page contents Книжен Ъгъл: Откъс: Джак Ричър отново е на път
Предоставено от Blogger.

Откъс: Джак Ричър отново е на път

30.10.12

В новата книга на Лий Чайлд "Издирваният" (Обсидиан) Джак Ричър отново е в центъра на опасни ситуации, но дори той няма да може да прецени кои са добрите и кои лошите участници в тях...

Зимна нощ в Небраска. Единственото, което Джак Ричър иска, е да стигне във Вирджиния. Както обикновено на автостоп. Двама мъже и една жена го качват в шевролета си. Не ги притеснява фактът, че той изглежда ужасно със счупения си нос.

На магистралата има полицейски блокади. Шевролетът преминава безпроблемно през тях. Никой не издирва автомобил с четирима души. Търсят се двама мъже, убили служител на Държавния департамент.

Престъплението  е извършено близо до мястото, откъдето започва това необикновено пътуване. Ричър не подозира, че е в открадната кола със заложница. А двамата мъже не подозират, че са качили на автостоп най-неподходящия човек.

Бившият военен полицай и друг път е  попадал в центъра на сложни конспирации. Но този път той не знае кои са добрите и кои лошите. Никой не казва истината – нито похитителите, нито заложницата. Нищо не е такова, каквото изглежда. А полицията вече издирва огромен мъж със счупен нос. Следва откъс от романа.

