"Това, което името ти крие" или за влечението към бездната

„В главата ми има детектив. Той успява да види в другите онова, което те не искат да покажат. И детективът е доволен, разбира се“, казва за себе си Клара Санчес. Нейният роман „Това, което името ти крие“ излиза в България на 17 юни 2013 г. в превод на Тамара Такова.

Завладяващ трилър, който съчетава ескалиращо напрежение с уникални сцени, напомнящи за филми като „Небезизвестните“ на Алфред Хичкок и „Бебето на Розмари“ на Роман Полански.

„Представям си филм по романа ми, режисиран от Мартин Скорсезе. В ролята на Сандра може да се превъплъти Скарлет Йохансон. Федерико Лупи ще изиграе Хулиан.“

„Нацизмът продължава да ни занимава, защото още не можем да го разберем. Не можем да проумеем как човешки същества могат да бъдат третирани от други човешки същества като материал със срок на годност.“

„Ние, хората, обладаваме естествено влечение към бездната. Това обяснява защо понякога съзнателно прощаваме на диктаторите“, смята Клара Санчес.

В малко градче на испанското крайбрежие, сред комфорт и разкош, необезпокоявани от никого, са свили уютно гнездо бивши нацисти, уверени, че владеят тайния еликсир на вечната младост. (Има ли бивши нацисти?) Норвежците Фредрик и Карин Кристенсен, привидно мили и добронамерени старци, взимат под крилото си Сандра, смутена млада жена, избягала от предишния си живот и от мъжа, от когото чака дете...

Ала ето че се появява още един осемдесетгодишен мъж - Хулиан, испански републиканец, оцелял от концлагера „Маутхаузен“, посветил остатъка от дните си на преследване на злодеите. Сандра постепенно разкрива истинската същност на своите съседи...

Клара Санчес заплита хипнотичен психологически съспенс с хичкоковски маниер, с една странна любовна история и с още по-необикновена развръзка.
Зад напрегнатия ритъм на действието прозира вечната тема за паметта, за възмездието и изкуплението на вината.

Нищо не може да бъде скрито, никой не може да остане невидим, докато е жива паметта за стореното зло.

Идеята се заражда след като авторката прочита една статия за възрастна двойка германци, установили се в Коста дел Сол, „подобно на много други нацисти, които намират убежище на испанския бряг след Втората световна война и остаряват без да събуждат някакви подозрения“. Историята в романа се опитва да смели една трудно смилаема истина. Тази история граничи с ужаса, тя разказва самия ужас, при това лишен от всякакъв сюрреализъм или фантастика.

Основното послание на книгата: Чудовищата, от които най-много се страхуваме, се крият зад приятелски лица и усмивки. За съжаление често се случва хората, които са използвали властта си, за да оскърбяват, насилват и убиват, никога да не получат възмездие за своите престъпления.

Клара Санчес е родена на 1 март 1955 г. в Гуадалахара, Испания. Детството й е белязано от много пътувания, заради кариерата на баща й. Завършва испанска филология в Университета Комплутенсе в Мадрид. Тя е сред най-ярките представители на съвременната испанска белетристика, университетски преподавател и журналист в печатни и електронни медии. Води авторска колонка във в. „Ел Паис“.

За романа „Последни новини от рая“, който представлява проникновено изследване на алиенацията и объркаността на съвременната младеж, Санчес е удостоена с наградата Алфагара за 2000 г.

През 2010 г. за „Това, което името ти крие“ в надпревара с 261 номинирани тя получава Надал, най-старото и най-престижно литературно отличие на Испания, което се връчва от 1944 г. Измежду лауреатите на този приз са майстори на словото като Мигел Делибес, Кармен Лафорет, Рафаел Санчес Ферлосио. Следва откъс от романа.

