page contents Книжен Ъгъл: Един скептик за болестта и медитацията
Предоставено от Blogger.

Един скептик за болестта и медитацията

7.1.13


„Един скептик на средна възраст“ (Кибеа) е разказ на писателя Тим Паркс за личния му път към превъзмогването на болестта. Измъчван от състояние, което никой не може да обясни или облекчи, той се изправя срещу трудните истини за връзката между ума и тялото, за забързания съвременен свят и за собствения си живот като писател.

След безплодните си търсения в системата на конвенционалната медицина той намира утеха в ненадеждните на пръв поглед предписания за дихателни упражнения, които в крайна сметка го отвеждат и до медитацията. Това е последното място, на което Паркс е очаквал или е искал да открие отговорите. Той е просто скептик.
Междувременно разсъждава за ефектите на болестите върху работата на други писатели, за ролята на религиите за формирането на човешкото възприемане на Аза, влиянието на спорта и изкуството върху нагласата за здраве и благополучие.

Роден през 1954 г., Тим Паркс израства в Лондон и по-късно следва в Кеймбридж и Харвард. През 1981 г. се премества в Италия и оттогава живее там със съпругата си и трите им деца. Автор е на четиринадесет романа, сред които Огнени езици (отличен с наградата „Бети Траск“), Европа (номиниран за наградата „Букър“), Съдба, Прислужникът, като всички са преведени и издадени на различни езици. Документалните му книги – Италианските съседи, Италианското образование, Парите на Медичи – също се радват на голям читателски интерес. Работи също като преводач (превежда на английски Алберто Моравия, Роберто Каласо, Итало Калвино, Николо Макиавели) и като преподавател в Независимия университет за модерни езици в Милано. Следва откъс от книгата.

