page contents Книжен Ъгъл: Джакпотът
Предоставено от Blogger.

Джакпотът

11.12.12

Грегоар Делакур

Има нещо универсално в историята на главната героиня Жослин от „Списъкът с моите желания” (Факел експрес). На нея й се случва това, за което мечтаят хиляди хора по света – печели джакпота на Евромилион - сума, която ще промени съществуването й.

Но продавачката на дантели и копчета философски мълчи и се съмнява, прави списъци, зачерква отново и отново, разкривайки скритото лице на мъжа си, преди още да е осребрила чека. Именно в разказа за този промеждутък от време, когато несигурността и тъгата побеждават блажения възторг, Делакур надминава себе си.

С втория си роман Грегоар Делакур се превърна в изненадата на годината, пише в. „Фигаро”. Учудващо е, но стартът бе даден първо в чужбина, където авторските му права бяха откупени още преди появата му във Франция, и той вече е преведен на 18 езика. Следва откъс от романа.

Само в книгите човек може да промени живота си. Може да изличи всичко с една дума. Може да премахне тежестта на нещата. Да изтрие гадостите и само след едно изречение да се окаже на края на света.

Даниел и Франсоаз играят на тото от осемнайсет години. Всяка седмица срещу десет евро те получават мечти за двайсет милиона. Вила на Лазурния бряг. Околосветско пътешествие. Може и само пътуване до Тоскана. Остров. Лифтинг. Диамант, дамски часовник „Сантос Дюмон“ от „Картие“.

Сто чифта обувки „Клитиан Лубутен“ и „Джими Чу“. Розов костюм от „Шанел“. Перли, истински перли като на Джаки Кенеди, господи, колко беше красива!

Близначките очакват края на седмицата, както други – Месията. Всяка събота, докато топчетата се въртят, сърцата им се запалват. Едва сдържат дъха си, не дишат; може да умрат всеки миг, казват те едновременно.

Преди двайсет години спечелиха сума, с която отвориха „Коафестетик“. Докато траеше ремонтът, всеки ден ми изпращаха букети и макар че получих страшна алергия към цветята, станахме приятелки. Те живеят заедно на последния етаж на къща с изглед към градината на Губернатора, на авеню „Ле Фюзийе“.

На няколко пъти Франсоаз беше на път да се сгоди, но пред мисълта да изостави сестра си, предпочете да изостави мисълта за любов; обратно, през 2003-та Даниел заживя с един представител на „Л’Ореал“ – шампоани, професионално боядисване и грижи за косата – висок мургав тип с плътен баритон и гарваново черни коси.

Тя беше отстъпила пред животинската миризма на матовата му кожа, обожаваше черните косъмчета по кокалчетата на дългите му пръсти; бленуваше за зверски прелюбодеяния, схватки, горещ кеч, плътско мелле, но въпреки че горилата имаше яки ташаци, както си трябваше, оказа се, че духовно е празен, необятно и трагично пуст.

Много добре чукаше, сподели Даниел, когато след един месец се прибра с куфар в ръка, чукаше като по учебник, но след това, край, заспива, захърква, и после на сутринта потегля на шампоанените си обиколки, никаква култура, а аз, каквото и да разправят, имам нужда да разговарям, да споделям; все пак не сме животни, трябва ни и душа, нали?

Вечерта, когато се върна, отидохме и трите да вечеряме в „Ла Купол“: розови скариди върху гарнитура от ендивии за Франсоаз и мен, араска кървавица с наденичка и настъргано сирене марой за Даниел, какво искате, лично за мен всяка раздяла е като дупка, като яма, и трябва да я запълня. След една бутилка вино те си обещаха, крещейки от смях, че вече никога няма да се разделят или че ако едната срещне някакъв мъж, ще го сподели с другата.

Обръщам страниците на дневника си. Залепени билети за кино. Снимка от въздушното ми кръщене в Амиен-Глизи с татко през 1970-та за седемгодишнината ми. Той вече не си
го спомня. След удара си стои само в сегашно време. Няма минало, няма бъдеще. Той е в настоящето, което продължава шест минути, и на всеки шест минути броячът на паметта
му започва от нула. На всеки шест минути ме пита как се казвам. На всеки шест минути пита кой ден е днес. На всеки шест минути пита дали мама ще дойде.

И после виждам това изречение, написано с виолетово мастило (момичетата го обожаваха) към края на дневника, преди мама да се строполи на тротоара. Бих искала да имам късмета да избирам сама как да живея, мисля, че това е най големият подарък, който можем да получим. Сама да избирам как да живея.

Затварям дневника. Вече съм голяма и затова не плача. На четирийсет и седем години съм, мъжът ми е верен, мил, не пие; имам две големи деца и една душичка на небето, която понякога ми липсва; имам си магазин, който горе-долу успява да ни набави, освен заплатата на Жо, достатъчно средства, за да живеем добре, да прекарваме отпуската във Вилньов-Лубе, а някой ден, защо не, може и да осъществим мечтата му да си купи кола (видях една на старо за 36 хиляди евро, която ми се стори много добра).

Имам си блог, който доставя радост на майката на една журналистка от „Л’Обсерватьор дьо Л’Аражоа“, а вероятно и на още хиляда сто деветдесет и девет дами всеки ден. И в резултат на тези цифри собственикът на домейна съвсем наскоро ми предложи да му продам рекламно пространство.

С Жо съм щастлива и никога не съм пожелавала друг мъж освен него, но да кажа, че сама съм избирала как да живея, не, това не мога. Като се връщам в магазина, пресичам „Площада на героите“ и чувам, че някой ме вика.

Близначките. Пият кафе и попълват тото фишове. Играй поне веднъж, умолява ме Франсоаз. Няма да останеш цял живот продавачка в галантерия. Харесвам си галантерията, казвам. Не искаш ли нещо друго, допълва Даниел, хайде, моля те. И ето че се запътвам към тотопункта и искам фиш.

Какъв? Как какъв? За Лото или за Евромилион? Че аз откъде да знам. За Евромилион в петък ще се тегли тиражът, джакпотът си го бива. Давам двете евро, които ми искат. Машината избира цифри и звездички вместо мен и продавачът ми подава фиша. Близначките ръкопляскат.

Най-после! Най-после нашата Жо ще сънува хубави сънища тази нощ.

Превод от френски Галина Меламед