page contents Книжен Ъгъл: Цената да бъдеш Златно момиче
Предоставено от Blogger.

Цената да бъдеш Златно момиче

18.12.12

Бианка Панова

Започнах да пиша тази книга в далечната 1990 г., когато бях убедена, че хората трябва да узнаят за цената, която се плаща за това да бъдеш „златно момиче“ тогава. Исках да надзърнете зад кулисите. Да вдъхнете миризмата на прашните зали, на потта, да почувствате безнадеждната самота понякога, да ви натежи тази смазваща отговорност, да ви заболи от лишенията и обидите, да усетите болката...

Събирах усърдно материали, интервюта, спомени... Докато един ден съмненията ми, че това няма да е интересно за никой, не надделяха и проектът ми за „истината“ по времето на комунистическия спорт рухна. Предаде се на новото време. А то нямаше нищо общо със старото. Някак си неусетно се промениха желанията, вкусовете, манталитета на хората.
Появиха се нови „златни момичета“ – фолкпевиците и нови „железни момчета“ – мутрите. Новите герои запълниха много бързо отчаяната празнина в душите на младите и станаха пример за подражание. Изкуствено поддържаните морал и дисциплина отстъпиха на порнографията и безнаказаната слободия.

Не искам да съдя или обидя някого, всеки герой си има своето място и величие в определеното му за това време. Още повече че всички сме хора и се учим от грешките си. Но както пее Кирил Маричков – „Това е вкусът на времето“. Настъпиха тежки времена за България и последното, за което измъчените хора искаха да знаят, бяха жертвите, направени в името на спортната победа.

Нищо че тогава спортът бе важен елемент от световната политика, бе затвърждаване на едната система, доказване на приоритета є пред другата, натриване на носове. Смело мога да кажа, че ние, спортистите от онова време, бяхме нещо като легендарните гладиатори от миналото. Загубата не съществуваше като понятие. Не се броеше нито сребърен, нито бронзов медал. Съществуваше само едно – златната победа! И то на всяка цена! Без подбор на средствата.

Водеше се война.

Сега, 22 години по-късно, присъствах на един семинар на тема „Промени ума си – промени живота си“. Водеше се от един невероятен човек, д-р Мел Гил, създателя на „Метатайната“, философ, психолог, световноизвестен лектор. Една от целите на семинара беше да се научим да говорим пред публика. Да преодолеем смущението и да съумеем да запазим стройна мисълта си.

Но най-важното бе – да имаш какво да споделиш! И това нещо да е любопитно за другите! Няма нищо по-ужасно от появата пред публика и само след 2 минути никой в залата да не те слуша просто защото това, което третираш, не представлява интерес за никого! На този семинар, д-р Гил ме посочи да говоря два пъти.

Трябва да призная, че чувството на дискомфорт и притеснение ме завладя и двата пъти. Още повече че през целия си съзнателен живот съм се учела как да говоря с тялото си, как да изразя дадена емоция с движения, а не с думи.

Ако ви се е налагало да излизате на сцена пред много хора, вперили поглед във вас, очаквайки да кажете нещо наистина страхотно и когато не сте се подготвили добре, ще ме разберете. Изведнъж главата ви се изпразва и колкото и да ровите в паметта си, нищо не излиза на повърхността. Почвате да прехвърляте разни теми наум, но никоя не ви изглежда достатъчно добра. Опитвате се да си спомните някой виц, но никой не е достатъчно оригинален... Идеята да говориш за себе си?! Хмм... дали ще им е интересно? И тук се притичва на помощ „доброто старо преживяно“...

Започнах да говоря за гимнастиката, естествено. За това как съм започнала, какви страхове съм имала, как не са ме приемали нито в спортната гимнастика, нито в Балетното училище, нито в ансамбъла по художествена гимнастика, как съм забравяла съчетанията си на състезания или пък съм хващала уред по някаква невидима Божия благословия, след като не съм го видяла заради блесналия в очите ми прожектор...

И тогава осъзнах колко много дължа на художествената гимнастика. Ако не беше ТЯ – за какво щях да говоря? Коя ли щях да бъда днес? Какво ли щеше да ме вълнува? С изненада забелязах нарастващия интерес на хората пред мен. Слушаха с любопитство и реагираха спонтанно на думите ми. Когато приключих – предпочитах да е кратко, – като че ли искаха още. Сетих се и за много други случки и събития, за които можех да им разкажа. И не след дълго забравената идея за тази книга изплува на повърхността.

Съзнанието ми отказваше да приеме, че това може да се случи. Още повече – излизаше с триковете си: никой не е пророк в собственото си село. Кой ще го чете това? Кога ще имаш време да го напишеш? Няма да намериш издател! Това е глупаво!... Но подсъзнанието ми нашепваше друго.

Приех го като мисия. Като едно чистосърдечно споделяне с всички, които биха искали да го прочетат. Които биха искали да се отъждествят с успехите и борбите на тази златна плеяда от шампиони, които по нищо не се различаваха от обикновените трудови хора. Изпитваха същите чувства, страхове и трудности, с тази разлика, че отговорността им беше като за цяла държава.

А както пише Богомил Райнов: „Под огромното налягане и високи температури в земните недра някои минерали се сгърчват в отвратителна аморфна маса, а други изкристализират и се превръщат в едни от най-скъпите и красиви диаманти в света.“ Всичко в този свят опира до това как се справяш със стреса. Как се бориш с бедната си човешка същност, за да устоиш и да се запазиш като Човек. Да не се превърнеш в нещо друго, от което може би ще се срамуваш в края на дните си.

Обръщам се назад в годините и се взирам с притеснение. Все пак ние не живеем целия си живот храбро и достойно. Никой не е застрахован от слабости. Не използвам думата „грешки“.

Грешките са благословени. Те са за това да ни научат! Грешките са уроци! Всеки ден, всеки момент се готвим за този последен миг от съществуването ни в това измерение, когато трябва да направиш равносметка. И да признаеш, да простиш или да приемеш... или не. Да разбереш или пък не, и да опиташ пак следващия път, ако имаш този шанс!

Е, скъпи читатели, въпреки че съм само на 43 години и имам още време за грешки, мога смело да кажа, че не съжалявам за нищо в живота си до този момент. Всичко, което съм правила, е било продиктувано от едно-единствено чувство – ЛЮБОВ – искрена, дълбока, голяма. Любов към това, с което съм се занимавала, любов към Учителите в живота ми, любов към любимия ми мъж, любов към децата ми, родителите ми, приятелите ми. А както казваше моята хореографка, Ангелът в моя живот – Валя Вербева: „Там, където има Любов, камък не хвърляй!“ Сега, с ваше позволение, пристъпвам към преживяното.

Казват, че преживяванията ни тук, на земята, са най-голямото ни богатство. Бих искала да го споделя с вас.

Из книгата на Бианка Панова "В името на голямата цел - зад кадър", подготвена от "Сиела". Бианка Панова е от плеядата „Златни момичета” на  българската художествена гимнастика. Абсолютна световна и европейска шампионка, носител на Гинес рекорд за най-голям брой максимални оценки. Тя оставя незабравима следа в световната гимнастика със сложност, стил и одухотвореност на съчетанията си. Една от най-обичаните спортни икони на 80-те години се оттегля с горчивина и обида от гимнастиката и напуска България, за да търси своето щастие и реализация извън нея. Като национален треньор на три различни държави, интернационален съдия и хореограф, Бианка посреща ударите на живота  с вдигната глава и се бори срещу общоприетите норми. Достойно защитава Любовта си – една забранена любов по онова време.