За красивата лъжа и грозната истина

Харлан Коубън

И най-грозната истина – разправяше навремето един приятел на Майрън – е за предпочитане пред най-красивата лъжа.*
Точно това си мислеше Майрън, докато гледаше баща си в болницата. И се върна в спомените си шестнайсет години назад до онзи миг, в който за последен път бе излъгал баща си; към онази лъжа, причинила толкова болки и разруха и породила трагичните събития, чийто катастрофален край предстоеше именно тук.
Баща му не отваряше очи. Неравномерното му дишане бе съпроводено с хрипове. От тялото му се точеха куп тръбички. Впери поглед в мощната му ръка. И си спомни как през детството си ходеше в склада в Нюарк и как баща му сядаше с навити ръкави зад огромното си бюро. Ръцете му по онова време бяха тъй мощни, че напираха да разкъсат плата, а маншетите стягаха бицепсите му като в турникет.
Възрастта бе омекотила провисналата вече мускулна тъкан. Мощният като варел гръден кош, внушавал на Майрън усещането за пълна сигурност, все още си беше там, но бе придобил съвсем крехък вид: и най-обикновеният натиск с длан сякаш би изпотрошил ребрата като сухи съчки. Небръснатото бащино лице не се покриваше вече от черната сянка на наболата следобедна брада, а бе осеяно със сиви петна. Кожата около брадичката се диплеше като плащ, с един номер по-голям от необходимото.
До леглото седеше майката на Майрън – съпругата на Ал Болитар от четирийсет и три години. И държеше ръката му в своята, трепереща от болестта на Паркинсон. И тя имаше шокиращо крехък вид в сравнение с някогашната видна личност от зората на феминисткото движение, горила сутиена си публично заедно с Глория Стайнъм и носила тениски с надписи от рода на „Мястото на жената е в кухнята... на законодателството – Сената“. Годините обаче не бяха пожалили нито Елън, нито Ал Болитар („Ние сме 6 Ел-Ал, като израелските авиолинии“, обичаше да се шегува майка му), при все че ги бяха преживели далеч по-щастливо от огромното мнозинство застаряващи семейни двойки – но ето как в крайна сметка приключваше щастието им.
То и Бог има едно чувство за хумор...
– Добре. Разбрахме ли се? – попита тихо майката.
Майрън не й отговори. Най-красивата лъжа срещу най-грозната истина. Майрън така и не си беше извлякъл поуката още тогава, преди шестнайсет години, когато за последен път излъга най-великия и най-обичания човек на този свят. Не че нещата бяха толкова прости. Но пък най-грозната истина можеше да съсипе всичко. Да разбие целия им свят.
Дори да посее смърт.
Така че, когато бащините клепачи потрепнаха и най-скъпият в очите на Майрън човек погледна своя първороден син умоляващо, като някакво съвсем объркано дете, Майрън се извърна към майка си и бавно кимна. После преглътна сълзите си и се приготви да излъже баща си за последно.

