page contents Книжен Ъгъл: Алисън Ричман: Човек е способен да направи и невъзможното, за да продължи да обича
Предоставено от Blogger.

Алисън Ричман: Човек е способен да направи и невъзможното, за да продължи да обича

22.7.13

Романът на Алисън Ричман "Изгубената съпруга" (Хермес) започва с последните спокойни дни в предвоенна Прага. Младата студентка в Художествената академия Ленка се влюбва в брата на най-добрата си приятелка. Красивият Йозеф произхожда от заможно семейство и следва медицина. Той отвръща на чувствата й и двамата прекарват две незабравими седмици в лятната вила на семейството му в Карлови Вари.

При завръщането им Прага е окупирана от нацистите. Завладени, без да вдигат оръжие, чехите стават бдителни и предпазливи. Еврейската общност, към която принадлежат Ленка и Йозеф, се сблъсква с омразата и жестокостта на окупаторите. Копнеейки да съхранят усещането от първата любов и да бъдат щастливи въпреки ужаса на войната, Ленка и Йозеф сключват брак. Скоро двамата разбират, че за да оцелеят, трябва да се разделят.


Йозеф заминава за Америка със семейството си и става многоуважаван акушер-гинеколог. Когато научава от Червения кръст, че любимата му Ленка е загинала в лагера Аушвиц, той е сломен. След години Йозеф се жени за Амалия, от която има дъщеря, но споменът за първата му съпруга никога не го напуска.

Шестдесет години след първата им среща Йозеф разпознава изгубената си съпруга сред гостите на сватбата на внука си. Възможно ли е провидението да им дава още една последна възможност да бъдат щастливи? „Изгубената съпруга“ печели ежегодната награда на читателите за най-добър роман на автор от Ню Йорк за 2012 година.

Алисън Ричман е родена в Ню Йорк в семейството на художници. Завършва история на изкуството в престижния Уеслиански дамски колеж в щата Масачузетс. Двайсет и пет годишна, амбициозната Алисън си съставя план да се омъжи, да има деца и да напише първата си книга, преди да навърши трийсет. Две години по-късно на пазара се появява дебютният й роман, но истинският успех идва с четвъртата й книга – „Изгубената съпруга“. Историята на Ленка и Йозеф за няколко месеца се превръща в международен бестселър, преведен на четиринадесет езика.Следва интервю с авторката.


„Изгубената съпруга“ се появи на пазара миналата година и за кратко се превърна в международен бестселър, преведен на 14 езика. Очакваше ли романът да има такъв успех?

Въпреки че произхождам от художническо семейство и че завърших история на изкуството, винаги съм искала да бъда писателка. Надявах се да постигна успех още с първия си роман, но за съжаление, не се получи. Следващите ми две книги се харесаха на читателите и критиците в Америка, но не могат да се похвалят с кой знае какъв комерсиален успех. Големият ми пробив дойде с „Изгубената съпруга“, която привлече вниманието и на чуждестранните издатели. 

Откъде почерпи вдъхновение да пишеш за холокоста и истинска ли е невероятната любовна история на Ленка и Йозеф, които се срещат отново след шейсет години?

Исках да напиша роман за преживяванията на художници и творци по време на Втората световна война. Наложи ми се да направя редица проучвания и разбрах, че немалък брой художници са продължавали да творят при ужасяващите условия в лагерите. Въпреки това съзнавах, че ми липсва силна любовна история, която да привлече широката публика. Един следобед, докато чаках, за да се подстрижа, чух една история, разказана от гост на неотдавнашна сватба. Бабата на булката и дядото на младоженеца, които не са се срещали преди церемонията, разбрали, че са били съпрузи преди Втората световна война. Историята се запечата в мен и аз реших да я използвам в първата глава на романа си. Всичко, което се случва с Ленка и Йозеф по време на шейсетте години, през които са разделени, е плод на въображението ми.

На какво според теб се дължи големият успех на „Изгубената съпруга“ не само в Америка, но и в Европа?

Лично за мен успехът на романа се дължи на факта, че изследва силата на спомените. Йозеф намира сигурност в Америка, но именно споменът за Ленка му вдъхва сила и желание да продължи да живее. Ленка, от друга страна, трябва да потисне своите спомени за Йозеф, за да оцелее в лагерите в Терезин и Аушвиц.

Разкажи ни повече за стила си на писане, който печели одобрението на критиците.

Още от малка майка ми ме учеше да откривам историята зад картината. Тя ми показа колко важно е да се вглеждаш в детайлите, да откриваш следите на живота във всеки един модел – като бръчките по лицето например. Стремя се и да пиша така, че да предам цвят и плътност на думите, за да може читателят да изпита естетическа наслада от четенето.

Кое според теб е най-важното послание на „Изгубената съпруга“?

Въпреки страданието и ужаса на войната, животът продължава – и по времето на холокоста хората са се влюбвали и са се женили, създавали са деца и произведения на изкуството и са имали мечти. Дори и в най-тежките времена човек е способен да обича, а любовта дава сили и желание за живот. „Изгубената съпруга“ е роман за различните видове любов: тази между Ленка и Йозеф е най-красива и романтична. Но любовта между тях и вторите им съпрузи е по-фина, по-сложна и лично за мен – далеч по-интересна. Бракът между Йозеф и Амалия се основава на споделено мълчаливо уважение към миналото и чувството на вина за изгубените им семейства. Исках Амалия да наподобява „жив призрак“, за да изследвам реакциите на Йозеф, чието сърце все още принадлежи на Ленка. Тя е призрак от миналото му, който продължава да живее в паметта му.

Описваш живота в лагера Терезин, Чехия, като изпълнен с интриги и предателства. Това се отличава коренно от обичайната представа за концентрационните лагери по време на Втората световна война, прочути с тежкия си режим. Това търсен ефект от твоя страна ли е?

Имах щастието да посетя Чехия и да видя местата, които описвам в романа си. Животът на Ленка е вдъхновен отчасти от една от действителните героини, споменати в книгата – Дина Готлибова, която учи живопис в Прага, а по-късно работи за кратко в отдела в Терезин, където рисува пощенски картички, преди да я депортират в Аушвиц. Тя създава стенопис на Снежанка и седемте джуджета в бараките на чешките деца. Стенописът действа като утеха за децата, а също помага да се спаси животът на Дина. След като го завършва, охраната информира д-р Менгеле за таланта й. Той обещава да спаси нея и майка й, ако тя рисува на живо портрети на мъжете и жените, които той използва в своите ужасяващи медицински експерименти. Запознах се с оцелели художници от лагера в Терезин, които ми помогнаха с ценна информация. Холокостът обикновено закономерно се свързва с жестокост, трагедия и смърт. Но аз открих още един негов аспект: способността на човека да направи и невъзможното, за да продължи да живее, да обича и да твори. Никога няма да забравя думите на един оцелял художник от лагера в Терезин: „Смятахме, че така или иначе ще умрем, каквото и да направим . Но все още искахме да обичаме и да се смеем. Искахме да живеем“.