“, а малко преди смъртта си през 1910 г. отива в санаториум. Погребан е в гробището „Пер Лашез“. Това са пълните с обрати прераждания на българските болярски родове. Но не у нас, а в чужбина.

Следва Български загадки: Защо не спасиха Левски?

* Откъс от книгата "Български загадки" от поредица Istoria Incognita на ИК "Сиела". Григор Николов е завършил българска филология с втора специалност „История“ във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий“. Журналист е с над 30-годишна практика и има над 2000 публикации в периодичния печат. Работил е във вестниците Борба – Велико Търново, Вечерни новини, 24 часа и Сега. Интересите му към неизвестни теми в родната история датират от средата на 80-те години на миналия век с първите му материали в списание Родолюбие, орган на Комитета на българите в чужбина. През 2004 г. печели престижната награда „Паница“ за журналистическо разследване на историята, придобиването, използването и трактовката на проблема на кого са т.нар. Царски имоти.