1
Свидетелят каза, че всъщност не е видял какво се е случило. Но нямаше много варианти. Минути след полунощ мъж със зелено палто влязъл през единствената врата на малък бетонен бункер. След него и двама мъже в черни костюми. Минало известно време. Двамата мъже в черно излезли навън.
Мъжът със зеленото палто не се появил.
Двамата в черно изминали с бърза крачка десетте метра до колата си, която била яркочервена. Червена като пожарна по думите на свидетеля. Лъскава, сравнително нова. Обикновен седан с четири врати. А може би с пет. Но в никакъв случай спортно купе с две врати. Според него била тойота. Или може би хонда. Или хюндай, или пък киа.
Все едно каква, но двамата мъже в черно отпътували с нея.
От мъжа със зеленото палто нямало и следа.
После изпод вратата на бетонния бункер потекла кръв.
Свидетелят позвънил на 911.
Показанията му бяха взети от шерифа на окръга – един човек, който умееше да изстисква от хората всичко, което знаят, при това с търпеливо изражение. Това беше една от многобройните му дарби. Изслуша свидетеля и потъна в дълбок размисъл. Той упражняваше правомощията си на територия от стотици квадратни километри пустош, простираща се чак до хоризонта и прорязана от самотните дълги ленти на шосетата. Място, подходящо за полицейски блокади. Шерифът се свърза с пътните патрули, поиска и хеликоптер от столицата на щата и пусна заповед за издирване на яркочервен вносен автомобил с двама мъже в черни костюми.
За час и половина Джак Ричър измина около сто и петдесет километра в мръсносивия ван на някаква непозната жена. После се появи разсеяната светлина на детелината и големи зелени табели, чиито стрелки сочеха на изток и на запад. Жената намали и спря. Ричър слезе, благодари ѝ и махна за сбогом. Тя пое по първата рампа, която водеше към западното платно на магистралата, към Денвър и Солт Лейк Сити. Той мина под моста и застана до втората рампа, излизаща на източното платно. С единия крак на асфалта, а с другия – на банкета. Вдигна палец и се усмихна, опитвайки се да изглежда ведър и дружелюбен стопаджия.
Но това не беше лесно. Ричър беше едър мускулест мъж, висок метър и деветдесет и три. Както винаги, и тази нощ изглеждаше малко раздърпан и неугледен. Самотните шофьори искат приятна и безопасна компания, а той от опит знаеше, че външният му вид не ги подтикваше да го изберат за спътник. Беше твърде заплашителен. На всичкото отгоре носът му беше счупен. Беше наясно, че сребристата лепенка му придава още погротесков вид, тъй като блестеше и отразяваше жълтеникавата светлина от лампите на детелината. Тя обаче значително облекчаваше болката и той реши да не я маха поне още един час. Щеше да я свали само ако не извадеше късмет през следващите шейсет минути.
Но през следващите шейсет минути никой не му спря. Трафикът беше слаб. Все пак се намираше в Небраска, посред нощ и посред зима. Детелината беше единственото голямо кръстовище в радиус от доста километри, но въпреки това по нея не минаваха много коли. Горе на магистралата движението беше значително пооживено, но по рампата към нея не се качваха мнозина. През първия час покрай Ричър минаха едва четирийсет превозни средства. Леки автомобили, джипове и камиони от различни марки, цвят и модели. Трийсет от тях просто профучаха покрай него. Останалите десетима водачи намалиха колкото да го огледат, след което отново стъпиха на газта.
Нормално. С годините автостопът ставаше все потруден.
Беше време Ричър да увеличи шансовете си.
Той се обърна с гръб към платното и подхвана единия край на тиксото с напукания нокът на палеца си. Отлепи сантиметър от него, после го стисна между палеца и показалеца си. Възможностите бяха две: да го издърпа рязко или да прибегне до бавното разлепване. Две еднакво неприятни възможности, помисли си Ричър. Болката щеше да бъде една и съща. По тази причина избра рязкото дръпване. Не обели бузата си, но с носа нещата стояха другояче: раната се отвори, отокът се увеличи, а счупената кост сякаш изпука.
Другата буза също не беше проблем.
Той нави на руло окървавеното тиксо и го пъхна в джоба си. После наплюнчи пръстите си и започна да търка лицето си. Долови боботенето на хеликоптер, който летеше на около триста метра височина. Видя и ярък лъч, който спираше туктам върху голата земя, а след това продължаваше нататък. Завъртя се обратно, стъпи на асфалта и отново вдигна палец. Хеликоптерът увисна за миг над главата му, след това изгуби интерес към него и отлетя на запад. Боботенето бавно заглъхна. Трафикът по магистралата беше слаб, но стабилен. Този по шосето в посока северюг почти секна. Повечето автомобили се качваха по рампите и поемаха в една от двете посоки. Нито един от тях не продължи направо. Ричър си оставаше оптимист.
Нощта беше студена и това помагаше на лицето му. Кожата изтръпваше и болката намаляваше. От юг се появи пикап с канзаски номер, който направи завой на изток и намали. Зад кормилото седеше висок чернокож мъж, навлякъл дебело палто. Сигурно не му работеше отоплението. Пикапът бавно се плъзна покрай Ричър, после почти спря. Шофьорът го огледа внимателно, но в крайна сметка извърна глава и продължи пътя си.
Ричър разполагаше с достатъчно пари. Можеше да вземе автобус, ако стигнеше до Линкълн или Омаха. Но сам не можеше да стигне до Линкълн, нито до Омаха. Някой трябваше да го закара до там. Докато платното беше пусто, той пъхваше ръце под мишниците си, за да ги стопли. Потропваше с крака, а дъхът му образуваше облачета пара. Покрай него профуча кола на магистралния патрул с включени сигнални светлини, но без сирена. Приведени напред, двете ченгета вътре дори не го погледнаха. Вероятно някъде беше станало произшествие.
Още две коли почти спряха. Едната от юг, другата от север, в интервал около минута. Шофьорите намалиха, огледаха го, поколебаха се, после натиснаха газта и изчезнаха. Близо съм, помисли си Ричър. Моят човек скоро ще се появи. Може би и късният час щеше да помогне. Нощем хората бяха по-състрадателни, отколкото денем. А и нощното шофиране си беше за особняци. Който го предпочиташе, по-лесно би качил непознат. Надяваше се да е така.
Още един шофьор го подложи на внимателен оглед и изчезна.
Ричър плю в шепи и енергично приглади разрошената си коса.
Оставаше си оптимист.
После, след точно деветдесет и три минути престой на детелината, една кола го взе.