Приготвях куфара си, а дъщеря ми ме наблюдаваше с проницателните си черни очи, леко уплашени. Бяха същите като на майка й, а тънките й устни – като моите, но докато растеше и тялото й се издължаваше, тя все повече заприличваше на майка си. Като я сравнявах със снимките на Ракел, когато беше на петдесет, майка и дъщеря си приличаха, сякаш бяха две капки вода. За дъщеря си бях влуден старец, безвъзвратно обзет от миналото. То вече никого не интересуваше, но аз не можех да забравя нито един ден от него, нито една подробност, нито едно лице или име, даже и да беше дълго и трудно немско име, затова пък често ми костваше големи усилия да си спомня заглавието на някой филм.
Стараех се да показвам нехайство, ала добре знаех, че й причинявах болка, защото, освен че бях стар и луд, имах запушена артерия. Кардиологът не искаше да ме плаши и ми каза, че кръвта ще си намери алтернативен път, избягвайки запушената артерия, но аз не си правех илюзии, че ще се върна отново тук. Целунах дъщеря си като за последно, надявайки се тя да не си даде сметка за това. Все някога трябваше да настъпи последната ни раздяла, а аз предпочитах да ме запомни жив, как стягам куфара си.
Всъщност истината е, че никога не би ми хрумнало да върша подобна лудост, ако не бях получил писмото на приятеля ми Салвадор Кастро – Салва, когото не бях виждал, откакто ни пенсионираха от Центъра за залавяне на нацистки офицери, пръснати по света. Предстоеше закриване и на самия Център поради това, че обектите на дейността му вече достигаха дълбока старост и измираха, а по този начин чудовищата пак се отърваваха. В повечето случаи именно страхът ги държеше нащрек и им помагаше да се скрият. Те се бояха от нас, защото ги мразехме. Достатъчно беше да помиришат нашата омраза, за да побягнат.
Когато докоснах плика на писмото в дома си в Буенос Айрес и видях името на Салва, първо изпитах парализиращ страх, а после ме обзе безкрайно вълнение. Салвадор беше един от моите, единственият останал жив на земята, дето знаеше кой съм аз всъщност, откъде идвах и на какво бях способен, за да оживея, както и за да умра. Запознахме се много млади в тесния коридор между живота и смъртта, който вярващите наричат ад, също така го наричат и невярващите, а и самият аз. Името му беше „Маутхаузен“ и не можех да си представя, че адът би могъл да бъде по-зловещ. И докато главата ми отново се бореше как да излезe от ада, самолетът пресичаше небето, стюардесите, минавайки покрай мен, оставяха приятен аромат на парфюм, а аз се изпъвах приятно в креслото на повече от двадесет хиляди стъпки височина, понесен от вятъра.
Салва ми пишеше, че от няколко години живее в пансион за възрастни хора в Аликанте. Пансионът бил удобен и слънчев, сред градина от портокалови дървета и на няколко километра от брега на морето. В началото влизал и излизал когато си поискал, условията били като в хотел – индивидуална стая с баня и меню по желание. После здравето му се влошило, не обясняваше подробности, и се налагало да му помагат, за да отива до селището. Но въпреки препятствията не престанал да работи по свой си начин и без чужда помощ. „Има неща, които човек не може да изостави просто ей така, нали, Хулиан? И това е единственото, което мога да правя, ако не мисля за предстоящото. Помниш ли? Когато влязох там, бях едно от многото момчета.“
Безкрайно добре го разбирах и не исках да го загубя, така както човек не иска да загуби крак или ръка. „ТАМ“. Прекрасно знаехме какво означава това – лагерът за изтребление, в който двамата работехме на каменната кариера. Салва знаеше какво аз бях видял и изстрадал и аз знаех какво бе видял той. Чувствахме се прокълнати. Шест месеца след освобождаването ни, все още с вид, който предизвикваше отвращение и който се стараехме да скрием с костюм и шапка, Салва вече бе научил, че съществуват няколко организации за откриване и залавяне на нацисти. И ние щяхме да се посветим именно на това. Когато ни освободиха, се включихме в Центъра „Памет и действие“. Двамата със Салва бяхме едни от хилядите испански републиканци, попаднали в лагерите, и не искахме да се отнасят към нас със съжаление. Не се чувствахме герои, по-скоро изпитвахме усещането, че сме чумави. Бяхме жертви, а никой не обича жертвите и победените. Някои от нас нямаха друг изход, освен да си мълчат и да изстрадват страха, позора и вината на останалите живи, но ние се превърнахме в ловци – той повече от мен. Аз се оставях да ме води неговата ярост и чувството му за мъст.