Никога не съм предполагал, че ще напиша книга за тялото. Още по-малко за моето тяло. Толкова е недискретно. Но пък и никога не съм очаквал да се разболея по този загадъчен, влудяващ начин. Преди всичко, никога не ми е хрумвало, че болестта може да постави под въпрос изначалните ми убеждения и да ме принуди да преосмисля първостепенната роля, която винаги съм отдавал на езика и живота на ума. Писането, електронните съобщения, ча­тенето, блоговете – съвременният ум изпива плътта. До това заключение ме доведе болестта ми. Превърнали сме се в мозъчни вампири и се храним със собствената си живителна кръв. Дори във фитнес салона или докато тичаме в парка, животът ни те­че в главата за сметка на тялото.
Нямах желание да разказвам на никого за моето заболяване, как­во остава да пиша за него. Ставаше дума точно за онези болки и унижения, за които човек отрано се научава да не говори. Доста­тъчно е да погледнете какви термини използва медицината – черва, фекалии, уретра, пикочен мехур, сфинктер, простата – за да се досетите, че такива думи не се говорят пред публика. Ни­кой не би искал да ги слуша. Моят план, като на всички останали, беше да се уповавам на докторите и да се преструвам, че нищо не се случва.
От друга страна, това е действителността, а в моя случай имаше и една друга щастлива истина: точно когато медицина­та се беше отказала от мен и аз от нея, когато се почувствах в капана на доживотната присъда на хроничната болка, някой ми предложи необичаен път за избавление: стой неподвижно, каза ми той, и дишай. Аз седях неподвижно и дишах. Отначало упраж­нението ми изглеждаше много трудно, болезнено и безрезултат­но. Накрая обаче се оказа толкова вълнуващо и преобразяващо във физически и душевен смисъл, че започнах да гледам на болестта като на късмет. Ако не бях такъв върл скептик, щях да кажа, че ми е била изпратена свише, за да променя начина си на живот. Във всеки случай историята се превърна в твърде занимателна загадка, за да остане неразказана.
Мисля, че накрая всичко опира до разминаването между съществата, които представляваме, и начина, по който живеем. Аз израснах в семейство на англикански евангелисти, при това со­лидни британци от средната класа. Още от детска възраст ни се внушаваше най-вече чувство за целеустременост и упори­тост. Отдавна вече се знаеше всичко за света, така че правил­ната линия на поведение беше очевидна. Трябва да спасим душа­та си, да се представяме добре в училище, да следваме в универ­ситет и да си намерим добра работа. Освен това да се оженим и да имаме деца, които да споделят същите цели и да живеят като нас. Дори пеенето имаше определена цел: да слави Бога. В игрите си бяхме войници, които се избиваха в името на добра кауза. А когато спортувахме трябваше, разбира се, да побежда­ваме.
Междувременно телата ни бяха „съдовете“, предназначени да се справят с всички тези належащи задачи. Звучеше ни малко объркващо, защото „съдът“ можеше да бъде кораб или кана за во­да, но при всички положения беше полезен дотолкова, доколкото приемаше в себе си нещо друго: в случая, християнската душа, среднокласовия Аз. Тялото нямаше цел или идентичност само по себе си. На мъртвите им е по-добре без него, но по причини, кои­то не ни се изясняваха, Бог искаше да носим бремето му, толкова дълго, колкото сме в състояние. Може би целта беше да пречис­тим душата, да облагородим Аза, също както някои хора откри­ват някаква добродетел във вкопчването в стара кола. Тялото беше необходима пречка по пътя към успеха и рая.
Това може би ви звучи като карикатура. Но то напълно съот­ветстваше на часовете по биология в училище, в които просто ни казваха колко сложен и непонятен е този плътски съд, поради което е най-добре да го оставим на специалистите. Дори и днес срещам малко хора, които идентифицират Аза и плътта. Пове­чето имат по-привлекателна представа за радостите и удо­волствията, които животът предлага: секс, хапване, музика, пи­ячка. Иначе всички еднакво се стремят да доказват своята глед­на точка, да развиват кариерата си и да се подготвят за деня, в който прогнилият съд ще протече. В общи линии, правенето погубва съществуването ни, както шумът поглъща тишината.
До този момент съм написал двадесет книги, с тази стават двадесет и една. Може и да съм се отърсил от религията на ро­дителите си, но не и от неумолимата целеустременост, на коя­то са ме научили, тази опияняваща смесица от благочестие и ам­биция. Подобно на баща ми, и аз живеех с магията на думите. Той четеше Библията и пишеше проповедите си. Казваше на хората кое е истина и как трябва да се държат – ритмично, убедител­но, с типичния за политиците и авторите на поучителни рубрики маниер – като човек, който знае всичко и е абсолютно си­гурен в себе си. Моите романи имаха тъкмо обратната насоче­ност: внушаваха колко загадъчно е всичко, колко пристрастна е всяка гледна точка, колко смешно изгубени сме ние. Но и това е вид поучение. Истината е, че в момента, в който човек загово­ри с думи, той започва дебат, принуждава се да заеме позиция, потвърждава или опровергава казаното преди него. Нищо, кое­то изричаме, не е изолирано и не се намира изцяло в настояще­то; то се корени в миналото и пуска филизи към бъдещето. Ко­гато се разгорещим, отстояваме мнението си, държим на твър­денията си, преставаме да забелязваме дъха на устните, напре­жението на пръстите, натиска на земята под краката, тикта­кането на времето в кръвта. Никой от почитателите на баща ми не обръщаше внимание на стиснатите му зъби, на трепере­щата ръка, с която вдигаше микрофона или чашата, на усилие­то, което му струваше непрестанно да утвърждава две хилядо­летия вяра, да вдъхва увереност на съмняващите се, да намира изкусни аргументи, за да обори адвокатите на дявола. Когато се замисля за рака и смъртта му (той беше на шестдесет, а аз на двадесет и пет), откривам в тях нещо неизбежно. Вечно прене­брегваният плътски съд се беше пропукал от напрежението. По­някога ми се струва, че именно изобретяването на езика е поло­жило началото на тази чудата битка между ума и тялото.
Скоро след погребението на татко напуснах Англия и заминах за Италия, където живея и сега. Илюзията за бягство беше уте­шителна. Друг език ме увлече в други дебати. Работех ли, рабо­тех. Пишех, превеждах, преподавах. Като погледна назад обаче, виждам, че така и не се отклонявах от първоначалния проект, не поглеждах нито наляво, нито надясно, оставах винаги верен на родителската обсебеност от призванието. Помня, че веднъж, още по времето на писаните на ръка писма, брат ми отбеляза: „Почеркът ти изобщо не се е променил“. Беше прав. Той все още е същият: яростно наклонен към нещо извън страницата, към някак­ва далечна цел.
И тогава, в неопределен момент, малко след като навърших четири­десет, се появиха симптомите – болките, неудобствата, притесне­нията, гневът. Нима вървях по пъ­тя на баща ми? Но нека не изпревар­вам разказа. Достатъчно е да кажа, че решавайки да напиша тази книга, аз реших да споделя, често в непри­ятни детайли, всички онези неща, които старателно избягвах да спо­менавам години наред. Ако случило­то се беше въпрос само на диагноза, на нетърпеливото желание на един куп доктори да ме срежат и на лекарство, предложено от други, което за минутка ще ме оправи, въобще нямаше да си правя труда да пиша за него. Както и ако се беше оказало, че всич­ко е само в главата ми – проблем, който може да се реши с шепа хапчета и няколко сеанса на дивана на психотерапевта.
Не, ставаше дума за нещо далеч по-сложно и интересно, и без да преувеличавам – лично за мен, удивително. Когато ми бе посо­чен пътят към здравето, аз наистина с удивление установих, че всъщност не знам нищичко за тялото, за неговите ресурси, за единството му със съзнанието, за самия мен. И ако в тази книга, може би напомняща на здравен справочник или наръчник за само­помощ, читателят открие размишления за Д. Х. Лорънс и Томас Харди, Веласкес и Магрит, Ганди и Мусолини, Италия като про­тивопоставеност на Англия, Иисус и Буда, лечението с вяра и рафтинга, то е защото болестта не е само симптоми, диагноза и лечение, а елемент от едно цяло, което няма отделни части.

„Много добре, но в коя категория бихте искали да поставим книгата ви?“ – пита библиотекарят. – „Грижи за здравето, пси­хология, ню ейдж, биография, критика?“ Автоматичната ми ре­акция е възмущение: нали точно за този проблем пиша! Редукцио­низъм, поставяне на етикети. Като помисля пак обаче, съм при­нуден да призная, че ако не категоризираме нещата, никога няма да намираме това, което ни трябва. Не съм сигурен. Не мога да преценя. Накрая ми хрумва, че поне с книгите най-хубавото пре­живяване е не когато намираме каквото търсим, а когато ни се открие нещо съвсем различно, което ни изненадва и ни отвежда в непознати земи. „Сложете я там, където са истинските исто­рии“, отговарям аз. Само историите могат да съберат света по най-неочакван начин.