2

Колата спря на десетина метра, преди да се изравни с него. Беше с местни регистрационни табели, американска и тъмна на цвят. Шевролет, помисли си Ричър. Тъмносин, сив или черен. Трудно му беше да установи цвета на разсеяната светлина на детелината. Нощем тъмните металици изглеждаха абсолютно еднакви.
В колата имаше трима души. Двама мъже отпред и една жена отзад. Мъжете бяха полуобърнати на седалките си. Сякаш водеха тристранна дискусия. В дух на демокрация. Дали да вземем този човек или не? Това най-вероятно означаваше, че тримата не се познаваха добре. Между приятели подобни решения се вземаха инстинктивно. Тези бяха по-скоро бизнес партньори или колеги, събрани на едно място по силата на обстоятелствата. Хора, които проявяваха преиграно уважение един към друг и най-вече мъжете към единствената жена.
Ричър я видя да кима. Устните ѝ се раздвижиха в беззвучно да. Мъжете заеха нормално положение и колата бавно се приближи към него, после спря. Десният страничен прозорец се изравни с бедрото му и стъклото се плъзна надолу. Ричър се наведе. Лъхна го топъл въздух. Отоплението на тази кола работеше добре. Това поне беше сигурно.
– Закъде пътувате толкова късно, сър? – попита го мъжът до шофьора.
Като военен полицай в продължение на тринайсет години и почти още толкова като скитащ се бездомник, Ричър беше оцелял благодарение на две неща – предпазливост и бдителност. С участието на всичките пет сетива. Решението му дали да приеме или откаже превоз зависеше изцяло от миризмата. На бира, на трева или на бърбън. Но в момента не можеше да подуши нищо, тъй като носът му беше счупен, при това съвсем наскоро. Всичко вътре беше задръстено от съсиреци и отоци. Вероятно септумът му беше сериозно изкривен. А това можеше да означава, че никога повече няма да е в състояние да помирише нещо.
В тази ситуация докосването също беше изключено. Вкусът също. Нямаше да постигне нищо, ако вземеше да опипва обстановката като слепец или пък да ближе всичко, което е достатъчно близо до езика му. Оставаха само две използваеми сетива: зрението и слухът. Мъжът до шофьора нямаше специфичен акцент и не говореше на никакъв диалект. Личеше си, че е образован, със самоуверен, леко началнически тон. Ръцете и на тримата бяха гладки, без мазоли. Слаби, почти лишени от мускулатура фигури, добре поддържани коси, никакъв загар. Това бяха хора, които живееха на закрито. Чиновници. Не от високите етажи, но и далече от дъното. И тримата изглеждаха между четирийсет и петдесет, преполовили живота си и реализирали по-голямата част от кариерата си. Нещо като подполковниците в армията. Със солидни постижения, без да са суперзвезди.
И тримата бяха облечени с черни панталони и дънкови ризи. Нещо като униформа. Ризите изглеждаха евтини и нови, все още с гънките от фабричното опаковане. Май става въпрос за тиймбилдинг, помисли си Ричър. Някаква корпоративна глупост. Изваждат от офиса мениджърите на средно ниво, изстрелват ги насред предварително избрана пустош, обличат ги в униформени ризи и им поставят задачи. Това вероятно им създаваше усещане за приключение. Част от него се съдържаше и в самия факт, че бяха решили да го вземат. После сигурно щяха да проведат откровена критична дискусия – като онази преди малко, след която стигнаха до едно наистина демократично решение. Екипите се нуждаят от екипна работа. Екипната работа се нуждае от консенсус, а консенсусът трябва да бъде доброволен. Тук влизаше в действие и факторът пол, който винаги бе деликатен. Ричър беше леко изненадан от факта, че жената нито шофира, нито се вози отпред. Макар че шофирането вероятно се възприемаше като обслужваща дейност, подходяща за единствената жена в екипа. Нещо като поднасянето на кафе.
– Пътувам на изток – отговори Ричър.
– Към Айова ли? – попита мъжът на пътническата седалка.
– През Айова – каза Ричър. – Чак до Вирджиния.
– Качвайте се – рече мъжът. – Ще ви помогнем да преодолеете част от разстоянието.
Жената беше седнала зад него и това принуди Ричър да заобиколи колата и да заеме мястото зад шофьора. Настани се и затвори вратата. Жената му кимна някак свенливо. Или може би предпазливо. Вероятно заради счупения нос. Може би не беше свикнала на подобни гледки.
Човекът зад кормилото погледна в страничното огледало и пое нагоре към магистралата.