Идеята беше негова. Когато излязохме оттам, аз исках само да бъда един нормален човек, да се включа в живота на нормалното човечество. Но той ми каза, че това е невъзможно и че трябва да продължим да спасяваме живота си. И се оказа прав. Повече не можех да затварям вратата на банята, докато се къпя, нито да понасям мириса на урина, даже и на собствената си. В лагера Салва беше на двадесет и три години, аз – на осемнадесет, и физически бях по-силен от него. Когато ни освободиха, той тежеше тридесет и осем килограма. Беше слаб, блед и меланхоличен, но много умен. Понякога се налагаше да му давам малко от онова, което там се наричаше храна – обелки от картофи, накиснати в гореща вода, парче корав хляб. Правех го не от съчувствие, а защото Салва ми беше нужен, за да продължа напред. Спомням си, един път му казах, че не разбирам защо се борим за живота си, след като знаехме, че ще умрем, а той ми отвърна, че всички ще умрем, дори и тези, които сега са в домовете си, седнали в кресло с чаша в ръка и пура. Чашата и пурата представляваха за Салва добрият живот, към който трябва да се стреми всеки човек. Щастието пък се състоеше в това да срещнеш момиче, което да те накара да летиш. Той вярваше, че всяко човешко същество има право да полети поне един път в живота си.
Вместо да затвори очи и да не иска нищо да вижда и знае, и така да облекчи ужаса, Салва предпочиташе да държи очите си отворени и да събира всякаква възможна информация – имена, лица на пазачите, военни чинове, посещения на офицери отвън, организация. Казваше ми да запомням всичко, което мога, защото в бъдеще ще ни потрябва. Истината е, че в старанието си да запомним всичко забравяхме малко за страха. Веднага разбрах, че Салвадор нямаше да завърши живота си в тази кариера, нито пък аз, стига да се държах за него.
Когато вратите се разтвориха и излязохме, аз затичах зашеметен и облян в сълзи, а Салва излезе готов за своята мисия. Успя да открие и изправи пред трибуналите деветдесет и двама нацисти с високи чинове. Други се наложи да отвлечем, осъдим и убием... Аз не бях толкова ловък като Салва, стана точно обратното. Не съумях да доведа докрай нито един случай, все други ги залавяха или пък те успяваха да избягат. Сякаш съдбата ми се подиграваше. Аз ги издирвах, преследвах ги, заплашвах ги и когато бях близо до тях, те изчезваха. Имаха шесто чувство за спасението си.
В писмото си Салва ми изпращаше страница от вестник, издание на норвежката колония в Коста Бланка, там бе публикувана снимка на семейство Кристенсен. Фредрик би трябвало да е някъде към осемдесет, осемдесет и пет годишен, а Карин – няколко години по-млада. Лесно ги разпознах, защото не бяха счели за необходимо да променят имената си. Според Салва статията не ги издаваше, текстът просто съобщаваше за празника по случай годишнината, който представителният старец бе устроил в дома си в присъствието на много съотечественици. Разпознах погледа му на орел, който планира над жертвата. Такъв поглед се запечатва завинаги в паметта. Фотографията не беше особено добра. Сниман бе заедно с жена си на празника и я публикуваха като подарък. Къде ли се е намирал тогава Салва, за да я види? Фредрик не би изпитал никаква милост, оцапан е с кръв до шията. Може би защото всъщност не беше германец, въпреки че имаше арийски корени, той е трябвало да докаже вярност, трябвало е да спечели уважението на началниците. Служил е в няколко полка на Вафен-СС и беше отговорен за изтреблението на стотици норвежки евреи. Представям си колко жесток е бил, за да бъде единственият чужденец, заслужил Златния кръст.
На снимката съпрузите седяха един до друг на диван. Големите му кокалести ръце почиваха върху колената. Даже и седнал изглеждаше огромен. Едва ли можеше да остане незабелязан. Тя беше по-трудно разпознаваема. Старостта я бе силно променила. Не беше необходимо да ровя дълго в паметта си, една от многото руси девойки, изпълващи архивите ми, с кръгло, наивно лице и с високо вдигната ръка.
„Не виждам, пулсът ми играе, ще ми бъдеш от голяма помощ, така че, ако не си зает с нещо по-добро, чакам те. Кой знае, може би ти наистина ще намериш вечната младост“ – пишеше ми Салва в писмото. Сигурно имаше предвид слънцето, чашата и пурата. Не мислех да го подведа. В края на краищата аз имах късмета да се оженя за Ракел и да създам семейство, докато той остана отдаден на каузата духом и тялом. Ракел притежаваше дарбата да превръща лошото в хубаво и смъртта й аз възприех като още едно наказание за мен, с нея изчезнаха от света и добрите й мисли, а моите останаха. Но с течение на времето разбрах, че Ракел не бе ме напуснала изцяло и че мислите за нея ми носеха покой и изпълваха съзнанието ми със слънчеви лъчи.
Дъщеря ми искаше да ме придружи в пътуването, боеше се, че сърцето ми няма да издържи. Бедната, тя мислеше, че на моята възраст всичко е много по-тежко, и всъщност беше истина. Но истина бе също така и това, че аз предпочитах да умра зает с моята дейност, вместо да се тревожа дали захарта ми е повишена. Освен това нещата можеха поне веднъж да се променят и сърцето на Фредрик Кристенсен да спре преди моето. Независимо че вече беше много стар, той винаги щеше да се надява да поживее още малко и нашето появяване в живота му щеше силно да го притесни. Бе успял да се крие в продължение на дълго време, но ние отново щяхме да го изпълним със страх. Исках със Салва да стигнем до дивана на снимката и да видим как Фредрик ще се насере от страх.