page contents Книжен Ъгъл: Юнас Юнасон и "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна"
Предоставено от Blogger.

Юнас Юнасон и "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна"

25.9.13

Всичко започва със стотния рожден ден на Алан Карлсон. След дълъг и бурен живот той се озовава в старчески дом. Единственият проблем е, че доброто здраве не го напуска,  а смъртта не бърза...  Докато местният елит се събира на парти в негова чест,  Алан предприема неочаквано и за самия себе си бягство, изобилстващо от приключения! 

Постепенно читателят научава, че той е бил в сянката на поредица ключови събития на 20 век! Съдействал е за създаването на атомната бомба, поддържал е приятелство с американски президенти (с Чърчил е пътувал на автостоп), с руски диктатори и китайски лидери... Да не споменаваме, че е бил в компанията на съпругата на Мао Цзедун! 

Юнас Юнасон е роден на 6 юли, 1961 г. в Швеция. В продължение на две десетилетия гради кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент, докато не решава да обнови живота си.  За щастие на литературата.


„В младостта си бях доста безгрижен - носех в себе си нещо от характера на Алан. После дойде здравата работа, а с нея и семейни проблеми. И Алан си отиде. Но ето че експлоатирах този образ в цялата му жизненост, за да създам романа, от който се възхищавате...”, казва Юнас Юнасон.

Той първо измисля заглавие, после се пристрастява към идеята си и създава ръкопис, продава цялото си имущество и се премества в малък град  край езерото Лугано в Швейцария. От ръкописа се ражда феномен. „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ е стопроцентов триумф в родината на Юнасон от 2010 г., когато заема позиция най-продаван роман.

Твърди се, че само от реклама „от уста на уста“ в Швеция са реализирани повече от един милион копия!  Днес тази блестяща историческа сатира е преведена на 35 езика и се радва на тираж от 4.5 милиона екземпляра и се нареди в топ 10 на най-добрите книги в Амазон за 2012 г.

Не е тайна, че Юнасон живее на малък остров в провинцията, заобиколен от вдъхновението си,  гарнирано с множество домашни любимци. (И вероятно кове формула за следващ шедьовър!) „Никога не се опитвай да надпиеш швед, освен ако не си финландец, или поне руснак!“

Екранизация

Премиерата на едноименния филм в Швеция и Дания ще се състои на 25 декември, 2013 г., а през 2014 г. екранизацията ще забавлява публиката и в други европейски страни: Холандия – премиера на 6 февруари, 2014 г. Франция – премиера на 28 май, 2014 г. В ролята на Алан ще се изяви 49-годишният шведски актьор Роберт Густафсон. Той е известен като изкусен интерпретатор, а сънародниците му го считат за най-смешния човек в страната! 

„Алан дори не беше наясно дали министър-председателят е ляв или десен. Беше или ляв, или десен. В края на краищата едно знаеше със сигурност: хората много държат да бъдат или едното, или другото...“  Следва откъс в превод на Елена Радинска.