ШЕСТ ДНИ ПО-РАНО
– Майрън, имам нужда от твоята помощ.
Майрън сякаш се озова в някакъв фантастичен свят: в офиса му влезе идеално оформена и изключително красива благородна девица, изскочила сякаш от някой стар филм с Хъмфри Богарт. С тази разлика, че бавната й походка бе по-скоро патешко поклащане, а идеалното оформление се дължеше на факта, че красивата и благородна девица беше бременна в осмия месец, което – с извинение – успя да унищожи някак си целия фантастичен елемент.
Новодошлата се казваше Сузи Т., съкратено от Тревантино, и беше бивша звезда на тениса, прочула се не толкова с играта си, колкото като сексапилна палавница с провокиращи въображението екипи, пиърсинги и татуси. Но все пак имаше зад гърба си и победа в един от най-важните турнири и бе натрупала сума ти пари от рекламна дейност, най-вече като говорителка (Майрън страшно ценеше този евфемизъм) на „Ла-Ла-Лат“ – верига кафе-барове с голи до кръста сервитьорки, в които студентската младеж умираше да си поръчва закачливо „да им цръкнат допълнително млекце“. Хубави времена.
– Знаеш, Сузи, че за теб съм на разположение двайсет и четири часа в денонощието, седем дни седмично – разпери ръце Майрън.
Намираха се в офиса му на Парк Авеню – седалището на „МБПред“, където „М“ означаваше „Майрън“, „Б“ – Болитар, а „Пред“ – факта, че бяха представители на разни атлети, актьори и писатели. „Школа за буквални фирмени наименования“.
– Кажи ми само какво се очаква от мен.
Сузи закрачи напред-назад.
– Чудя се откъде да започна. – И понеже Майрън понечи да вметне нещо, тя вдигна предупредително ръка. – Ха си посмял да ми кажеш „Започни от началото“, ха съм ти откъснала единия тестикул.
– Що само единия?
– Щото вече си сгоден. Жал ми е за горката ти годеница.
Краченето се превърна в нещо като маршировка – толкова забързано и енергично стана, че някъде навътре в себе си Майрън взе да се притеснява да не вземе да роди насред наскоро обновения му офис.
– Ъъъ... мокетът... – обади се плахо. – Съвсем нов е.
Тя се намръщи, помарширува още малко и взе да гризе старателно маникюрираните си нокти.
– Сузи?
Тя спря. Погледите им се срещнаха.
– Кажи ми – помоли я.
– Помниш ли как се запознахме?
Майрън кимна. Нямаше и година, откакто бе завършил право и се бе заел да полага основите на фирмата си. По онова време, в зародиша си, „МБПред“ се подвизаваше под
името „МБСпортпред“, тъй като в началото Майрън представляваше само спортисти. Но когато се захвана да привлече като клиенти и актьори, писатели, хора на изкуството
и разни други знаменитости, „спорт“ отпадна от наименованието и му остана само „МБПред“.
Пак буквализъм.
– Разбира се – потвърди.
– Изправена бях пред тотален провал, нали?
– Беше страхотно надарена тенисистка.
– Но пред провал. Няма какво да се лъжем.
– Но пък беше пълнолетна – на осемнайсет – разтвори длани към тавана Майрън.
– На седемнайсет.
– Добре де, на седемнайсет, да речем. – И в съзнанието му се появи окъпаният от слънце образ на Сузи: вързани на опашка руси коси, дяволита усмивка на лицето и форхенд, с който млатеше топката така, сякаш й беше нанесла лична обида. – Беше в самото начало на професионалната ти кариера. Подрастващите младежи лепяха по стените си плакати с твои снимки. Очакваше се да започнеш да биеш легендите на тениса още от първия ден. Родителите ти придаваха нов смисъл на понятието „агресивност“. Цяло чудо е, че не се поквари още тогава.
– Много точно казано.
– Добре, какъв е проблемът в такъв случай?
Сузи изгледа корема си така, сякаш току-що се беше издул.
– Бременна съм.
– Мда, от пръв поглед си личи.
– Животът е хубаво нещо, да ти кажа – рече тя тихо, почти замечтано. – След всичките онези години на безпътица... накрая срещнах Лекс. Оттогава музикалното му творчество достигна нови висоти. И моята тенис академия се развива чудесно. И изобщо всичко вече е така, както би трябвало да бъде.
Майрън изчакваше. Тя не отделяше поглед от корема си, обхванала го внимателно с ръце, сякаш крепеше съдържанието му – което, според Майрън, до голяма степен отговаряше на истината. Но за да не замре съвсем разговорът, взе, че я попита:
– Приятно ли ти е да си бременна?
– Имаш предвид самото състояние на носене на дете ли?
– Да.
– Не че съм разцъфтяла или нещо от този род – сви тя рамене. – Напротив, ще се радвам, като го родя. Но не бих казала, че ми е безразлично. Знам, че много жени обожават състоянието на бременност.
- Но не и ти, така ли?
- Имам чувството, че някой е паркирал булдозер върху пикочния ми мехур. Според мен жените обичат да са бременни, понеже то ги отличава. Прави ги нещо като знаменитости за известно време. На повечето жени никой не обръща внимание през живота им, но хората се впечатляват, като забележат, че са бременни. Колкото и грубо да ти звучи, бих казала, че бременните се радват на аплодисментите. Разбираш ли какво искам да кажа?
- Май да.
- Аз обаче на аплодисменти съм се наситила. – Отиде до прозореца и за миг погледна навън. И пак се извърна към Майрън. – Забеляза ли впрочем колко са ми наедрели циците?
– Ммм – отвърна Майрън и реши да не се разпростира повече по темата.
- Което ме навежда на мисълта, че може би няма да е зле да се обадиш на „Ла-Ла-Лат“ и да уредиш нова фотосесия.
- Със заснети от стратегически ъгъл кадри?
- Точно така. Би се получила страхотна нова рекламна кампания с тия две мои съкровища. – И ги повдигна леко с длани, да не би Майрън да не е схванал за кои съкровища точно става дума. – Е, какво ще кажеш?
- Казвам, че според мен още не си стигнала до същността.
Очите й се бяха вече навлажнили.
- Дяволски щастлива се чувствам.
- Да де, доколкото схващам, точно в това би трябвало да е проблемът ти.
Тя се засмя на репликата му.
- Отдавна се преборих със злите си демони. Дори с майка ми се сдобрих. С Лекс сме абсолютно готови за новото попълнение на семейството ни. Искам единствено въпросните демони да не се появяват отново.
 - Да не си се закачила пак? – подскочи Майрън.
 - О, не, за бога. Нямам предвид този демон. Двамата с Лекс отдавна скъсахме с тези неща.
Съпругът на Сузи, Лекс Райдър, съставляваше половината от легендарния дует „ХорсПауър“ – несравнимо по-малката половинка, ако трябва да сме честни, спрямо надарения със свръхестествена харизма водещ вокалист Гейбриъл Уайър. Колкото и добър музикант да беше, Лекс си имаше своите лични проблеми, които неизбежно щяха винаги да го държат на второто място – така както Джон Оутс е на по‑заден план от Дарил Хол, Андрю Риджли – от Джордж Майкъл, и всички останали от „Пусикет Долс“ от Никол Шерци Не‑знам‑коя‑си.
– За какви демони говориш тогава?
Сузи бръкна в дамската си чантичка и извади нещо. На седналия от другата страна на бюрото Майрън му се стори, че е снимка. Тя я изгледа, после му я подаде. Той й хвърли един поглед и пак се опита да я изчака.
Но по някое време реши, че все пак следва да каже нещо, и обяви очевидното:
– Това значи, е ехограмата на бебето ти.
– Да. На двайсет и осем седмици.
Ново мълчание. И пак Майрън го наруши:
– Някакъв недъг ли има бебето?
– Нищо му няма. Той си е направо идеален.
– Той?
– Моят малък син – не успя Сузи Т. да сдържи усмивката си.
– Много гот.
– Аха. И това е една от причините, които ме водят насам. Вече го обсъдихме с Лекс. И искаме да му станеш кръстник.
– Кой, аз ли?
– Мда.
Майрън нищо не каза.
– Е?
Сега беше ред на Майрън да примига с навлажнени очи.
– Голяма чест ми оказвате.
– Ти да не би да плачеш?
Майрън нищо не каза.
– Голям женчо си – рече тя.
– Какъв е проблемът ти, Сузи?
– Може и да няма такъв. – И след кратка пауза: – Имам чувството, че някой си е наумил да ме съсипе.
Майрън задържа погледа си върху ехограмата.
– И как по-точно?
Чак сега тя му ги показа: двете думи, който щяха още много дълго да отекват глухо в сърцето му.