3

Окръжният шериф се казваше Виктор Гудман. Повечето от местните хора намираха името му за напълно уместно. Защото беше добър човек и обикновено побеждаваше във всичко, с което се заемеше. Разбира се, връзката между двете му имена съвсем не беше задължителна. Не побеждаваше, защото е добър, а защото е умен. Достатъчно умен да проверява по няколко пъти решенията си, преди да продължи напред. Две крачки напред, една назад. Това беше системата му и тя му служеше добре. Именно придържайки се към нея, той стигна до заключението, че е прибързал с онази заповед за издирване на червена кола.
Защото местопрестъплението в бетонния бункер се оказа грозна гледка. На практика мъжът със зеленото палто беше екзекутиран. Убит хладнокръвно и безпощадно. С помощта на нож, проникнал точно там, където трябва. Тук изобщо не можеше да става въпрос за някакъв спор, излязъл от контрол. Това беше професионална работа, изпълнена от истински майстор. Нещо, което в Небраска се случваше много рядко. Или, по-точно казано, никога.
И тъй, първата работа на Гудман беше да се свърже с ФБР в Омаха с молба те да поемат разследването. Беше твърде умен, за да се тревожи от някакви дребни борби за надмощие. После се зае да преосмисли заключенията си за двамата мъже в червената кола. Червена като пожарна, както я беше нарекъл свидетелят. Яркочервена. Което си беше отвсякъде безсмислица. Професионалистите не използват коли с ярки цветове за оттегляне от местопрестъплението. Такава кола се набива на очи, запомня се. А това означаваше, че двамата професионалисти са се погрижили за друга кола, която да ги чака наблизо, на подходящо място. И са се прехвърлили в нея.
Събличането на две сака от костюм бе въпрос на секунди. Свидетелят не беше сигурен за ризите им. Бели, ама може и кремави. Раирани,но може би на квадратчета. Без вратовръзки.Не, май единият бил с вратовръзка...
След всичко това Гудман включи радиостанцията и отмени заповедта за издирване на червена кола. Магистралната полиция и въздушната база приеха нови инструкции – да проверяват всички автомобили, в които пътуват по двама мъже.

4

Човекът на пътническата седалка се обърна.
– Какво е станало с лицето ви, ако разрешите да попитам? – дружелюбно подхвърли той.
– Блъснах се в една врата.
– Наистина ли?
– Не, не – поклати глава Ричър. – Спънах се и паднах. Нищо особено. Такива неща просто се случват.
– Кога стана?
– Снощи.
– Боли ли?
– Не много. Един аспирин, и ще ми мине.
Мъжът се извъртя още малко и погледна жената, след това се обърна към шофьора.
– Имаме ли аспирин да помогнем на човека? – попита той.
Ричър се усмихна. Екип, готов да разреши всякакви проблеми, и големи, и малки.
– Не се безпокойте – каза той.
– Аз имам – обади се жената и се наведе за чантичката в краката си. Мъжът гледаше как се рови в нея, нетърпелив да помогне. Изглеждаше истински развълнуван. Имаха задача, която бяха на път да разрешат. Жената измъкна шишенце „Байер“ и изтръска едно хапче.
– Дай му две – каза мъжът. – Едно няма да го оправи. Дай му дори три.
Думите му прозвучаха почти заповеднически – един факт, който със сигурност щеше да бъде критикуван при анализа след тиймбилдинга. Жената, изглежда, се притесни. Може би хапчетата ѝ трябваха. Може би имаше някакъв здравословен проблем, за който ѝ бе неудобно да говори. Или пък мъжът отпред прибягваше до нещо като двоен блъф. Може би беше толкова безупречен в останалите неща, че началническият му тон да се изтълкува като невинен изблик.
– Едно ще свърши работа – обади се Ричър. – Благодаря.
Малкото бяло хапче падна от нейната длан в неговата. Мъжът се обърна и му подаде бутилка минерална вода. Запечатана и все още студена, наскоро извадена от хладилник. Ричър лапна хапчето, развинти капачката и отпи голяма глътка.
– Благодаря, много сте мили – каза той и върна бутилката на мъжа.

Превод Веселин Лаптев