Алан научаваше все повече и повече, докато войната се разгаряше из Европа (а малко по малко обхващаше и целия свят). Не че имаше възможност да упражнява наученото по какъвто и да било начин – продължаваше да е просто общ помощник (макар и високо ценен), но независимо от това трупаше нови и нови знания. И вече не ставаше въпрос за нитроглицерин и натриев нитрат – тези неща бяха за аматьорите, – а за водород и уран и други реални, но невъобразимо сложни неща.
През 1942 година въведоха строги мерки за сигурност в базата в Лос Аламос. Екипът от учени бе получил тайна мисия от президента Рузвелт да създаде голяма бомба, която, както Алан предполагаше, с един взрив би могла да вдигне във въздуха и десет, и двайсет испански моста, ако се налагаше. Помощниците са необходими дори и за най-секретните проекти и на Алан, който се славеше с прилежността си, бе дадено разрешение за достъп до всички помещения.
Трябваше да признае, че на тези американци им сечеше акълът. Вместо това, с което Алан бе свикнал да работи, те се опитваха да предизвикат ядрено делене, за да получат експлозия, по-силна от всичко, което светът бе виждал дотогава.
Към април 1945 година почти бяха постигнали целта си. Изследователите – а в това число и Алан – знаеха как да предизвикат ядрена реакция, но не и как да я контролират. Алан бе запленен от този проблем и когато вечер седеше сам в библиотеката, си блъскаше главата върху неща, с които никой не го бе молил да се занимава. Шведският помощник не се предаваше и една вечер... намери решението на проблема!
Всяка седмица през тази пролет най-високопоставените военни провеждаха дълги срещи с най-изтъкнатите физици, начело с главния физик Опенхаймер. Алан също присъстваше, наливаше им кафе и слушаше. Физиците си скубеха косите и молеха Алан за още кафе. Военните се почесваха по главите и молеха Алан за още кафе. Военни и физици се вайкаха в един глас и молеха Алан за още кафе. Така протичаха срещите, седмица след седмица. От известно време Алан знаеше как може да се разреши проблемът, но не мислеше, че приляга на сервитьора да учи главния готвач как да приготви вечеря, затова не се обаждаше.
Чак до един ден, когато, за своя изненада, чу собствения си глас да казва:
– Извинете, но защо не разделите урана на две равни части?
Изплъзна му се от устата точно докато наливаше кафе на самия главен физик Опенхаймер.
– Какво? – попита Опенхаймер, който бе толкова шокиран, задето сервитьорът си е отворил устата, че дори не бе разбрал думите му.
Алан нямаше друг избор, освен да продължи:
– Ако разделите урана на две равни части и ги свържете в момента, когато стане време за това, ще предизвикате експлозията точно тогава, когато искате, а не тук, в базата.
– Равни части ли? – попита Опенхаймер невярващо.
В главата му в този момент бе пълна какофония, но това бе единственото, което успя да промълви.
– Да, имате право, господин главен физик. Не е задължително частите да са равни, стига да са достатъчно големи, когато се свържат отново.
Лейтенант Люис, който бе препоръчал Алан като помощник, изглеждаше така, сякаш иска да умъртви шведа, но един от физиците около масата прояви значителен интерес.
– Но как ще ги свържем? И кога? Във въздуха ли?
– Точно така, господин физик. Както знаете, не е трудно да предизвикате експлозия. Проблемът се състои в това, че не можете да контролирате момента на избухването. Ала една критична маса, разделена на две, е равна на две некритични маси, нали? И обратно, две некритични маси правят една критична.
– И как предлагате да ги свържем, господин... извинете, но кой сте вие всъщност? – попита Опенхаймер.
– Аз съм Алан – отвърна Алан.
– Според вас как можем да ги свържем, господин Алан? – продължи Опенхаймер.
– С най-обикновен взривен заряд – обясни Алан. – Много ме бива в тях, но съм сигурен, че ще се справите и сами.
Физиците и особено главните физици по принцип не са глупави. За няколко секунди Опенхаймер бе преминал наум през безкрайни уравнения и бе заключил, че сервитьорът най-вероятно е прав. Как бе възможно нещо толкова сложно да има такова просто решение! Един обикновен взривен заряд в задната част на бомбата би могъл да бъде задействан от разстояние и да запрати некритична маса от уран 235 към друга некритична маса.
В мига, в който двете се свържат, масата ще стане критична. Неутроните ще започнат да се движат, атомите на урана ще започнат да се делят. Верижната реакция ще се задейства и...
– Бум! – каза Опенхаймер на глас.
– Именно – потвърди Алан. – Виждам, че вече всичко ви е ясно, господин главен физик. Някой иска ли още кафе?”
****
„Маршал Берия не беше от хората, които могат да седят и бъбрят с часове. Според него животът беше твърде кратък за това (а и му липсваха всякакви социални умения). Така че той попита Алан направо:
– Правилно ли съм разбрал от това, което ми бе докладвано, че сте склонен да съдействате на Съветския съюз по ядрените въпроси в замяна на сумата от сто хиляди долара?
Алан отвърна, че не се бил замислял много-много за парите, но че с радост би помогнал на Юлий Борисович, ако имало нужда, а така като гледал, имало. Дали обаче господин маршалът можел да изчака с атомната бомба до следващия ден, защото на Алан му се бил събрал ужасно много път в последните дни?
Маршал Берия отговори, че скоро щели да вечерят с другаря Сталин и че след това господин Карлсон можел да си почине в най-луксозния апартамент за гости в Кремъл. Другарят Сталин не беше стиснат по отношение на храната. Имаше херинга, хайвер от сьомга, кисели краставички, руска салата, зеленчуци на грил, борш, пелмени, блини, речна пъстърва, агнешки котлети и пироги със сладолед. Храната бе поднесена с вина в различни цветове и, разбира се, водка. И после още водка.
Около масата седяха самият Сталин, Алан Карлсон от Иксхулт, ядреният физик Юлий Борисович Попов, отговорникът по сигурността на съветската държава маршал Лаврентий Павлович Берия, както и един дребен, почти невидим млад мъж без име и без абсолютно нищо за ядене или пиене пред себе си. Той беше преводачът и останалите се държаха с него, сякаш го нямаше.
Сталин беше в отлично настроение още от самото начало. Лаврентий Павлович винаги успяваше! Да, беше подочул за гафа с Айнщайн, но това вече беше минало. Айнщайн (истинският) имаше само своя мозък, докато Карлсон разполагаше точно с информацията, която им беше необходима!
А и изглеждаше толкова приятен човек. Беше разказал на Сталин за миналото си, макар и съвсем накратко. Баща му се бил за социализма в Швеция, а след това заминал за Русия със същата мисия. Наистина възхитително! Синът, от своя страна, участвал в Гражданската война в Испания и Сталин не възнамеряваше да проявява нетактичност, като пита на чия страна. След това отишъл в Америка (трябвало е да бяга, предположи Сталин) и по случайност се озовал в служба на съюзниците... но и това провинение можеше да му бъде простено. Самият Сталин в известен смисъл бе изпаднал в същата ситуация през последните години на войната.
Само няколко минути след като им бяха сервирали основните ястия, Сталин се научи да пее sjunghoppfaderallanallanlej – припева от песента, която шведите изпълняват, когато вдигат тост. Алан го похвали за певческите му способности, в отговор на което Сталин разказа, че като млад не само пеел в хор, но се изявявал и като солист по сватби. За да докаже това, се изправи и започна да подскача наоколо и да маха с ръце и крака, пеейки някаква песен, която на Алан му прозвуча почти като... индийска... но независимо от това много приятна! За разлика от другаря Сталин, Алан не можеше да пее.”
„ – Кои сте вие, кой ви изпраща и каква е целта на театъра, който разигравате?
Алан не успя да отговори, защото в следващия момент вратата се отвори и вътре влетя истинският маршал Мерецков, който изкрещя, че двамата мъже в средата на стаята са затворници от трудов лагер и готвят атентат срещу министър-председателя.
За момент в стаята имаше прекалено много маршали и адютанти за двамата войници с картечниците. Но веднага щом министър-председателят косвено потвърди, че новият маршал е истинският, войниците отново се съсредоточиха върху мошениците.
– Спокойно, уважаеми Кирил Афанасиевич – каза Ким Ир Сен. – Положението е под контрол.
– Ти ще умреш! – изрева разгневеният маршал Мерецков, когато видя Алан, облечен в маршалската му униформа и окичен с медали.
– Да, всички казват така – отговори Алан. – Първо младият Ким, после министър-председателят, а сега и вие, господин маршал. Единственият, който все още не е поискал смъртта ми, сте вие – каза Алан и се обърна към госта на Ким Ир Сен. – Не зная кой сте, но мога ли да се надявам, че ще имате различно мнение по въпроса?
– Със сигурност не – отговори гостът и се усмихна. – Аз съм Мао Дзъдун, вожд на Китайската народна република, и не изпитвам симпатии към някого, който иска да навреди на моя другар Ким Ир Сен.
– Мао Дзъдун! – възкликна Алан. – Каква чест. Макар че скоро може и да се простя с живота си, моля ви, предайте поздрави на прекрасната си съпруга от мен.
– Познавате ли жена ми? – попита Мао Дзъдун изненадан.
– Да, ако междувременно не сте се оженили отново, тъй като имате този навик. Срещнах Дзян Цин в провинция Съчуан преди няколко години. Поразходихме се из планината заедно с едно младо момче – А Мин.
– Вие ли сте Алан Карлсон? – попита Мао Дзъдун смаян. – Спасителят на жена ми?
Херберт Айнщайн не разбираше какво точно се случва, но му стана ясно, че Алан имаше девет живота и че сигурната им смърт беше на път да се превърне в нещо друго – отново! Не трябваше да допуска това! В следващия миг Херберт вече действаше под влияние на шока.”