Час по-късно в офиса на Майрън влезе наперено Уиндзър Хорн Локуд III – известен на онези, които се боят от него (а това включва горе-долу всички останали), като Уин. Уин ходеше извънредно наперено, сякаш носеше черен цилиндър и фрак и въртеше в ръката си бастун. Само че в случая се беше изтупал с розово-зелена вратовръзка на „Лили Пулицър“, син блейзър с някакъв извезан монограм и бежов панталон с ръбове, достатъчно остри, че да пуснат кръв.
Мокасините му бяха обути на бос крак и изобщо имаше вид на човек, завръщащ се от пътешествие с яхтата си „Наследствено състояние“.
– Сузи Т. току-що си тръгна – обяви Майрън.
– Срещнах я на влизане – кимна Уин със силно издадена напред брадичка.
– Имаше ли вид на разтревожена?
– Не обърнах внимание – каза Уин и седна. И след малко: – Гърдите й страшно са се уголемили.
Типичен Уин.
– Има проблем – рече Майрън.
Уин се облегна назад и кръстоса крака с обичайното си напрегнато спокойствие.
– Да чуем.
Майрън извъртя монитора на компютъра си така, че и Уин да го вижда. Нещо сходно бе сторила и Сузи Т. само час по-рано. Оттогава двете думи не му излизаха от главата. Безвредни сами по себе си, но на този свят всичко зависи от съответния контекст. А в конкретния контекст двете думи смразяваха помещението.

Превод Венцислав Венков

*Откъс от романа "Под напрежение", подготвен от "Колибри", който отново ни среща с Майрън Болитар – любимия герой на Коубън. Бивша тенис звезда на име Сузи и нейният не по-малко известен съпруг Лекс попадат на анонимен постинг във фейсбук, подлагащ на съмнение бащинството на нероденото им дете. Сузи се обръща за помощ към Майрън и това отприщва серия от поразителни разкрития, нелицеприятни истини и интригуващи реакции. Блестящ трилър, будещ размисъл върху вечния въпрос за цената на грозната истина и красивата лъжа.

Харлан Коубън е роден през 1962 г. в Ню Джърси, САЩ. В актива си има шестнайсет психологически трилъра, за чийто успех свидетелства поредица от  внушителни литературни отличия – Коубън е първият писател, носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“.